Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 21.12.2018 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 7304 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба от В.М.Б., действащ чрез назначения му от съда процесуален
представител – адв. Ц.П.В. от САК, срещу решение № 377162 от 02.04.2018г.,
постановено по гр. дело № 8743/2016г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО,
53 състав, с което е признато за установено, че въззивника дължи на „Ф.И.“ ЕАД
сумата от 568.34 лв., представляваща главница по отпуснат кредит, ведно със
законната лихва, считано от подаването на заявлението до окончателното
изплащане, както и сумата от 168.99 лв. – лихва за забава за периода от
25.05.2012г. до 24.04.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 28779 от 2015г. по описа на
СРС, 53-ти състав. Със същото решение съдът е отхвърлил иска за възнаградителна
лихва в размер на 289.66 лв. за периода от 27.09.2010г. до 22.10.2010г. и иска
за мораторна лихва за разликата над сумата от 168.99 лв. до пълния размер от
247.82 лв. и за периода 23.10.2010г. до 24.05.2012г., като погасени по давност.
Осъдил е В.М.Б. да заплати на ищеца сумата 117.75 лв. – разноски в заповедното
производство, както и 452.25 лв. – разноски в исковото производство.
В отхвърлителната част решението на
СРС, ІІ ГО, 53-ти състав е влязло в сила като необжалвано.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното
решение, в частта в която са уважени исковете, е неправилно, постановено в
противоречие на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че предявеният иск
по чл. 422 от ГПК е недопустим, тъй като е заведен от трето лице, което не е
правно легитимирано да стори това, поради липсата на договорни отношения с
ответника и правен интерес. Твърди също, че цесионерът не е изпълнил
задължението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, за което е бил изрично упълномощен от
„БНП П.П..Ф.“ ЕАД, а ответникът не е уведомен за станалата цесия и за него не
са настъпили правни последици от този договор. Твърди, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че за вземането по кредита е приложима общата
петгодишна давност. Поддържа, че след като вземането следва да се погасява на
месечни погасителни вноски, то е периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД и е приложим специалния давностен срок от три години. Излага, че
след като ответникът е престанал да плаща дължимите суми, то кредитът е станал
предсрочно изискуем от 12.11.2010г. и падежът на всички суми е от този момент,
а липсват и обстоятелства за спиране или прекъсване на погасителната давност на
вземанията за целия исков период. В този смисъл представителят на въззивника
твърди, че давността на всички спорни вземания е изтекла на 12.11.2013г., което
не било съобразено от районния съд. Иска от съда да отмени обжалваното решение като
неправилно, в обжалваната част и в частта за разноските, а вместо него да
постанови решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искове,
както и да се обезсили изцяло издадената заповед за изпълнение на парично
задължение от 08.06.2015г. по ч.гр.д. № 28779 от 2015г. по описа на СРС, 53-ти
състав. Претендира разноски по въззивното производство. Не сочи доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил писмен отговор от въззиваемата страна, с който оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Поддържа, че „Ф.И.“ ЕАД е действал добросъвестно и е
изпратил уведомително писмо на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
чрез Български пощи, но то е върнато в цялост, като непотърсено. Твърди, че
уведомяването на длъжника за цесията е било осъществено с приложенията към
исковата молба. Излага съображения, че поради неупражняване на правото на
предсрочна изискуемост, падежът на цялото задължение е настъпил на 18.03.2011г.,
а претендираните с исковата молба вземания не са погасени по давност, тъй като
не е изтекла общата 5-годишна давност. Иска от съда да остави в сила
обжалваното решение на СPC, като правилно и обосновано. Не сочи доказателства и
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
В открито съдебно заседание въззивникът,
чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната жалба. Пледира за отмяна
на решението в обжалваната част и се постанови ново решение с което се отхвърли
изцяло предявения иск, както и се обезсили издадената заповед за изпълнение.
Претендира и разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна „Ф.И.“ ЕАД не се
представлява в открито съдебно заседание и не сочи доказателства.
Софийският градски съд, като взе
предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на приложимите
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на оспорване
съдебен акт, която има правен интерес от обжалването в процесната част, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът намира, че фактическата
обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Ищецът „Ф.И.“ ЕАД твърди, че
вземанията му срещу ответника – въззивник в настоящото производство, предмет на
иска по чл.422 от ГПК, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, възниква от придобиването от ищеца по силата на договор за прехвърляне на
вземания (цесия) от 08.07.2014 г. по чл.99, ал.1 от ЗЗД, между него - като
цесионер и „БНП П.П..Ф.“ ЕАД - като цедент. Твърди, че към момента на договора
за цесия ответникът дължи на цедента „БНП П.П..Ф.“ ЕАД (по силата на сключен
между тях двамата договор за потребителски заем № CASH-******* от дата 24.09.2010г.
в размер на 1105.82 лв.), исковите суми, тъй като на 18.03.2011 г. е настъпил
падежа на цялото задължение по договора за кредит. Твърди, че е направен неуспешен
опит длъжникът да бъде уведомен за цесията съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради
което с исковата молба прилага и уведомлението за цесията.
Ответникът В.М.Б., чрез назначения му
от съда на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК процесуален представител, оспорва
исковете с писмен отговор по чл.131 от ГПК с възраженията, че исковата молба е
недопустима, тъй като ищецът е трето лице и не е легитимиран да предяви иск.
Поддържа, че не е уведомен за извършената цесия и прави възражение за
погасяване по давност на вземанията на главница и лихви.
Пред въззивната инстанция не са
събирани доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила, а е задължен единствено да провери правилното прилагане на
релевантните към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и
правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на
страните.
Не е спорно между страните по делото,
а и се установи от събраните пред първата съдебна инстанция доказателства, че
на 24.09.2010 г. е сключен договор за потребителски заем № CASH-*******, по
силата на който „БНП П.П..Ф.“ ЕАД на 27.09.2010г. е предоставил на ответника
заем в размер от 600 лв. с договорен срок за връщане на същия 24 седмици, ведно
с възнаградителната лихва, като крайният срок за изпълнението на договора
настъпва на 18.03.2011г. (видно от представения по делото погасителен план). Не
се спори между страните, че сумата по кредита реално е усвоена от ответника. Последното
се установява и от приетото заключение по съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ).
В този смисъл съдът приема, че между „БНП П.П..Ф.“ ЕАД и ответника В.М.Б. е
възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за
потребителски кредит. От приетото заключение на ССчЕ се установи, че ответника
е извършил първо и последно плащане по кредита в размер от 78 лв. на 19.10.2010
г. С описаното плащане ответникът е погасил част от дължимата главница за първата
и втората вноска от погасителния план, като първата неплатена вноска в пълен
размер е третата вноска, която е с падеж 22.10.2010г.
От същото заключение се установява,
че към дата 18.03.2011г. дължимия остатък по кредита е в общ размер на 858.00 лв.,
от които 568.34 лв. - главница, договорна лихва 289.66 лв. и 247.82 лв. – лихва
за забава (лист 51 от делото на СРС). Ответникът не доказва да е извършвал
други плащания за погасяване на дълга след тази дата. Съгласно чл. 5, изр. 2 от
сключения договор от 24.09.2010 г., при просрочване на четири или повече
месечни вноски, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му
размер, включително всички уговорени надбавки и дължимото обезщетение за забава,
както и всички разноски за събиране на вземането, считано от падежната дата на
четвъртата последователно непогасена седмична вноска.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното.
За уважаването на предявения по чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД иск, ищецът трябва да
установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената от него претенция: 1) възникването, 2) съществуването,
3) изискуемостта и 4) размера на претендираните от него вземания, т.е.
наличието на валидно правоотношение между ответника-като длъжник, и „БНП П.П..Ф.“
ЕАД – като кредитор по договор за кредит. В негова тежест е да установи и
съответно прехвърляне на паричното задължението на ответника към „БНП П.П..Ф.“
ЕАД от последното дружество, на ищеца по силата на посочения договор за цесия
от 08.07.2014 г., както и размера на прехвърленото парично задължение, респ. и настъпването
на неговата изискуемост.
Първоинстанционният съд правилно е
разпределил доказателствената тежест с доклада си по чл.146 от ГПК, като е
указал на ищеца, че следва да докаже релевантните факти, вкл. и уведомяването
на длъжника за извършената цесия по реда на чл.99 от ЗЗД. Ответникът е възразил
с отговора по чл.131 от ГПК, че не е бил уведомен за цесията, т.е. че този
договор не е породил за него правно действие, както и че вземането на ищеца е
погасено по давност. Същите възражения са въведени от длъжника и с въззивната
жалба. Тези доводи и възражения на страните определят и предмета на въззивното
производство.
Настоящият съдебен състав приема, че
претендираното главно вземане на ищеца се основава на твърдяно от него право,
уредено с императивни материалноправни норми – чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.99 от ЗЗД, вр. чл.4 и чл.16 от ЗПК (обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от
01.10.2006г. отм. с ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г., но приложим съгласно §5 от ПЗР
на ЗПК), като въззивният съд следва да установи дали са се осъществили фактите,
предвидени в тези правни норми, от което да се обоснове извод за възникване на
процесното вземане в полза на ищеца.
От съвкупната преценка на събраните в
първоинстанционното производство доказателства, настоящият съдебен състав
приема, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване наличието
на облигационно правоотношение между страните по договора за цесия, с който се
твърди да е извършено валидно прехвърляне на конкретното вземане на „БНП П.П..Ф.“
ЕАД към ответника, в полза на ищеца с договора за цесия.
Предмет на договора за цесия е
прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване
на договора и да е прехвърлимо (каквито по принцип са имуществените права, вкл.
и паричните вземания). За да породи действие спрямо длъжника цесията следва да
му бъде съобщена от цедента. В този смисъл с нормата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД законодателят
императивно е задължил предишният кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето
и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Тази
законова уредба произтича от факта, че длъжникът не участва в цесионния договор
и съответно не е обвързан от него, поради което преди да бъде уведомен за
извършеното прехвърляне, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се
освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат
успешно противопоставени на цесионера.
С
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., се е
произнесъл по реда на чл. 290 от ГПК, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане, както е било извършено и от ищеца –
въззиваема страна по настоящето дело. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане
на иска на цесионера срещу длъжника (в този смисъл е и решение № 78 от
09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., на ВКС, ІІ т. о.). Предвид на
установеното уведомяване на ответника с връчване на приложенията към исковата
молба, следва, че възражението на процесуалния представител на ответника за
липса на надлежно уведомяване на В.М.Б. за договора за цесия, е неоснователно.
Следва,
че ищецът е носител на вземане спрямо ответника, произтичащо от придобиване от
ищеца на вземане на друг кредитор на ответника в посочените в исковата молба
размери за главница и лихви по договор за кредит. В този смисъл е неоснователно
възражението на въззивника, че исковата молба е недопустима, тъй като ищецът е
трето лице и не е легитимиран да предяви иск.
Неоснователно
е възражението на въззивника, че вземанията по договор за потребителски заем №
CASH-******* са погасени по давност, тъй като изискуемостта им е настъпила
предсрочно на 12.11.2010г.
Видно
от изложеното в исковата молба ищецът не основава процесното вземане на
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит. Изрично
е посочил, че падежът на цялото задължение е настъпил на 18.03.2011г., поради
което и следва да се приема, че това е релевантната дата от която започва да
тече давността – арг. от чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя мотивите на районния съд относно изтеклата давност, както за
главницата, така и за лихвите, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях. Въззивната инстанция приема, че макар договореното задължение
по договора за кредит да се изплаща на месечни вноски, това не го превръща в
периодично плащане, т.е. вземанията за главницата се погасяват с общата
5-годишна давност. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК е подадено на 25.05.2015г. и към тази дата не са изтекли пет
години, считано от падежа на задължението – 08.03.2011г., то следва, че вземането
за главница по договора не е погасено по давност.
Вземанията
за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на чл. 111
б. „в“ от ГПК, което в еднаква степен се отнася за лихвата за забава и за
възнаградителната лихва. В този смисъл правилно районният съд е съобразил, че
от крайната дата на периода до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.05.2015г., са изтекли повече от три години, поради което вземането на
ищеца за възнаградителна лихва е погасено по давност, както и вземането за
лихва за забава, начислена за периода от 23.10.2010г. до 24.05.2012г.
Други
възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не установи да
е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване
на обжалваното първоинстанционно решение.
По
така изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна. Тъй като
изводите на въззивната инстанция съвпадат с тези на районния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По
разноските:
С
оглед изхода на делото и направеното искане, в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят разноски пред въззивния съд.
Съдът
не е обвързан от поискания размер за юрисконсултското възнаграждение, което определя
по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв. Пред въззивната
инстанция „Ф.И.“ ЕАД е направил и разноски за платено възнаграждение на
особения представил на въззивника в размер на 150 лева, които съдът не
присъжда, тъй като тези разноски не се претендират.
По
изложените съображения съдът осъжда В.М.Б. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сумата от
100 лева – разноски пред въззивната съдебна инстанция.
С оглед цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 377162
от 02.04.2018г., постановено по гр. дело № 8743/2016г. по описа на Софийския
районен съд, ІІ ГО, 53 състав, в обжалваната част, с която е признато за
установено, по искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че В.М.Б. с ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД с ЕИК *******,
сумата от 568.34 (петстотин шестдесет и осем лева тридесет и четири стотинки) лева,
представляваща задължение за главница по договор за потребителски заем № CASH-*******
от 24.09.2010 г., сключен между „БНП П.П..Ф.“ ЕАД и В.М.Б., вземанията по който
са прехвърлени на „Ф.И.“ ЕАД с договор за цесия от 08.07.2014 г., ведно със
законната лихва считано от подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение - 25.05.2015 г. до окончателното плащане, както и сумата от 168.99 (сто
шестдесет и осем лева деветдесет и девет стотинки) лева - лихва за забава за
периода от 25.05.2012 г. до 24.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ГПК от 08.06.2015 г. по ч. гр. д. № 28779/2015
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав, както и в частта по присъдените в полза
на ищеца „Ф.И.“ ЕАД разноски за исковото производство в размер от 452.25 (четиристотин
петдесет и два лева двадесет и пет стотинки) лева и за заповедното производство
в размер от 117.75 (сто и седемнадесет лева седемдесет и пет стотинки) лева.
Решение №
377162 от 02.04.2018г., постановено по гр. дело № 8743/2016г. по описа на
Софийския районен съд, ІІ ГО, 53 състав, в останалата част е влязло в сила.
ОСЪЖДА В.М.Б.
с ЕГН **********, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, сумата от 100 (сто) лева – разноски по въззивно гр. д. № 7304/2018г.
по описа на СГС, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.