№ 2521
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100500805 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника А. А. С. срещу решение от 21.11.2023
г. по гр.д. №45511/2023 г. по описа на СРС, 32 състав, с което жалбоподателят е осъден да
предаде на Х. Б. Р. и А. Б. Т. на основание чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД държането на следния
недвижим имот: втори етаж от дясна част на двуетажна жилищна сграда-близнак, находяща
се в гр. София, ул. ****, като ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че даването
на ход в о.с.з. в негово отсъствие при наличието на приложен болничен лист се явява също
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по възраженията му, че ищците не се явяват собственици на
процесния недвижим имот. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите страни Х. Б. Р. и А. Б. Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
1
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Неоснователни са и доводите на въззивника за допуснати от СРС съществени
процесуални нарушения при разглеждане на делото, които да са довели до неправилност на
постановеното решение. Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК, съдът отлага делото,
ако страната и пълномощникът или само пълномощникът и не могат да се явят поради
препятствие, което страната не може да отстрани.Пред първоинстанционния съд преди
проведеното на 07.11.2023 г. о.с.з. ответникът, чрез процесуалния си представител адв. Г., е
депозирал молба за отлагане на делото, поради заболяване. Към молбата е представен
болничен лист за временна неработоспособност на процесуалния представител за периода
03.11.2023 г. – 07.11.2023 г., поради общо заболяване, като му е определен домашно-
амбулаторен режим на лечение. Според разпоредбата на чл.18 ал.2 Наредбата за
медицинската експертиза /НМЕ/, при определен домашен амбулаторен или свободен режим
осигуреният е длъжен, ако е необходимо, да се яви пред разследващите органи и пред
органите на съдебната власт през периода на разрешения отпуск поради временна
неработоспособност, освен ако представи „Медицинско удостоверение“ по образец,
утвърден от министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието, в което е
отбелязано, че заболяването на лицето не позволява явяването му пред разследващите
органи и пред органите на съдебната власт. В конкретния случай ответникът не е
представил пред СРС такова медицинско удостоверение, съобразно цитираната разпоредба
на НМЕ, и правилно първоинстанционният съд е дал ход на делото в о.с.з.
Освен това, дори и да се приеме, че е налице такова процесуално нарушение на
разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК, то същото не е повлияло на правилността на обжалвания
акт.
Настоящето производство е по реда на чл.310 т.2 ГПК - за опразване на наети и заети
за послужване помещения. За да е основателен иск за връщане на имот по чл.233 ал.1 ЗЗД
вр. чл.228 ЗЗД, предмет на договора за наем, ищецът следва да докаже, че е налице валидно
сключен договор за наем, че е предал имота, след което договорът е прекратен и ответникът
го ползва.
Тези обстоятелства са безспорно и категорично установени в производството пред
първоинстанционния съд. Видно е от представения договор за наем от 14.08.2006 г. и
анексите към него, ищците са отдали под наем на ответника недвижим имот, представляващ
втори етаж от дясна част на двуетажна жилищна сграда-близнак, находяща се в гр. София,
ул. ****. Безспорно е, че имотът е бил предаден за ползване на ответника. Договорът,
съобразно уговореното в него, е прекратен поради забавяне плащанията от страна на
наемателя за повече от 10 дни /в случая няколко години/, като на ответника е изпратена
нотариална покана за доброволно освобождаване на процесния имот. Поради липсата на
оспорване от ответника по делото е прието за безспорно, че ползването на вещта е
продължило и след изтичане на наемния договор. Ирелевантни са възраженията на
жалбоподателя, че ищците не са собственици на процесния недвижим имот, тъй като не е
необходимо наемодателят да е собственик на отдадения под наем недвижим имот.
Активната материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.233 ЗЗД изисква
ищецът да е наемодател по наемно правоотоношение с предмет спорния имот. Без значение
е дали наемодателят-ищец, в този случай, е и собственик на вещта, защото той търси защита
2
не на правото на собственост, а изпълнение по наемно правоотношение /в този смисъл
решение №118 от 02.06.2017 г. по гр.д. №3769/2016 г., ІV ГО на ВКС/. Искът по чл.233 ЗЗД
не е петиторен иск, поради което извън неговия обхват остава разглеждането на
принадлежността на правото на собственост върху вещта - негов предмет. Следователно,
след като само при осъществяване на петиторна защита, ищецът е длъжен пълно и главно да
установи своето право на собственост върху предмета на претенцията, то при
облигационното правоотношение той няма такова задължение /така решение
№121/15.10.2009 г. по т.д. №312/2009 г., І ТО на ВКС/. Освен това, съгласно изричната
разпоредба на чл.314 ал.3 ГПК, в производството за опразване на наети помещения, какъвто
е настоящия случай, са недопустими възражения за собственост.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и с оглед направеното искане, на въззиваемите на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 1200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №19109/21.11.2023 г., постановено по гр.д.№45511/2023
г. по описа на СРС, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА А. А. С., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. **** да заплати на Х. Б.
Р., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул. ****, офис 16 – чрез адв. К., и А. Б. Т.,
ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул. ****, офис 16 – чрез адв. К., на основание
чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3