Решение по дело №2419/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Делото е образувано въз основа на касационна жалба от „Димар Норд - Ийст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. В, срещу решение № 1137/26.07.2023 г. на Районен съд – Варна (ВРС), постановено по АНД № 20233110201820/2023 г., с което е изменено наказателно постановление № 03-2201061/16.11.2022 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което за нарушение на чл. 62, ал. 1 във връзка с чл. 1, ал. 2 и чл. 61, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ), на „Димар Норд - Ийст“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 5000 лева, на основание чл. 414, ал. 3 от КТ, която съдът е намалил на минималния размер от 1500 лева.

Касаторът твърди, че решението на ВРС е незаконосъобразно поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), във връзка с чл. 63в от ЗАНН. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на жалбоподателя и неправилно е ценил събраните по делото доказателства, в частност свидетелските показания на свидетелят А.Ю., поради което изводите му за законосъобразност на наказателното постановление са необосновани. Оспорва и изводите на ВРС за доказаност на процесното нарушение. Твърди, че от показанията на Ю. категорично се установява, че няма трудови правоотношения с касационния жалбоподател, а е бил на обекта само, за да се запознае с работата. Излага съображения, че не е категорично доказано, че дружеството е допуснало Ю. до работа като работодател. Твърди, че данните, записани в декларацията по чл. 402 от КТ, са диктувани на А.Ю. от служителите на Дирекция „Инспекция по труда“. Сочи, че при проверката, нито е установено Ю. да полага труд, нито многократност при трудовите му задължения, нито е установено да е получил възнаграждение за труда си. Отправя се искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и на издаденото наказателно постановление.

В открито съдебно заседание не се явява представител, с депозирана писмена молба жалбата се подържа изцяло.

Ответникът – директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, чрез процесуален представител, с депозирана молба оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението на ВРС да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условие на евентуалност моли съда да присъди разноски на касатора в законоустановения минимум.

Представителят на контролиращата страна – Варненска окръжна прокуратура, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на решението на Районен съд – Варна.

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен срок и при наличието на правен интерес от страна в административно-наказателното производство, за която решението е неблагоприятно, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и се дължи нейното разглеждане по същество.

Обжалваното решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд – Варна като първа съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.

Административен съд – Варна, като разгледа делото по реда на чл.217 и следващите от АПК, прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, както и след извършената на основание чл. 218 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на атакувания съдебен акт с материалния закон, и предвид посочените в касационната жалба пороци на решението, намира същата за НЕОСНОВАТЕЛНА.

С оспореното пред районния съд наказателно постановление, „Димар Норд - Ийст“ ЕООД е санкционирано за това, че на 07.10.2022 г., в качеството на работодател, е допуснало лицето А.Х. Ю. да полага труд в негова полза, с определено работно време от 11:00 до 15:00 часа, уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 710 лева, с определено работно място – строителен обект – „многофамилна жилищна сграда“, находяща се в УПИ ХVI-2610, 259, кв. 4, ПИ 10135.2555.2678, по плана на „жилищна група, западно от болничен комплекс на ВМИ-Варна“, изпълнявайки трудови функции на „арматурист“.

За гореописаното срещу „Димар Норд - Ийст“ ЕООД е съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН), в който деянието е квалифицирано като нарушение на чл. 62, ал. 1 във връзка с чл. 1, ал. 2 от КТ и чл. 61, ал. 1 от КТ. Възприемайки изцяло фактите, отразени в АУАН, и правната квалификация на деянието, административно-наказващият орган (АНО) е издал атакуваното пред районния съд наказателно постановление.

Въз основа на събраните по делото доказателства ВРС е приел за доказано извършването на нарушението, като е счел, че са налице всички елементи на трудовото правоотношение между работник и работодател. Районният съд е обсъдил възраженията на наказаното дружество, че лицето не е било назначено, а се е намирало на обекта за запознаване с обстановката, като е приел, че същите са опровергани както от писмените доказателства – декларацията на Ю. – така и от гласните доказателства – показанията на свидетелите Влаев и Начев, които са възприели Ю. да извършва трудова дейност в изкопа на обекта. В заключение е обсъдил и възраженията за липса на постановление за обявяване на трудово правоотношение, като е счел, че това може да доведе до дисциплинарна отговорност на служителите от Дирекция „Инспекция по труда“, но не и до отпадане на административно-наказателната отговорност на дружеството. Поради това, че в наказателното постановление липсват конкретни мотиви защо е наложена санкция значително над минималния размер и не са налице данни за влезли в сила наказателни постановления във връзка с други нарушения на трудовото законодателство, извършени от същото дружество, ВРС е преценил, че целта на наказанието би могла да се постигне с минималния размер по чл. 414, ал. 3 от КТ.

Настоящият касационен състав на Административен съд – Варна намира решението на ВРС за правилно, като напълно възприема изложените в него съображения и достигнатите въз основа на тях правни изводи.

На първо място, настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че аргументите, изложени в касационната жалба, са аналогични с тези, изложени и във въззивната жалба. В решението си ВРС е обсъдил по отделно всички тези възражения на санкционираното дружество. Направените от въззивния съд изводи и заключения напълно кореспондират със събраните доказателства и се споделят от касационната инстанция. С оглед изложеното настоящият състав счита за неоснователно изложеното в жалбата за липса на обсъждане на всички възражения от въззивния съд.

От обективна страна, за съставомерността на деянието по чл.62, ал.1 във връзка с чл. 1, ал. 2 и чл. 61, ал. 1 от КТ е необходимо да се установи, че работникът полага труд за работодателя и са налице елементите на трудово правоотношение (ТПО) – работно място, уговорено трудово възнаграждение, работно време, като полагането на труд се осъществява без сключен трудов договор между страните по трудовото правоотношение. В случая в производството пред въззивния съд са представени достатъчно доказателства, от които по категоричен начин се установява, че лицето А.Ю. е упражнявал работна сила в полза на „Димар Норд - Ийст“ ЕООД, без да има сключен трудов договор между тях. Неоснователен е доводът на касаторът, че не е имал качеството на работодател спрямо А.Ю. към датата на нарушението – 07.10.2022 година, тъй като лицето в показанията си заявява, че няма трудови правоотношения с дружеството. Напротив, в показанията, дадени пред ВРС Ю. сам сочи, че е работил на строежа /л. 27 от НАХД №1820/2023г./. От свидетелските показания на Ю. се опровергава твърдението в жалбата, че свидетелят така и не е постъпил на работа в дружеството. При разпита си А.Ю. посочва, че след проверката е отишъл на обекта и е работил няколко дни. Тезата на касатора, че лицето е било там само да се запознае с работата остава недоказана.

Касационният състав намира за правилна оценъчната дейност на районния съд при цененето на събраните доказателства, при която е достигнат извод за доказаност на описаното в АУАН и в наказателното постановление административно нарушение.

Делото е изяснено от фактическа страна след обстоен и задълбочен анализ и преценка на събрания по делото доказателствен материал. Не се констатира да е допуснато от Варненски районен съд съществено процесуално нарушение, свързано с процеса на събиране и преценка на доказателствата или такова, което да е довело до ограничаване процесуалните права на страните в административно-наказателното производство. В тази връзка се явява неоснователно възражението, направено с жалбата, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства. Видно от оспореното решение, освен че е обсъдил относимите към спора писмени доказателства, ВРС е анализирал и събраните в хода на съдебното производство гласни доказателства, като е изложил подробни мотиви защо кредитира показанията, дадени от служителите на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, съответно защо и в кои части не кредитира показанията на Ю. и Т..

Правилно Варненският районен съд не е взел предвид свидетелските показания на А.Ю. в частта, която противоречи на попълнената и подписана от него декларация и се опровергават от показанията на служителите на Дирекция „Инспекция по труда“, които заявяват, че при пристигане на обекта всички работници, които са заварили там, включително и Ю., са били в изкопа и са връзвали арматура.

Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че проверяващите са диктували на Ю. какво да напише в декларацията. От събраните в хода на въззивното производство гласни доказателства се установява категорично, че служителите, извършили проверката, не са оказвали съдействие на лицето при попълване на декларацията. Това се потвърждава и от свидетелските показания на самия Ю., който в с. з. на 26.06.2023 г. е заявил, че собственоръчно е попълнил и подписал декларацията. Изрично е посочил, че той е писал и не е преписал от никого. Следователно автор на волеизявлението е именно А.Ю. – лицето, подписало декларацията, поради което следва да се приеме, че тя е годно доказателство за установяване на релевантните за спора факти, свързани с квалифициране на правоотношението като трудово по смисъла на чл. 1, ал. 2 КТ.

Споделят се изцяло изводите на въззивния съд, че коментарът, направен с жалбата, че не всяко полагане на труд срещу заплащане може да бъде определено като трудово правоотношение между работещия и плащащия, е неотносим към настоящия спор, тъй като твърдения за наличие на сключен граждански договор между касатора и Ю. не са изложени, както в хода на административно-наказателното, така и в хода на съдебното производство. Настоящата инстанция напълно споделя и изложените от ВРС мотиви относно липсата на постановление за обявяване на трудовото правоотношение, поради което не е необходимо да ги преповтаря, а на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК препраща към тях.

В заключение на изложеното релевираните касационни основания не са налице по отношение на обжалваното въззивно решение. Такива не бяха установени и по реда на задължителната служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, поради което постановеният от ВРС съдебен акт е правилен и е дължимо оставянето му в сила.

С оглед изхода на правния спор и предвид своевременно заявеното искане и на основание чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева, определен съобразно чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и правната сложност на делото.

По изложените съображения, на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Шести касационен състав на Административен съд – Варна

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1137/26.07.2023 г. на Районен съд – Варна, постановено по АНД № 20233110201820/2023 година.

ОСЪЖДА „Димар Норд - Ийст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. В., да заплати в полза на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лева.

Решението е окончателно.

Председател:
Членове: