№ 82
гр. София, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Калин Калпакчиев
Членове:Весислава Иванова
Величка Цанова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
в присъствието на прокурора Апелативна прокуратура - София Ан. Хр. М.
Ст. Г. Т.
като разгледа докладваното от Весислава Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20221000600119 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 34, ал. 1 от Закона за признаване, изпълнение и
изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови
санкции (ЗПИИРКОРНФС).
Образувано е по жалба на адвокат Д.М. от АК - Кюстендил, като служебен
защитник на К. С. Д., срещу решение № 8 от 26.1.2022 г., постановено по н.ч.д. № 481/21 г.
по описа на Окръжен съд – Кюстендил (КОС), с което съдът е признал решение № 32 Cs 65
Js 88805/19 от 13.9.2019 г., влязло в сила на 22.2.2020 г., постановено от съдебен орган –
Районен съд – Щутгарт, за налагане на финансова санкция против К. С. Д., с което е осъден
да заплати глоба и разноски в общ размер на 1277 евро, с левова равностойност в размер на
2498 лева, за нарушение на правилата за движение по пътищата в издаващата държава.
С жалбата се изразява недоволство от решението на съда като се твърди, че не е
следвало да признава решението на чуждестранния съдебен орган, защото не ставало ясно в
какво се е изразило провинението на българския гражданин и защо именно той е бил
санкциониран, при положение че във фактическата обстановка било отразено, че свидетелят
Г. М. управлявал автомобила. Поддържа се още, че от представените документи не ставало
ясно дали българският гражданин бил уведомен за образуваното срещу него дело, имал ли е
възможност да се защити, известен ли е бил за решението и имал ли е възможност да го
обжалва.
Отправеното към въззивния съд искане е за отмяна на решението и
постановяване на такова, с което да се постанови отказ за приемане на решението на РС –
гр. Щутгарт.
Не се твърдят останали неизяснени обстоятелства и не е поискано събирането на
доказателства.
1
В проведеното закрито съдебно заседание по реда на чл. 327 НПК съдебният
състав е приел, че за правилното решаване на делото не се налага провеждането на съдебно
следствие във въззивната инстанция. Идентичен извод е застъпен и в проведеното открито
съдебно заседание.
В речта си в съдебните прения пред въззивния съд адвокат М. поддържа жалбата
и отправеното с нея искане по изложените в същата съображения, които не допълва.
Прокурорът от САП пледира за потвърждаване на обжалваното решение с
аргумент, че е законосъобразно, тъй като не е налице нито една от предпоставките за отказ
от признаване на изпълнение на решението.
Засегнатото лице К.Д. не е намерен на известния адрес, а нов не е установен,
поради което е даден ход на делото в отсъствието му в съответствие с предвиденото в
разпоредбата на чл. 16, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС.
След като прецени изложените в жалбата доводи, становищата на страните
и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд
намери следното:
За да постанови съдебния си акт, КОС е отчел всички релевантни за предмета на
делото обстоятелства и след като е обсъдил наведените от защитата възражения е достигнал
до правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на
решението на чуждестранния съдебен орган, с което е бил санкциониран българският
гражданин.
От събраните писмени доказателства се установява несъмнено, че
първоинстанционният съд е бил сезиран с искане от компетентните органи на Германия за
признаване и изпълнение на решение, с което на българския гражданин К. С. Д. е наложена
парична санкция в общ размер на 1277 евро за това, че на 24.6.2019 г. в гр. Щутгарт е
извършил нарушение по чл. 6, ал. 1 от Закона за задължителните застраховки на Германия –
предоставяне на собствен лек автомобил на друго лице (Г. М.) без застраховка „Гражданска
отговорност“ за превозното средство. Решението с № 32 Cs 65 Js 88805/19 от 13.9.2019 г.,
влязло в сила на 22.2.2020 г., е постановено от съдебен орган – Районен съд – Щутгарт.
КОС с основание е отчел наличието на изискваното от разпоредбите на чл. 4, вр.
чл. 3, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции. То
е придружено с превод на български език. Извършвайки проверка на отразеното в
удостоверението, първоинстанционният съд обосновано е констатирал, че то съдържа
всички изискуеми реквизити по Приложение № 2 към чл. 4, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, като
не са налице данни, пораждащи съмнение относно компетентността и легитимността на
органа, който е издал удостоверението.
На следващо място, видно от съдържанието на удостоверението,
първоинстанционният съд обосновано е приел, че на българския гражданин е наложена
финансова санкция в размер на 1200 евро за извършено административно нарушение на чл.
6 от Закона за задължителното застраховане на моторните превозни средства в издаващата
държава и 77 евро за разноските.
Това административно нарушение обаче не попада в каталога на чл. 30, ал. 2 (т.
1) ЗПИИРКОРНФС, както неправилно е приел първостепенният съд. Видно и от самото
удостоверение в него не е отбелязано „поведение, което нарушава разпоредбите за
движение по пътищата, включително на разпоредбите за времетраеното на управление и
почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасните товари“, нито което и да е от
каталога. Ползвана е т. 4 от удостоверението, предвиждаща точно описание на
2
престъплението, ако то не попада в т. 3 (т.е. в каталога). В този смисъл – налага се проверка
за двойна наказуемост съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ЗПИИРКОРНФС. Няма пречка
за преодоляването на този пропуск от въззивния съд, разполагащ с правомощие да извърши
проверката за двойна наказуемост.
Нормата на чл. 30, ал. 1 от Закона повелява, че решения за налагане на финансови
санкции, които са постановени в наказателни или административнонаказателни
производства в държава - членка на Европейския съюз, се признават и изпълняват на
територията на Република България, ако се отнасят за деяния, които съставляват
престъпления или административни нарушения и по българското законодателство,
независимо от елементите на състава им по законодателството на издаващата държава. Тази
редакция недвусмислено навежда на извод, че, извършвайки проверката за двойна
наказуемост, съдът на изпълняващата държава е длъжен да установи дали поведението,
заради което е санкционирано засегнатото лице в издаващата държава, е престъпно или
осъществява състав на административно нарушение в изпълняващата без обаче да търси
пълна идентичност между елементите от съставите по законодателствата на двете държави.
От удостоверението е изводимо несъмнено ясно, че К.Д. не е изпълнил
задължението си да сключи задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Такова
задължение е възведено в българския Кодекс за застраховането, а неизпълнението му е
въздигнато в административно нарушение, скрепено със санкция, в разпоредбата на чл. 638,
ал. 1, т. 1 от Кодекса. Видно е, че българският закон предвижда налагане на глоба от 250
лева за физическо лице, което не е изпълнило задължението си да сключи тази задължителна
застраховка без значение от това дали е предоставило или не автомобила на някой друг.
Тоест, съставът на административното нарушение по българския Кодекс за застраховането
обема дори по-широки граници от тези на нарушението, за което е санкциониран
българският гражданин в издаващата държава. Затова и съставът на въззивния съд приема,
че критерият за двойна наказуемост е изпълнен. Тук е удачно да се отбележи становището
на съда за неоснователност на възведеното в жалбата оплакване за неясно формулирано
нарушение. От това, че са посочени имената на водача на автомобила не следва, че не става
ясно в какво се изразява нарушаващото поведение на засегнатото лице. Напротив – съвсем
конкретно е посочено, че, знаейки, че не е сключил задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“, К.Д. е предоставил автомобила си на водача Г. М.. В българския
Закон за движение по пътищата е предвидена административнонаказателна отговорност за
водачите на МПС, управляващи без този документ (чл. 179, ал. 5), а за собствениците на
автомобили, които не са сключили „Гражданска отговорност“ е предвидено налагането на
принудителна административна мярка (чл. 171, т. 2, б. в ЗДвП). Самото несключване на
застраховка обаче не представлява нарушение на правилата за движение, а на разпоредбите
за задължителното застраховане, за което всъщност е санкциониран К.Д..
По тези съображения и с внесената от въззивния съд корекция се налага крайния
извод, че при анализа на съдържанието на официалния превод на представеното от
издаващата държава удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета
относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции
първоинстанционният съд правилно е преценил, че същото е пълно и изчерпателно –
съдържа необходимата релевантна информация за постановеното решение от несъдебен
орган на издаващата държава, датата му на издаване, датата на влизането му в сила,
обстоятелствата и правната квалификация на извършеното административно нарушение,
наложената с него санкция, самоличността и местоживеенето на нарушителя.
Настоящият съдебен състав се присъединява напълно към обоснованите изводи
на първоинстанционния съд относно отсъствието на основания да се приеме наличието на
пороци в съдържанието на удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР.
Апелативният съд на свой ред споделя виждането, че представеният документ съдържа
достатъчна информация относно идентификацията на лицето, извършило административно
нарушение, описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, участието на
българския гражданин, правната квалификация на деянието, наложената санкция съобразно
3
законодателството на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за
плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗПИИРКОРНФС.
Въззивният съд изцяло споделя и застъпеното от първоинстанционния
становище, че не са налице и факултативните основания за отказ за признаване и
изпълнение по чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС. Неоснователно е оплакването, че останало
неизяснено обстоятелството дали българският гражданин е бил уведомен за производството
и за правото си да обжалва. Съгласно изрично отбелязаното в удостоверението (в т. 2),
производството е било писмено, а К.Д. е бил уведомен за правото си да обжалва и за
сроковете, в които може да стори това.
В заключение от изложеното се обосновава, че жалбата е неоснователна.
Изнесените по-напред съображения мотивират извод за потвърждаване на
обжалваното решение като правилно, поради което Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8 от 26.1.2022 г., постановено по н.ч.д. № 481/21
г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.
Решението е окончателно.
Страните да бъдат уведомени писмено за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4