Решение по дело №8496/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3060
Дата: 7 ноември 2022 г. (в сила от 7 ноември 2022 г.)
Съдия: Рени Коджабашева
Дело: 20211100508496
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 юли 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3060
гр. София, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова

Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100508496 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 7.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 40202/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- гр. София установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за
установено, че В. С. К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ сумата
1 821.01 лева, представляваща цена на доставена през периода от 1.05.2014 г. до
30.04.2017 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от 27.10.2017 г. до
изплащане на вземането; сумата 148.80 лева- мораторна лихва при плащане на
главницата /стойност на топлоенергия/ за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г.;
сумата 61.60 лева- такса за дялово разпределение за периода от 1.05.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на сезиране на съда- 27.10.2017 г., до
окончателното й изплащане; и сумата 10.37 лв.- мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 3.11.2017 г. по ч.гр.дело № 76895/
2017 г. по описа на СРС, 144 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата
/стойност на потребена топлинна енергия/- за горницата над сумата 1 821.01 лв. до
пълния предявен размер от 1 965.80 лв., и относно лихвите за забава- за горницата над
сумата 148.80 лв. до пълния предявен размер от 222.63 лева. На основание чл.78, ал.1
ГПК ответникът В. К. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 1 149 лева-
1
разноски за исковото и заповедното /ч.гр.дело № 76895/ 2017 г. на СРС/ производства.
Постъпила е въззивна жалба от В. С. К. /ответник по делото/- чрез особен
представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени
предявените искове, и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане
на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва
подадената от ответника въззивна жалба и моли да бъде постановено решение за
отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното
производство.
Третото лице- помагач „Н.И.“ ООД- гр. София не изразява становище по повод
подадената от ответника въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество решението- в обжалваната от ответника К. част, е правилно като
краен резултат и следва да бъде потвърдено.
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по
същите. Ищецът основава претенциите си към ответника на твърдението, че е клиент
на топлинна енергия за битови нужди в процесния топлоснабден имот, в която връзка
представя Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 17/ 10.11.2004 г.
на софийски нотариус, легитимиращ ответника В. С. К. като купувач и собственик на
процесния недвижим имот: апартамент № *******- гр. София, ведно с
принадлежности, както и изходящо от ответника заявление- декларация от 12.01.2005
г. за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия за процесния
2
имот- с аб.№ 264648 и административен адрес: гр. София, жк *******, прието от
топло-преносното предприятие.
Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на
топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост
или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС,
възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/,
явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.
Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9
ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на
такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е
без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая от страна на ответника В. К. е заявено оспорване на исковете, включая
качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния имот /писмен отговор
на исковата молба по чл.131 ГПК/, като дължимото от ищеца съобразно чл.154, ал.1
ГПК пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално право факти и
обстоятелства е проведено по делото, а оспорването на ответника е недоказано.
Според събраните в процеса писмени доказателства ответникът В. К. се
легитимира като купувач и собственик на процесния недвижим имот: апартамент №
*******- гр. София, ведно с принадлежности, считано от 10.11.2004 г. /Нот. акт за
покупко- продажба на недвижим имот № 17/ 10.11.2004 г. на софийски нотариус/, като
на 12.01.2005 г. е подал и заявление- декларация за откриването на клиентска партида
на абонат на топлинна енергия за процесния имот с аб.№ 264648 и административен
адрес: гр. София, жк „*******“, бл.№ *******, която е приета от топлопреносното
предприятие. Вследствие така възникналото договорно правоотношение на името на
ответника за процесния имот с аб.№ 264648 са съставени и съответни отчетни
документи- справки за потребена топлинна енергия, талони за отчет при осигурен от
3
потребителя достъп до процесния имот /подписани от последния/ и изравнителни
сметки. Няма твърдения, нито подкрепящи ги доказателства по делото, това
облигационно право-отношение да е било прекратено преди или през процесния
период.
При така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на
извод, че между ищеца- топлопреносно предприятие и ответника е бил сключен
индивидуален договор за доставка на топлинна енергия, поради което и последният-
като страна по това договорно право-отношение е материално- правно легитимиран да
отговаря за възникналите във връзка с потреблението на топлинна енергия в имота
задължения. Същият има качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди
в процесния имот по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ /както и по смисъла на чл.153, ал.1
ЗЕ/, предпоставящо ангажиране на договорната му отговорност за заплащане
стойността на доставената в него през исковия период топлинна енергия.
Така установеното наличие на облигационно правоотношение между ищеца и
ответника през процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно
основание за доказване на исковете по основание. Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на
ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му-
съгласно чл.162 ГПК.
За установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения за начислените за
процесния имот суми, талони за отчет при осигурен от потребителя достъп до
процесния имот /подписани от последния/ и изравнителни сметки, като са приети в
първоинстанционното производство и експертни заключения на съдебно- техническа и
съдебно- счетоводна експертизи, относно които липсва основание да не бъдат
съобразени от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма
данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно или по непредпазливост/.
Конкретни доводи относно обема и цената на доставената в имота топлинна
енергия във въззивната жалба на ответника не са наведени, като не се поддържа от
същия и направеното в първоинстанционното производство възражение за изтекла
погасителна давност, което е частично уважено, поради което и въззивният съд не
дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока. Липсват доводи и срещу
основателността на акцесорните искове по чл.86, ал.1 ЗЗД. Останалите наведени във
въззивната жалба на ответника доводи за неправилност на решението- в обжалваната
му част, са неоснователни.
Непредставянето от страна на ищеца на фактури и съобщения към фактури като
4
доказателства по делото няма съществено значение за приемане изводите по
основателността на исковете, тъй като същите нямат доказателствено значение за
установяване обема на доставената в имота топлинна енергия. В този смисъл
неправилно е схващането на процесуалния представител на въззивника, че съставените
от ответника фактури за потребена топлинна енергия представляват „главно
доказателство“ за обосноваване на предявените по делото претенции.
При горните съображения с подадената от ответника В. К.- чрез особен
представител по чл.47 ГПК въззивна жалба не може да се постигне като резултат както
пълна, така и частична отмяна на постановеното от СРС решение в обжалваната част
на посочените по- горе основания, поради което и същото- като валидно и допустимо,
а по същество- правилно в обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 150 лв.- разноски за платено на
особения му представител адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.6 ГПК въззивникът следва да заплати по сметка на СГС
сумата 62.65 лв.- държавна такса за въззивното обжалване.
Независимо от отхвърлянето на подадената от ответника въззивна жалба, други
разноски за въззивното производство на въззиваемата страна не следва да бъдат
присъдени, тъй като от дружеството не е подаден писмен отговор на въззивната жалба,
нито е осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното
производство открито съдебно заседание. Подадената на 12.10.2022 г. писмена молба
не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивника за други сторени във
въззивното производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 40202/ 2019 г.
на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, в обжалваната част, в която по
предявени от „Т.С.“ ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че В. С. К. /ЕГН
**********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ сумата 1 821.01 лева /главница/,
представляваща цена на доставена през периода 1.09.2014 г.- 30.04.2017 г. в имот с аб.
№ 264648 топлинна енергия, ведно със законната лихва от 27.10.2017 г. /дата на
подаване на исковата молба/ до изплащане на вземането; сумата 148.80 лева-
мораторна лихва при плащане на главницата /стойност на топлоенергия/ за периода от
16.09.2015 г. до 17.10.2017 г.; сумата 61.60 лева- такса за дялово разпределение за
периода 1.05.2015 г.- 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 27.10.2017 г. до
5
окончателното изплащане; и сумата 10.37 лв.- мораторна лихва върху таксата за дялово
разпределение за периода 16.09.2015 г.- 17.10.2017 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК от 3.11.2017 г. по ч.гр.дело № 76895/ 2017 г. по описа на
СРС, 144 състав, а също и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК В. С. К. е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 1 149 лева- разноски за исковото и
заповедното /ч.гр.дело № 76895/ 2017 г. на СРС/ производства.
ОСЪЖДА В. С. К. /ЕГН **********/ да заплати на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/
сумата 150 лв. /сто и петдесет лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА В. С. К. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 62.65 лв. /шестдесет и два лева и 65 ст./- държавна такса за
въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението по гр.д.№ 40202/ 2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 144 състав, като
необжалвано е влязло в сила в останалата му /отхвърлителна/ част.
Решението е постановено при участието на „Н.И.“ ООД- гр. София- като трето
лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6