Решение по дело №148/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. С. П. от АК – Пловдив в качеството му на пълномощник на Х. К. Ч. от [населено място], срещу Решение №3/04.01.2024 г. по АНД/НАХД №1351/2023 г. по описа на Великотърновския районен съд, с което е потвърдено Наказателно постановление №23-1275-001512/09.08.2023 г. от ВПД началник Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново /НП/, с което на касатора за нарушение по чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП и на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба” в размер на 200 лв. и на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП – „глоба“ в размер на 50 лева и лишаване от право на управление на МПС за срок от 1 месец. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила – касационни основания по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, приложимо в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 63в от ЗАНН. Поддържа, че е налице противоречие в мотивите на оспорения съдебен акт. Оспорва изводите на въззивния съд относно авторството и субективния елемент на нарушението. Счита, че обвинението за нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е необосновано, а това по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП – недоказано. Намира, че часът на нарушението е неправилно посочен и това нарушава правото на защита на санкционираното лице. Претендира отмяна на решението на районния съд и постановяване на друго по същество от касационната инстанция, с което да бъде отменено наказателното постановление. Алтернативно иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Представя писмено становище. Претендира разноски за две инстанции, за което прилага списък.

Ответникът по жалбата – началник група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, не се явява, не се представлява и не взема становище по същество.

Представителят на Окръжна прокуратура – В. Търново заема становище за неоснователност на подадената жалба и предлага решението да бъде оставено в сила.

 

Административният съд – В. Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното:

 

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 63в от ЗАНН, и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

 

С Решение №3/04.01.2024 г. по АНД №1351/2023 г. състав на Великотърновския районен съд е потвърдил Наказателно постановление №23-1275-001512/09.08.2023 г. от ВПД началник Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, с което на касатора за нарушение по чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП и на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание “глоба” в размер на 200 лв. и на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП – „глоба“ в размер на 50 лева и лишаване от право на управление на МПС за срок от 1 месец. За да постанови този резултат съдът е приел, че жалбата е неоснователна и е изложил мотиви в този смисъл. От обективна страна по делото е безспорно установено извършването на нарушенията от страна на касатора. Съставеният за това АУАН и издаденото въз основа на него НП са издадени от компетентни органи в рамките на делегираните им със заповед правомощия, като в производството не са допуснати съществени процесуални нарушения. АУАН и НП притежават необходимите реквизити по чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Съдът е намерил за неоснователни и опровергани от събраните по делото писмени и гласни доказателства наведените от Ч. възражения относно фактическите установявания. Изложени са мотиви за съставомерността на деянието по чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП и на това по чл. 175, ал. 1, т. 5, вр. чл. 123, ал. 1, т. 3, б „а“ от ЗДвП, като и двете са обосновани от обективна страна от доказателствата по делото. Установено е, че от субективна страна деянията са извършени виновно, първото при форма на вината – непредпазливост, а второто – умисъл. Преценено, че са квалифицирани правилно и че няма основание за приложението на чл. 28 от ЗАНН. Въззивният съд е извършил преценка за законосъобразност на наложените наказания, като е изразил становище, че това оп чл. 175, ал. 1, т. 5, вр. чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП е снизходително индивидуализирано на минимума. Направен е окончателен извод за законосъобразност на обжалваното НП.

Така постановеното решение е правилно.

При разглеждане да делото съдът правилно е приел за установена фактическата обстановка, която е изведена въз основа на правилен и критичен анализ на събраните по делото доказателства. От обективна страна по делото е прието, че на 21.07.2023 г. в 03:37 часа на км 47+300 в посока на движение към [населено място] Х. Ч. управлявал лек автомобил „Форд Фокус“ с рег. №[рег. номер], собственост на „ОББ Интерлийз“ Е., като при избиране на скоростта си на движение не се съобразил с релефа на местността, в зоната на лява крива с надлъжен наклон при спускане загубил контрол над управляваното МПС, блъснал се с дясна част в крайпътен скалист скат, реализирайки ПТП с материални щети, като след настъпване на произшествието не изпълнил задължението си да остане на място и да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието, а изоставяйки автомобила се оттеглил в неизвестна посока – в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, чл.123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП. За горното е съставен Акт за установяване на административно нарушение №920049/21.07.2023 г., получен от Ч. без възражения. Въз основа на АУАН е издадено процесното НП, с което на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДП на лицето е наложена глоба в размер на 200 лв. и на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП – глоба в размер на 50 лева и лишаване от право на управление на МПС за срок от 1 месец.

Настоящият касационен състав споделя изводите на районния съд, че по същество извършените от касатора деяния са безспорно доказани и съдържат от обективна и субективна страна признаците на посочените административни нарушения. Направените изводи от фактическа страна от въззивния съд са последователни, логични и обосновани от доказателствата, поради което се споделят от настоящата инстанция. Не следва да се преповтарят и правните изводи на съда и мотивите, изложени по повод поддържаните и понастоящем възражения, тъй като те са правилни и обосновани от гледище на доказателствата и на закона.

Неоснователно се поддържа от касатора наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – съществено нарушение на процесуални правила. Според чл. 348, ал. 3 от НПК нарушението на процесуални правила е съществено, когато: 1. е довело до ограничаване на процесуалните права на страните, ако не е отстранено; 2. няма мотиви или протокол за съдебното заседание на първата или въззивната инстанция; 3. присъдата или решението са постановени от незаконен състав; 4. тайната на съвещанието е била нарушена по време на постановяване на присъдата или решението. Нито една от изброените хипотези не се установява.

Както и прокурорът по делото сочи, оплакването за противоречие в мотивите на съдебния акт е неоснователно. Изречението „Жалбата е частично основателна“ е очевидна неточност и като такава представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде заличена по реда на чл. 175 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН по искане на страната или по почин на съда. Същата не съставлява касационно основание за отмяна на решението и не води до претендираните пороци. Освен това, мотивите на решението нямат задължителна сила, за разлика от диспозитива (на влязъл в сила съдебен акт), който се ползва със сила на пресъдено нещо. В случая, като се изключи констатираната неточност, между мотивите в цялост и диспозитива няма противоречие. Изложението на съда последователно, логично и обосновано сочи законосъобразността на НП и неоснователността на жалбата.

Не намира потвърждение нито в доказателствата по делото, нито в закона възражението, че не е доказано авторството на нарушенията. Въпросът е обстойно разгледан от въззивния съд и формираните правни изводи в тази връзка са правилни. Настоящият съдебен състав намира за установено по безспорен начин авторството на санкционираните деяния в лицето на касатора, като приложение в случая не намира цитираната разпоредба на чл. 188, ал. 2 от ЗДвП, на която се позовава касаторът. Същата касае установяване на административно нарушение по ЗДвП, заснето с автоматизирано техническо средство или система, за което се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган /арг. чл. 189, ал. 5 от ЗДвП/. В случая, процесното МПС е установено без водач, не поради друга причина, а защото Ч. е напуснал мястото на нарушението по своя воля /в очевидно нетрезво състояние предвид показанията на свидетеля А./ и е изоставил самокатастрофиралия автомобил. Недопустимо е при това положение нарушителят да се ползва от собственото си противоправно поведение.

Не се споделя възражението относно нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. От прегледа на АУАН и НП не се установяват претендираните от касатора противоречия и непълноти относно елементите от състава. Никъде не се твърди, че скоростта не е съобразена с „мокра пътна настилка“. В НП не е посочено по кое предложение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е извършеното нарушение, но това не представлява съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване на правото на защита на санкционираното лице, тъй като от текстовото описание на нарушението става ясно, че отговорността се ангажира за нарушение по второто предложение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП – при избиране скоростта на движението водачът не се е съобразил с релефа на местността. Нарушението е описано така, че не буди съмнение за какво противоправно поведение е санкциониран дееца. Неоснователно е искането на касатора за вписване в НП на „съобразената“ скорост. Административнонаказващият орган няма задължение да извършва такава хипотетична преценка – каква би била съобразената скорост, за разлика от водача, които, във всеки момент от движението, при избор на скорост, освен да спазва законово въведените ограничения, е длъжен да съобразява и изброените в чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП обстоятелства и да съобразява скоростта си на движение с тях. След като пътният участък, където е настъпило ПТП, безспорно се характеризира с особености на релефа на местността, касаторът е бил длъжен да съобрази скоростта с тези условия на пътя и местността и да намали скоростта до величина, която да позволи избягване настъпването на вредоносния резултат.

Във връзка с това възражение следва да се обърне внимание на т. 1 и т. 2 на Тълкувателно решение №28/28.11.1984 г. по н. д. №10/84 г. ОСНК, в което са разгледани някои въпроси относно режима на скоростите за движение на моторните превозни средства. Там е развито, че основно правило за скоростта на движение по пътищата е чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, в която разпоредба са посочени факторите на пътната обстановка, с които водачът на пътното превозно средство е длъжен да се съобразява, за да избере съобразена скорост за движение. Цитираната норма съдържа примерно изброяване на факторите на пътната обстановка, които имат значение за избиране на съобразена скорост за движението. Във всички случаи обаче, величината на скоростта трябва да бъде в зависимост от отрицателното влияние на тези фактори. Колкото повече и по-неблагоприятни са те в пътната обстановка, толкова по-малка трябва да бъде скоростта на движението в сравнение с максимално предвидените такива. Избирането на по-малка скорост на движение от своя страна ще позволи на водача да осъществи контрол над механизмите на управлявания от него автомобил и ако е необходимо – дори да спре. Друго задължение е за намаляване на скоростта или за спиране на пътното превозно средство в случаите, когато възникне опасност за движението. Намаляването на скоростта е в зависимост от характера и степента на опасността. Колкото опасността за движението е по-голяма, толкова скоростта трябва да бъде по-малка, за да може тя да бъде преодоляна. Спирането на пътното превозно средство се налага при пътни условия и ситуации, когато движението дори и с минимална скорост създава опасност за настъпване на транспортно произшествие. Посочено е също така, че независимо от различията при установяване съдържанието на понятието „съобразена скорост“ /“намалена скорост“, „бавна скорост“, „скорост, която дава възможност да се спре“, „безопасна скорост“ и др. /, правилното тълкуване на правилата по чл. 20, ал. 2 /по който текст е ангажирана отговорността на касатора/ и чл. 23 ЗДвП, чл. 71, ал. 1, чл. 119, 122, 123 и др. дава основание да се приеме, че не съществуват отделни видове намалени скорости със съответния диапазон на тяхната величина. Макар и законодателят да си е послужил с различни термини за конкретни пътни ситуации, не е целял и не е определял различни видове категории намалени скорости. Водачът на пътното превозно средство във всички случаи трябва да се движи със съобразена скорост, като отчита факторите, посочени в двете изречение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, между които фактори е и релефът на местността, който е бил възприет от касатора при движението му по пътя. Предвид изложеното в случая деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици.

Ето защо правилна се явява преценката на АНО, че Ч. не се е движил със съобразена с конкретните пътни условия и в частност с релефа на местността, скорост, което е довело до причиняване на ПТП с материални щети. Възможните непредвидени обстоятелства /паднали камъни на пътното платно/ не изключват отговорността на касатора, който е следвало да съобрази всички обстоятелства, вкл. и тези по чл. 20, ал. 2, изр. второ от ЗДвП, и да се движи с такава скорост, която да не доведе до неблагоприятни съставомерни последици. Деецът сам се е поставил в невъзможност да избегне произшествието, като не е изпълнил изискванията на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и не е могъл да овладее лекия автомобил по пътния участък с особености в релефа, като е предизвикал катастрофа. За нарушението е наложено предвиденото в кореспондиращата му санкционна норма на чл. 179, ал. 2 от ЗДвП административно наказание.

На последно място относно възражението за часа на нарушението. Сам извършителят Ч. дава обяснения на 21.07.2023 г. за времето и начина на извършване на процесното нарушение. Противно на твърдениеята в касационната жалба същото не е обвързано по време със сигнала за паднали камъни, още повече не е установено автомобилът да е катастрофирал в тях, доколкото от доказателствата по делото еднозначно е установено, че се е блъснал с дясна част в крайпътен скалист скат. Поддържаните съображения за неправилно посочен час на извършване на нарушенията не засягат съществено правото на защита на санкционираното лице и не съставляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение.

Районният съд е изпълнил вмененото му в чл. 13, ал. 1 от НПК задължение да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина. Въззивният съд е формирал изводите си, след като е обсъдил значимите за разрешаването на спора обстоятелства, както и всички наведени от жалбоподателя в него производство доводи и възражения. Съдът е приобщил допустими и относими доказателствени средства. Всички доказателства са преценени поотделно и в тяхната съвкупност, правилно са кредитирани от съда, при липса на безспорно оборващи ги такива. В производството пред ВТРС от Ч. не са оборени фактическите установявания в административнонаказателното производство, правилно кредитирани от районния съд при постановяване на обжалваното решение.

Ето защо, след като не са налице заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, настоящият състав приема то да бъде оставено в сила. При този изход на делото разноски на касатора не се дължат, а ответникът не е претендирал такива.

Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1, изр. ІІ от ЗАНН, вр. с чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК, Административния съд – В. Търново

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В С. Решение №3/04.01.2024 г. по АНД/НАХД №1351/2023 г. по описа на Великотърновския районен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.