Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260731
гр. Пловдив,
18.12.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, Пети наказателен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември, две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Таня
Стоилова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 6316/2020 г. по описа на
Пловдивски районен съд, V наказателен
състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на В.Н.Г.
против Наказателно постановление № 20 – 0273 – 000505 от 01.09.2020 г.,
издадено от Началник Група към ОД на МВР
Пловдив, Районно управление Хисар с което на жалбоподателя на основание чл.
183, ал. 2, т.3 пр. 4 ЗДвП е наложена глоба в размер на 20,00 лева за нарушение
по чл. 37, ал. 2 ЗДвП.
С жалбата се излагат конкретни
съображения за незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна. Не се
претендират разноски.
Въззиваемата страна ангажира писмено становище с което излага съображения
за неоснователност на въззивната жалба, респективно за правилност и
законосъобразност на атакуваното наказателно постановление.
Жалбата е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт,
подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговото отмяна. Съображенията
в тази насока са следните:
В АУАН и НП е приета за
установена следната фактическа обстановка:
На 07.08.2020 г., около 13,40
часа в град Хисаря, ул. „ Кирил и Методий“ – до дом № 8, жалбоподателят Г.
управлявал собствения си лек автомобил Рено Сценик, с рег.№ ***, като за да
извърши маневра завой на дясно, за да
излезе в двор, не пропуска МПС, движещо се в същото платно, напуска
пътното платно, навлиза в лента за насрещно движение и извършва маневра завой
на дясно и блъска лек автомобил Хюндай с рег. № ***. Реализира ПТП с материални
щети. Административно- наказващият орган е приел, че с посочената деятелност
санкционираното лице е извършил виновно нарушение на чл. 37, ал. 2 ЗДвП, а
именно: като водач на нерелсово ПС, който напуска
пътя за навлизане в крайпътна територия не пропуска ППС, движещо се по
пътя.
От внимателния прочит на
гореизложеното, се установява, че както в АУАН, така и в НП са допуснати съществени
процесуални нарушения, които безусловно налагат отмяна на атакуваното НП.
В този смисъл, както в АУАН, така и в НП нарушението е
описано по начин, който възпрепятства съда, а и жалбоподателя да разбере
фактическите параметри на вмененото му нарушение.
Според настоящия състав този
начин на описание на допуснатото нарушение се намира в съществено противоречие
с изисквания на чл. 57 ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН
задължителен реквизит, както на АУАН, така и на НП е посочване на точното
време, място и обстоятелства, при които е извършено нарушението. Трайна е
съдебната практика в разбирането си, че нарушението следва да бъде описано по
такъв начин, че у нарушителя да не възниква никакво съмнение:
1)
какви са фактическите параметри
на вмененото нарушение
и
2) каква е правната квалификация
на същото.
В процесния случай този критерий
на яснота не е достигнат.
От начина на описание на
допуснатото нарушение по никакъв начин не
става ясно нито за съда, нито за жалбоподателя в какво се изразява от
фактическа страна допуснатото от него нарушение - дали в това, че
е предприел маневра завой на дясно, за да излезе в двор, или напуска пътя, за да навлезе в
крайпътна територия.
В
същото време е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в
административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в
наказателния процес, който определя предмета
на вмененото нарушение и предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически
признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна
квалификация. Срещу тези факти и право
нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на
правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на
административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване
на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1).
Наказателното постановление от
своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно
наказателния процес на ПРИСЪДАТА
от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата
форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и
задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация
следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по делото.
От всичко
гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по
смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН, ако в тях са надлежно
описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин всички съставомерни фактически признаци
на вмененото нарушение (време, място на извършване на нарушението, както и конкретни фактически действия, с които е причинен противоправния резултат).
В
тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически критерий:
АУАН и НП ще отговарят на императивните
изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях,
в случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на
съставомерно деяние по възведената правна квалификация, без
да е необходимо за преценката за съставомерност за
първи път да се установяват от съда допълнителни обстоятелства, които не са предявени на дееца.
В обратния случай,
ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от
субективна и обективна страна на вменения административен състав или ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да
установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на
дееца, НП следва безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено
правото на защита на дееца да разбере кои са фактическите положения, за които
се наказва. Точно такъв е и процесният случай.
В аспект на гореизложеното следва
да се отбележи и че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария Върховен
съд и на ВКС, всяко установяване за
първи път на етап съдебно следствие на съставомерен факт, който до този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред,
по своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение. Така
изрично Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на
ВС, Тълкувателно решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на
ВС.
В същото време, съгласно изричния
текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира
в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако е предприето надлежно изменение на
обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна
практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и
касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от ЗАНН
има характер на въззивно такова, то института
на изменение на обвинението не може да намери приложение при оспорване на
наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом
те не са предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален
ред.Така изрично Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г.
на Върховен касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. №
1299/2014 г. на Върховен касационен съд.
От всичко гореизложено следва, че
за съда не съществува възможност да потвърди НП въз основа на нови съставомерни
фактически положения, които са разкрити
или доуточнени за първи път на
етап съдебно следствие и които не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП.
Да се процедира по обратен начин
означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са
съставомерните фактически положения, за които се наказва, едва от акта
на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е
наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място следва да се
посочи, че ако съдът служебно
установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, без
те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и
НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно-
отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и на практика
недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.
В
тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП
и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила,
които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното
лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до
АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
По
изложените съображение НП следва да се отмени.
Отделно от горното, налице е и
още едно самостоятелно основание за отмяна на атакуваното Наказателно
постановление. Вмененото на санкционираното лице административно нарушение е
квалифицирано като такова по чл. 37, ал. 2 ЗДвП. Същевременно като санкционна
норма е неправилно е приложен текста на
чл. 183, ал. 2, т. 3, пр. 4 ЗДвП и на жалбоподателя е наложена глоба в размер
на 20,00 лева. Коректната санкционна норма в процесния случай е посочена в
текста на чл. 179, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5 ЗДвП.
В аспект на гореизложеното следва да се подчертае, че предназначението на
санкционната разпоредба в процеса не се изчерпва с посочването на две числа,
които да опишат границите за индивидуализиране на имущественото наказание. В
случая с прилагането на неотносима
към казуса санкционна норма АНО е нарушил принципа за законоустановеност на
административното наказание, което нарушение е съществено и неотстранимо.
Съгласно регламента на чл. 6 ЗАНН административното нарушение е такова
деяние, което е обявено за наказуемо с административно наказание. От своя
страна правната норма, описваща състава на нарушението, е единство от хипотеза,
диспозиция и санкция. В тази връзка предназначението на санкционната разпоредба
е да посочи освен вида и размера на приложимото наказание, то също и субекта,
спрямо когото може да бъде наложено това наказание, предпоставките за неговото
налагане, както и наличието на законово основание за санкциониране на конкретното
нарушение на жалбоподателя.
Без значение е и причината поради която се е стигнало до неправилно
посочване на санкционната разпоредба. Дори и да се касае за техническа грешка,
тя пряко е рефлектирала върху правото на защита на санкционираното лице – да разбере
какво е наложеното му наказание, на какво основание се налага и на кое
нарушение съответства то, а оттук неправомерно е ограничено и правото му да
организира адекватно и в пълен обем защитата си.
Административнонаказателното производство е строго формално, но тази
завишена формалност не е самоцел, а гаранция за законосъобразното развитие на
процеса. Съблюдаването на установените гаранции е необходимо, тъй като при
налагането на административно наказание държавата упражнява репресивната си
функция, която дейност се осъществява при предварително определени правила. В
тази връзка трайно утвърдено е в съдебната практика разбирането, че в рамките
на въззивното производство съдът не разполага с правомощие за преквалифициране
на деянието. АНО е следвало да положи
необходимата грижа да установи и приложи релевантната спрямо извършеното
административно нарушение санкционна норма, съобразно което да прецизира
диспозитива на наказателното постановление. Вместо това е допуснато
явно несъответствие между нарушението, за което е санкциониран жалбоподателят,
и наложената от АНО санкция. Недопустимо
е обаче извличането по тълкувателен път на волята на наказващия орган, а още
по-малко от наказания да се изисква сам да направи това предвиждане.
Посоченото обуславя извод за наличие на съществено процесуално нарушение, което
опорочава издаденото НП, влече неговата незаконосъобразност и представлява
самостоятелно основание за неговата отмяна. В този смисъл е и практиката на
административните съдилища в страната по идентични казуси – така Решение № 567
от 16.03.2016 г. по к.а.н.д. № 168/2016 г. на Административен съд – Пловдив;
Решение № 235 от 22.10.2018 г. по к.а.н.д. № 180/2018 г. на Административен съд
– Шумен; Решение № 2386 от 11.4.2016 г. по к.а.н.д. № 144/2016 г. на Административен
съд – София.
При този изход на спора право на
разноски съгласно новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН би имал жалбоподателят.
Доколкото обаче същият нито е изявил претенция за присъждане на разноски с
въззивната жалба, нито реално е доказал заплащането на такива, то разноски не
следва да се присъждат.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 20 – 0273 – 000505 от 01.09.2020 г., издадено от Началник Група
към ОД на МВР Пловдив, Районно управление Хисар с което на В.Н.Г., ЕГН **********
на основание чл. 183, ал. 2, т.3 пр. 4 ЗДвП е наложена глоба в размер на 20,00
лева за нарушение по чл. 37, ал. 2 ЗДвП.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
ТС