Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
260079 11.03.2021г.
град Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІ състав
На девети март 2021 година
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ ЧЛЕНОВЕ
: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар : Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдията - докладчик ЗЛАТЕВ
въззивно гражданско дело № 1077 по описа за 2021
година,
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е на осн.
чл.267- 269 от ГПК във вр. с чл.66, ал.2 от КТ и
чл.82- 86 от ЗЗД.
Въззивното гр.делото е образувано по постъпила в законния 2- седмичен
срок по чл.259, ал.1 от ГПК Въззивна жалба от ищцата Е.В.Т.
***, против изцяло негативното за нея Решение № 260431/15.12.2020г. по гр.д.№ 1435/2020г. по описа на РС- Ст.Загора, с което били напълно отхвърлени предявените от нея,
като бивша служителка искове по чл.66, ал.2 от КТ във вр. с чл.82- 86 от ЗЗД срещу работодателя й „Б.- ЕАД“- ***за сумата 50 880 лв. неплатени
трудови обезщетения, ведно
със законната лихва върху тях от 15.05.2020г. до окончателното изплащане на
сумите, и съдът я бил осъдил да заплати направените по делото разноски на ответника- работодател. Счита, че обжалваното Решение на РС било изцяло незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, поради което моли да бъде отменено, излагайки редица фактически и
правни съображения за това. Поради което моли ОС
да отмени атакуваното първоинстанционно Решение РС, и да се уважат изцяло всичките му парични искове срещу
работодателя, които счита за изцяло и напълно доказани по основание и размер.
Няма свои нови доказателствени искания пред
настоящата въззивна инстанция. Претендира разноските
си пред двете съдебни инстанции. Не се е явил процесуален представител и не е
пледирал пред настоящата въззивна съдебна инстанция.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен Отговор на въззивната
жалба от ответника- работодател „Б.-
ЕАД“- ***, който счита, че жалбата е изцяло неоснователна и недоказана,
че атакуваното първоинстанционно Решение било напълно
обосновано, законосъобразно и правилно, и моли да бъде потвърдено, със
законните последици. Няма свои
нови доказателствени искание
пред въззивния съд. Представя за сведение други
аналогични решения по същите казуса от други съдилища. Претендира разноските си
пред въззивната инстанция. Не се явил процесуален
представител и не е пледирал пред настоящия въззивен
съд.
Настоящият въззивен съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, мотивите на атакуваното
първоинстанционно Решение, доводите на всяка една от страните и приложимите по
казуса материалноправни и процесуални норми, счита за изяснено и доказано по
несъмнен и безспорен начин следното :
Пред настоящата въззивна съдебна инстанция няма
искани, допускани и събирани нови писмени и/или гласни доказателства, и няма искани,
назначавани и приемани нови съдебни експертизи от никоя от страните, нито по
инициатива служебно от въззивния ОС- Ст.Загора, извън тези от първата съдебна
инстанция.
Въззивният ОС- Ст.Загора констатира, че пред РС са
събрани множество писмени и гласни доказателства, от които безспорно се
установява, че страните по делото са били в трудови правоотношения помежду си
за съответния период от време, като между страните по делото няма спор по
фактите относно възникването и прекратяването на трудовото правоотношение между
тях. Основният спорен въпрос е относно действителността или недействителността
на т.9 от Допълнителното споразумение № 1023/01.04.2015г. към първоначалния Трудов
договор № 1182/31.03.2009г. Въззивният съд
констатира, в мотивите на атакуваното първоинстанционно
Решение РС правилно, законосъобразно и в пълно съответствие с трайно
установената съдебна практика по аналогични казуси е приел, че
недействителността на уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение
да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор,
дори когато прекратяването е инициирано от самия работника или служител, е в противоречие и с добрите нрави. При
тълкуването на действителната воля на работодателя и служителя в съответствие с
нормата на чл.20 от ЗЗД единствено възможен и правилен извод е, че паричното
обезщетение по т.9 от Допълнителното споразумение не се дължи при прекратяване
на Трудовия договор с предизвестие и по желание на служителя, поради което
искът е приет за неоснователен и законосъобразно, мотивирано и правилно е бил отхвърлен.
Правилни са разсъжденията на РС, че паричното обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение има за цел да репарира вредите от прекратяванете
от страна на работодателя, и тълкувайки действителната воля на страните в
съответствие с правилата, законосъобразно и правилно е приел, че в конкретния случай
от съдържанието на уговорката в т.9 от Допълнително споразумение от 31.03.2009г.
не е видно същата да има такъв обезщетителен характер
и служителката- въззивница Е.В.Т. *** би се
облагодетелствала неоснователно, тъй като би получила значително парично обезщетение
за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в
резултат на собствените й действия и по нейна инициатива. В теорията е
безспорно известно, че в гражданското право страните са свободни да определят
съдържанието на договора помежду си, тъй като договорната свобода е принцип на
гражданското право и тя е ограничена единствено и само от императивите
разпоредби на закона и от добрите нрави. Като в трудовото право договорната
свобода е ограничена допълнително и чрез забраната в чл.66, ал.2 от КТ страните
по ТПО да уговарят помежду си условия, които са по- неблагоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор/КТД/ при този
работодател. В тази връзка нормата на чл.20 от общия закон ЗЗД/ сочи, че при
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните- тоест върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат
трябва да бъде постигнат, като отделните уговорки в него трябва да се тълкуват
във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от
целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността- тоест какви са и как се съчетават отделните правомощия на
страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои
правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При
подобни казуси и в съответствие с разпоредбата на чл.20 от ЗЗД уговореното задължение не
възниква при наличието на всяко основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, а само когато
между страните по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от
работодателя уволнение на служителя се дължи парично обезщетение в размер на
определен брои негови месечни трудови възнаграждения, уговорката е валидна, тъй
като не нарушава императивните разпоредби на закона и доколкото уговорения срок
за обезщетение не е по- кратък от предвидения в нормата на чл.222 от специалния
закон/КТ/ или в Колективен трудов договор/КТД/ в предприятието или учреждението. Следователно уговорката е валидна винаги и
всякога, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение/ съкращаване на щата, намаляване обема на работата,
спиране на работата и други такива/, но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение е по причина и инициатива на работника/дисциплинарно
уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника
за ефективно изпълнение на работата и други подобни/. В конкретния случай в т.9
от Допълнителното споразумение не е уговорено изрично при наличието на кои
основания за прекратяване на трудовия договор възниква задължението за плащане
на обезщетение и не е изрично предвидено, че обезщетение се дължи и при
прекратяване на договора от служителя с предизвестие на основание чл.326 от КТ.
Съответно не е уговорено по никакъв начин между страните при какви условията за
това, нито че се цели служителят да бъде възнаграден- тоест не може да се
установи страните да са искали да придадат на обезщетението гратификационен
характер. С оглед на това, като е тълкувал уговорката между страните по ТПО,
конкретните факти по делото и предвид казаното по-горе, РС мотивирано,
законосъобразно и правилно е приел, че е налице противоречие с добрите нрави,
поради което искът се явява неоснователен и недоказана, че не е налице валидна
уговорка за плащане на обезщетение в случай на прекратяване на Трудовия договор
с предизвестие от служителя.
Наред с това въззивният съд
констатира, че РС правилно е обсъдил, че в последващите
споразумения № 1007/04.01.2016г., № 1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., №
998/01.12.2017г. и № 261/31.12.2018г., сключени между същите страни по ТПО, има
клауза т.9. “Други условия“, но тя е без съдържание, поради което очевидно
липсва уговорка между страните за плащане на това процесно
парично обезщетение. Безспорно трудовото възнаграждение на служителката- въззивница Е.В.Т. към
датата на прекратяване на Трудовия договор е значително по- високо/4 000 лв./
от уговореното с процесното Допълнително споразумение/3
500 лв./. Поради което и защитната теза на служителя във въззивната
му жалба, че не било ясно в мотивите на РС защо била дерогирана
уговорката за обезщетението, се явява неоснователна. Напротив- при извършената въззивна проверка ОС- Ст.Загора констатира, че мотивите в
атакуваното Решение на РС са конкретни, логични, недвусмислени и ясни.Също така
не се установиха и доказаха пред въззивната инстанция
оплакванията на въззивника- работник, че не била
налице представителна власт на подписалото Допълнителното споразумение лице П.Г.,
който е управител на ЕАД с едностепенна форма на управление и представителната
власт, още повече, че представителната власт на П.Г.не е оспорена и
недействителността на клаузата не произтича от липса на представителна власт, а
от съдържанието на волята на страните. Процесуално недопустимо едва във въззивната жалба се излагат оплаквания и нови основания, че
Допълнителното споразумение било подписано от страна на работодателя, като
нови писмени доказателства не са
надлежно събрани пред настоящата въззивна инстанция. Самото
Допълнително споразумение не е обявено за изцяло нищожно от РС, но при
тълкуването на действителната воля на страните РС е стигнал до извода, че
уговорката за плащане на парично обезщетение не е действителна в процесния случай, когато служителят прекрати доброволно и
по своя воля трудовия договор, независимо от фактическите и правните му
основания за това, което тълкуване е в пълно съответствие със законовите
разпоредби, със забраната за неоснователно обогатяване и с константната съдебна
практика по аналогични казуси. Неотносими към
предмета на спора са и въззивните оплаквания, че към
момента на сключване на Допълнителното споразумение служителят имал стаж почти
10 г. в дружеството- работодател, тъй като никъде по делото пред първата или
пред въззивната инстанция не се е доказало, че
клаузата на т.9 от Допълнителното споразумение е с оглед продължителността на
стажа или че размерът на обезщетението е в зависимост от този стаж. Напротив-
съгласно т.9 от Допълнителното споразумение работодателят- въззиваем
дължи на служителя- въззивник плащане на парично обезщетение
във всеки случай на прекратяване на ТПО, без да се взема предвид конкретно
основанието, на което се прекратява трудовия договор, което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави, понеже това води до
възможност на служителя за злоупотреба с право по смисъла на чл.8 от ЗЗД и
прекратяването на Трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението
и без да е налице противоправно поведение на
работодателя е в противоречие с установения принцип за добросъвестно
упражняване на трудовите права. РС правилно е преценил, че при прекратяване на трудовия договор от служителя с
предизвестие на осн. чл.326 от КТ не е налице
недобросъвестно поведение или неизпълнение на задълженията на работодателя /което
би било прекратително основание по чл.327, т.2 или
т.3 от КТ/, и, работодателят не може да влияе или да препятства прекратяването
на ТПО, понеже това прекратяване зависи единствено и само от волята на
служителя, и настъпва автоматично с изтичане срока на предизвестието. Поради
което правилно РС е постановил, че злоупотребата с право е противоправно
поведение и не следва служителят да черпи права от едно такова свое противоправно поведение. Ето защо уговорката в т.9 от
Допълнителното споразумение работодателят- въззиваем
има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на
трудовия договор, когато прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното
основанието, на което се прекратява същият, което я прави нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, понеже се предвижда заплащане на обезщетение и
в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправна страна по него е
работникът- въззивник, а не работодателят- въззиваем. В този случаи неизправната страна по договора/работника/
би се обогатила в резултат на собственото си противоправно
поведение, а разпоредбите нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са
нищожни поради противоречие с добрите нрави. Поради което тази разпоредба може да бъде
прилаган само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно
поведение от страна на работодателя- въззиваем. Едно
такова противоречие с добрите нрави е налице и поради значителния
размер на предвиденото парично обезщетение в размер на общо 50 880 лв./12
месечни заплати от по 4 000 лв./ по последното Допълнително споразумение № 261/31.12.2018г.,
което заедно с допълнителните плащания дава претендираните
общо 50 880 лв.
главница, която към датата на завеждане на иска в РС/15.05.2020г./ се е
равнявало на повече от 83 месечни минимални работни заплати/МРЗ/ за страната/или
на почти 7 годишни МРЗ/.
Ето защо предвид всички изложени съображение и на осн. 272- 273 от ГПК, въззивният
съд счита, че процесната в.жалба на служителя се
явява изцяло неоснователна и не доказана, че атакуваното с нея изцяло негативно
за него Решение на РС- Ст.Загора се явява напълно мотивирано, законосъобразно и
правилно, поради което следва да се потвърди, ведно със законните последици от
това.
С оглед изхода на спора по въззивното
дело, на осн. чл.272- 273 във вр.
с чл.78, ал.1 и 2 и чл.80 от ГПК, следва въззивникът-
работник да бъде осъден да заплати на въззиваемия-
работодател направените от него разноски
по въззивното дело в размер на 2 056 лв. с
включен 20 % ДДС за възнаграждение на един адвокат- пълномощник по делото.
Съгласно императивните разпоредби на чл.280, ал.3, т.3
от ГПК и предвид цената на иска за парични обезщетения по КТ над 5 000
лв./в размер на 81 544, 80 лв. главница/, настоящото въззивно
съдебно Решение може да се обжалва по касационен ред в 1- месечен срок от
връчването му на всяка от страните, с касационна жалба чрез ОС- Ст.Загора пред ВКС
на РБ- София.
Ето защо водим от горните
мотиви и на осн. чл.267- 273 от ГПК във вр. с чл.66, ал.2 от КТ и чл.82- 86 от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 260431/15.12.2020г.
по гр.д.№ 1435/2020г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА Е.В.Т.- ЕГН **********,*** да заплати на „Б.”-
ЕАД, ЕИК-***, ***, ***, представлявано от „Н.“- ООД, със седалище и адрес на
управление в ***, *** разноските във въззивното
производство в размер на 2 056 лв./две
хиляди и петдесет и шест лева/ с включен 20
% ДДС за
адвокатско възнаграждение на един пълномощник- адвокат.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва по касационен ред в 1- месечен срок
от връчването му на всяка от страните, с касационна жалба чрез ОС- Ст.Загора
пред ВКС на РБ- София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :