№ 1821
гр. Велико Търново, 30.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20244110101722 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „А. Б. Б.” ЕООД срещу Т. Н.
Н., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на вземания за
сумата от 1 000.00 лева – главница по договор за потребителски кредит №
270149/6.2.2019 г., сключен със „С. К.“ ЕООД, за сумата от 311.35 лева – договорна
лихва за периода от 6.2.2019 г. до 8.5.2020 г., както и за сумата от 225.79 лева –
мораторна лихва за периода от 8.5.2020 г. до 25.1.2024 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 678/2024 г. на Районен съд – Велико
Търново.
Ищецът твърди, че на 6.2.2019 г. по реда на ЗПФУР между „С. К.“ ООД и Т. Н.
Н. е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е
предоставена сумата от 1 000.00 лева, която последният е следвало да върне на 15
вноски от по 201.00 лева в срок до 6.5.2020 г. при фиксиран лихвен процент от
40.05 % и годишен процент на разходите от 48.47 %. Заявява, че ответникът Т. Н. Н.
не е изпълнил в срок задълженията си, както и че с цесия от 13.1.2022 г. кредиторът
„С. К.“ ООД е прехвърлил вземанията си по договора на „А. Б. Б.” ЕООД, за което
ответникът е уведомен.
В законоустановения срок особеният представител на ответника е подал
отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на
исковете. Заявява, че договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗКП относно правото на отказ. Счита, че
договорът е нищожен, поради наличието на неравноправна клауза, тъй като е
договорен фиксиран лихвен процент от 40.05 %, с което се накърняват добрите
нрави. Прави възражение за изтекла погасителна давност относно претендираните
лихви.
1
В проведеното открито заседание ищецът не изпраща представител, като с
писмена молба поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване.
Особеният представител на ответника поддържа становището за
неоснователност на искове и моли за тяхното отхвърляне.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа страна:
От представените писмени доказателства се установява, че на 6.2.2019 г.
между „С. К.“ ООД и Т. Н. Н. е сключен договор за паричен заем „К.“ № 270149, по
силата на който на ответника е отпусната сумата от 1 000.00 лева, която
последният е следвало да върне на 15 месечни вноски в срок до 6.5.2020 г. при
фиксирана лихва в размер от 40.05 % и годишен процент на разходите от 48.47 %.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от
усвояването на заемната сума да представи обезпечение – поръчител или банкова
гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи
неустойка в размер от 1 670.27 лева, начислена автоматично и включена в
погасителната вноска.
Установява се, че сумата от 1 000.00 лева е преведена на ответника чрез
EasyPay на 6.2.2019 г.
Установява се също, че впоследствие вземанията по договор за паричен заем
„К.“ № 270149/6.2.2019 г. са прехвърлени на ответника „А. Б. Б.“ ЕООД с договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 13.1.2022 г.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна
страна:
По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, вр. чл. 99 ЗЗД.
Въз основа на представените доказателства съдът приема за установено
съществуването на правоотношение по договор за паричен заем от 6.2.2019 г., по
силата който кредиторът „С. К.“ ООД е предоставил на ответника Т. Н. Н. сумата от
1 000.00 лева, като с получаване на заемната сума е завършен фактическият състав
на договора, което е породило задължение за ответника да върне заетата сума в
срок до 6.5.2020 г.
Сключеният между „С. К.“ ООД и Т. Н. Н. договор е потребителски, поради
което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на
съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен
договорът.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията,
съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
2
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.47
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросният размер обаче
не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която
се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за
неустойка е разход, свързан с предмета и с управлението на договора, като същото
на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита
възнаградителна лихва.
На следващо място, съдът намира, че клаузата за неустойка при непредставяне
на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в
противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира
неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има
вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за
връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и
„обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното
си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е
предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на
длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида
обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства
последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до
вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след
изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно
типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза.
Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се
вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това
задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на
допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото
обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането
3
на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.
Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената
неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора,
който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за
общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съобразно
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са
нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата по договора е в
размер на 1 000.00 лева, като ако при изчисляване на ГПР се вземе предвид и
размерът на начислената неустойка, то същият /ГПР/ ще е в изключително висок
размер, далеч надхвърлящ допустимия от закона. Както вече беше посочено, така
уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5
от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми
да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване
на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл
като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за кредит,
кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от
ЗПК.
Поради установената недействителност на договора, на основание чл. 23 от
ЗПК ответникът дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
В случая по делото не са представени доказателства, че за погасяване на
задълженията по договора, поради което следва да се приеме, че ответникът дължи
връщане на предоставената му сума от 1 000.00 лева.
Предвид срочността на задължението не се дължи покана и ответникът дължи
обезщетение за забава в плащането за главницата. Изчислена по реда на чл. 162
ГПК, мораторната лихва върху главницата от 1 000.00 лева за периода от 8.5.2020 г.
до 25.1.2024 г. възлиза на 402.95 лева, поради което искът следва да се уважи
4
изцяло в предявения размер от 225.79 лева.
По разноските:
Предвид изхода на делото в тежест на ответника следва да се присъдят
направените от ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете в общ
размер от 283.71 лева.
В тежест на ответника следва да се присъдят и разноските в заповедното
производство, които по съразмерност възлизат на 64.39 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Т. Н. Н., ЕГН ********** дължи на „А. Б.
Б.” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 1000.00 лева – главница по договор за
потребителски кредит № 270149/6.2.2019 г., сключен със „С. К.“ ЕООД, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 26.1.2024 г., както и сумата от 225.79
лева – мораторна лихва за периода от 8.5.2020 г. до 25.1.2024 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 678/2024 г. на Районен съд – Велико
Търново.
ОТХВЪРЛЯ иска на „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК ********* за приемане за
установено, че Т. Н. Н., ЕГН ********** дължи сумата от 311.35 лева – договорна
лихва за периода от 6.2.2019г. до 8.5.2020г. по договор за потребителски кредит №
270149/6.2.2019 г., сключен със „С. К.“ ЕООД.
ОСЪЖДА Т. Н. Н., ЕГН ********** да заплати на „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК
********* сумата от 283.71 лева, представляваща направените в исковото
производство разноски, както и сумата от 64.39 лева, представляваща разноските в
производството по ЧГД № 678/2024 г. на Районен съд – Велико Търново.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5