Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 08.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и втори ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 16361
по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № II-55-303160
от 29.12.2017 г., постановено по гр.д. № 74076/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 55 – ти състав, е признато за установено по предявените по
реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Й.И. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 908.13 лв., представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение за периода от 01.06.2013
г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ”******,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 27.07.2016 г., до окончателното й изплащане, както и
сумата от 134.91 лв. – обезщетение
за забава за периода 01.08.2013 г. до 15.07.2016 г., за
които суми в производството по ч. гр. д. № 41938/2016 г. по описа на СРС, ГО,
55 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
разноските, като е осъдил Д.Й.И. да заплати на „Т.С.” ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 575 лв. - съдебни разноски по
исковото производство и сумата от 325 лв. - съдебни разноски по заповедното
производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.”
ООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Д.Й.И.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното
решение е неправилно, като развива подробни съображения за допуснати от СРС
нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че липсват достатъчно
убедителни доказателства, които да обосноват извод за дължимост на
претендираните от ищеца суми. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено,
а предявените искове - да бъдат отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените по делото разноски.
Ответникът
по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява становище по въззивната жалба.
С
Определение № 450029 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 74076/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 55 с-в, е оставена без уважение молбата на ответника по чл. 248 ГПК за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Срещу
определението е подадена в законоустановения срок частна жалба от ответника Д.Й.И..
Жалбоподателят поддържа, че размерът на разноските, особено в заповедното
производство, бил над 4 пъти от допустимите в константната съдебна практика, в
която било възприето да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство в максимален размер от 50 лв. Ето защо моли
обжалваното определение да бъде отменено и разноските да бъдат намалени
съобразно съдебната практика.
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразяват становище
по частната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
По
подадената въззивна жалба:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Установено
е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
В
конкретния случай от представеното по делото писмено доказателство – нотариален
акт № 183, том ХХХXVI, дело № 9905/1992 г. се установява, че на 25.06.1992 г. Д.Й.И.
е дарила на дъщеря си Н.Д.П.процесния имот, а именно апартамент № 9, находящ се
в гр. София, ж.к. ******, като прехвърлителят е запазил за
себе си вещното право на ползване върху дарения недвижим имот безвъзмездно
докато е жив.
Съгласно
правната норма, уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, поради
което по смисъла на § 1, т. 42 /отм./ ЗЕ, респ. по чл. 153, ал. 1 ЗЕ при
учредено ограничено вещно право на ползване потребител на топлинна енергия е
неговият носител, т.е. вещният ползвател. Въпреки това между
ищеца и собственика на голото право на собственост може да възникне
действително облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия, но следва между тези страни да е постигнато изрично съгласие, чрез
изразяване и съвпадане на двете насрещни волеизявления, с предмет доставяне на
топлинна енергия срещу насрещната парична престация – заплащане на уговорената
продажна цена. Няма правна пречка в хипотезата, при която върху собствения на
едно лице имот е учредено вещно право на ползване, собственикът да заяви
изрична воля именно той, а не титулярът на вещното право на ползване, да встъпи
в облигационното правоотношение с ищцовото дружество - доставчик на топлинна
енергия, включително с оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 57,
ал. 1 ЗС. В разглеждания случай, обаче, по делото няма представени
доказателства за постигнато изрично съгласие за възникване на облигационното
правоотношение между ищеца и собственика на голото право на собственост.
Както
беше посочено, установено е по безспорен начин, че по силата на описания по-горе
нотариален акт, титуляр на вещното право на ползване на процесния топлоснабден
имот е Д.Й.И., като по делото липсват каквито и да било доказателства за
погасяване на така учреденото право на ползване или за релевиран отказ от него,
поради което следва да се приеме, че облигационното
правоотношение по договора е възникнало между ищеца и вещният
ползвател Д.Й.И., без да е необходимо сключването на договор в писмена форма
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно тя е задължено лице за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен
източник на отношенията между главните страни са публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през
исковия период /чл. 150 ЗЕ/. В този смисъл доказано е основанието /източниците/
на вземанията, предмет на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове, както е приел и първоинстанционният съд.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, което обстоятелство е служебно
известно на съда. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът Д.Й.И. е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема
за доказано съществуването на договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди между ищеца и ответника Д.Й.И. с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действалата
през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на
третото
лице-помагач „Б.Б.” ООД.
От
представения по делото протокол от ОС на ЕС в сградата от 18.10.2001г., в който
са посочени брой на отоплителните тела и измервателните уреди в апартамента,
както и от експертното заключение по приетата от първоинстанционния съд СТЕ, се
установява по категоричен начин, че за процесния период имотът е бил
топлоснабден с монтирани четири броя топлинни разпределители, както и монтиран
един брой водомер за топла вода. Оплакванията на жалбоподателя във въззивната
жалба относно нотариалното заверяване на протокола от общото събрание на
етажната собственост са неоснователни, доколкото възраженията по редовността на
свикването и провеждането на общото събрание следва да бъдат релевирани по реда
и в рамките на преклузивния срок по чл. 13 ПУРНЕС. По делото не са налице
доказателства за отмяна на решението по посочения ред, поради което същото е
валидно и обвързва жалбоподателя.
От
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК въззивният съд намира, че следва да бъде кредитирано, се установява,
че начисляваните суми за топлоенергия за процесния апартамент и за исковия
период – 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. в технически аспект /методология,
алгоритъм и изчислителна база/ са били начислени съобразно изискванията на
действащата към процесния период нормативна уредба /като са съобразени
обстоятелствата, че: сградата, в която се намира процесният имот е с непрекъснато
топлоснабдяване през исковия период, като ищецът ежемесечно е извършвал отчети
на общ топломер в АС; ищецът е отчислявал за своя сметка технологични разходи
на абонатната станция; през процесния период в абонатната станция на ЕС е
действал общ топломер, който е от търговски тип и е преминавал периодично
метрологичен контрол. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин
по делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество.
В
този смисъл, неоснователни са възраженията на жалбоподателя Р.Ц.за неправилно
изчисление и за това, че не било доказано топлинната енергия да възлиза именно
на твърдяната от ищеца стойност. Отделно от това, докато е траело изслушването
й, съдебно – техническата експертиза не е била оспорена, нито е било поискано
назначаването на допълнителни или повторни заключения. На следващо място следва
да се отбележи, че заключението на приетата от първоинстанционния съд експертиза
е достатъчно пълно и ясно и не възниква никакво съмнение за неговата
правилност.
Относно сумата за услугата дялово
разпределение на топлинна енергия следва да се отбележи, че същата е отделно
посочена като дължима главница в заявлениетопо чл. 410 от ГПК, като всички
дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от
секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и
особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово
разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ
/редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г./ възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне
на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е
точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие
или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия. По отношение на размера
на цената на услугата за дялово разпределение няма оплакване от жалбоподателя, поради
което въззивният съд не може да го преразглежда.
По
отношение на дължимия размер на претендираната главница настоящият съдебен
състав приема, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението
на съдебно – счетоводната експертиза, тъй като в същото е
включен и месец 05.2013 г., за който е начислена сумата от 11.88 лв. и който е
извън исковия период /01.06.2013 г. – 30.04.2015 г./. Порати това експертното
заключение на вещото лице по ССчЕ е посочило, че начислените
прогнозни стойности на топлинна енергия за отопление на имота и битово горещо
водоснабдяване са в общ размер на 877.77 лв., докато експертното заключение на
вещото лице по СТЕ е приело, че общият размер възлиза на сумата от 865.89 лв. Налице
е разногласие между експертните заключения и по въпроса относно резултата от
изравнителните сметки за периода, като съгласно заключението по СТЕ резултатът
е сума за връщане на абоната в размер на -18.59 лв., а съгласно заключението по
ССчЕ, резултатът е сума за връщане в размер на -19,08 лв. Съдът кредитира
експертното заключение по съдебно-техническата експертиза досежно горепосочените
суми, тъй като вещото лице е определило същите конкретно за процесния период от
01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., докато вещото лице по ССчЕ е включило и месец
извън процесния период, а именно м.05.2013 г. Поради тази причина съдът намира,
че с приложеното изравняване за периода 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. /възстановяване
в размер на -18,59 лв./, стойността на реално потребената топлинна енергия от
ответника е 847.3 лв. /865.89 – 18.59/, към която следва да се добави и сумата
от 49.44 лв. за услугата дялово разпределение на топлинна енергия, т.е. общата
дължима сума на главното задължение възлиза на 896.74 лв., а не 908.13 лв.,
както е приел първоинстанционният съд.
Предвид
гореизложеното, искът за заплащане на разликата над сумата от 896.74 лв. до
пълния претендиран размер от 908.13 лв. е неоснователен. Размерът на
мораторната лихва върху така определения размер на главницата за топлинна енергия
от 847.3 лв. за периода 01.08.2013г. - 15.07.2016 г. възлиза на 124.79 лв.,
определен по реда на чл. 162 ГПК, поради което искът за заплащане на разликата
до пълния претендиран размер от 127.72 лв. е неоснователен. Неоснователна е и претенцията
за забава в размер на 7.19 лв. върху главницата за услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, тъй като ищецът не е представил
доказателства за това, че задължението за заплащане на услугата дялово
разпределение е било уговорено като срочно, както и за това, че е поканил
ответника за заплащането му до датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК.
Предвид
гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за
разликата над сумата от 896.74 лв. до пълния предявен размер от 908.13 лв. – стойност
на доставена и незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение на
топлинната енергия за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г.; за разликата
над сумата от 124.79 лв. до пълния предявен размер от 127.72 лв. - обезщетение
за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. – 15.07.2016
г. и за сумата от 7.19 лв. – обезщетение за забава върху главницата за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода юни 01.08.2013 г. –
15.07.2016 г., като за разликата над тези суми /896.74 лв. и 124.79 лв./ и за
сумата от 7.19 лв. предявените искове следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта
за разноските на ищеца с оглед отхвърлената част от исковете за горницата над 563.14
лева до пълния присъден размер от 575 лева за исковото производство и за
горницата над 318.29 лева до пълния присъден размер от 325 лева за заповедното
производство. В частта, с която са уважени исковете за главница за доставена
топлинна енергия и за углугата дялово разпределение в размер на 896.74 лв. и за
обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 124.79
лв., както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски
за първоинстанционното производство за сумата от 563.14 лева и за заповедното
производство за сумата от 318.29 лева, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По
подадената частна жалба:
Частната
жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ
на обжалване акт /чл. 248, ал. 3 ГПК/, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от ищеца разноски в заповедното
производство в размер на 318.29 лв. и в исковото производство в размер на 563.14
лв. /които именно са предмет на частната жалба – за разликата над 318.29 лв. до
325 лв. и за разликата над 563.14 лв. до 575 лв. решението на СРС подлежи на
отмяна с оглед изложените вече по-горе съображения за неговата неправилност в
обжалваната му част/, които са такива за държавна такса, възнаграждения за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение.
С
Определение № 450029 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 74076/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 55 с-в, е оставена без уважение молбата на ответника по чл. 248 ГПК за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Определението
е частично неправилно, като
съображенията за това са следните:
В
заповедното производство, заявителят „Т.С.“ ЕАД е претендирал разноски в общ
размер на 325 лв., от които 25 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
размерът на което, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, е бил определен от СРС на
300 лв. според препращащата тогава норма към ЗАДв и Наредба № 1/2004г. за
определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според разясненията по т. 12 от Тълкувателно решение
№ 6 по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производствопо
чл. 422 от ГПК се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното и в исковото производство. Към момента на приключване
на устните прения пред СРС, обаче, е била в сила вече изменената норма на чл. 78,
ал. 8 от ГПК с ДВ, бр.8/2017г., която препраща към Закона за правната помощ и
Наредбата за плащането на правната помощ, съобразно чл. 26 от която в
заповедното производство възнаграждението е от 50 до 150 лв., а
възнаграждението по чл. 78, ал. 8 от ГПК се определя от съда, независимо от
наличието или липса на възражение от насрещната страна за прекомерност. Ето
защо, разноските за заповедното производство за юрисконсултско възнаграждение следва
да се намалят от 300 лв. на 50 лв., към които следва да се добави и сумата от
25 лв. за държавна такса /или общо дължимите разноски за заповедното
производство възлизат на 75 лв./. С оглед уважената част от исковете /896.74
лв. - главница за доставена топлинна енергия и за углугата дялово разпределение
и 124.79 лв. - обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия/, на
ищеца следва да му бъдат присъдени разноски за заповедното производство в
размер на 73.45 лева. Предвид гореизложеното, в тази част частната жалба е основателна.
В
първоинстанционното производство, ищецът „Т.С.“ ЕАД е сторил разноски за
държавна такса и депозит за вещи лица в размер на 475 лв., а присъденото му
юрисконсултско възнаграждение е в минималния размер от 100 лв. по чл. 25, ал. 1
НЗПП, определен съобразно вече изменената норма на чл. 78, ал. 8 от ГПК с ДВ,
бр.8/2017 г., която препраща към Закона за правната помощ и Наредбата за
плащането на правната помощ. С оглед уважената част от исковете /896.74 лв. -
главница за доставена топлинна енергия и за углугата дялово разпределение и
124.79 лв. - обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия/, на
ищеца следва да му бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство
в размер на 563.14 лева. Доколкото размерът на държавната такса за заповедното
производство е правилно определен от районния съд, а присъденото юрисконсултско
възнаграждение е в минималния размер, съгласно приложимия към датата на приключване
на устните състезания пред първоинстанционния съд закон - чл. 78, ал. 8 ГПК,
който препраща към размерите съгласно Закона за правната помощ и Наредбата за
правната помощ /в редакцията след изм. с ДВ, бр. 8 от 28.01.2017 г./, следва да
се приеме, че в тази част частната жалба е неоснователна.
Неоснователни
са възраженията на въззивника относно определеното от първоинстанционния съд
юрисконсултско възнаграждение. В конкретния казус, на ищеца се присъжда юрисконсултско
възнаграждение по силата на закона – чл. 78, ал. 8 от ГПК /в редакцията след
изм. с ДВ, бр. 8 от 28.01.2017 г./,
който препраща към размерите съгласно Закона за правната помощ и Наредбата за
правната помощ. Това препращане към начина на определяне на размера на
възнаграждението за защита от юрисконсулт не означава, че е необходимо
сключване на друг специален изричен договор за защита по делото, а е достатъчно
ищецът като юридическо лице да е бил представляван и защитаван по делото от
свой служител-юрисконсулт, на база писмено пълномощно за това, каквото по
делото има. Съобразява се и решение на Конституционния съд № 10/29.09.2016 г.
по к.д.№ 3/2016 г., според мотивите на което „При правна защита, осъществена от
юрисконсулт, страната не следва да доказва
пряко направения разход, което не означава, че такъв не е бил направен
/отсъства/, не може да бъде направен или че априори не е адекватен на
минималното възнаграждение на адвокат, според скалата на Наредба № 1/09.07.2004
г.“
В
първоинстанционното производство от ответника Д.Й.И. не са били сторени
разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Ето
защо, обжалваното определение от 13.07.2018 г. следва да бъде отменено, а
искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено в посочената част. В
останалата част частната жалба трябва да бъде оставена без уважение
По
отношение на разноските във въззивното производство:
Предвид
изхода от спора, право на разноски имат и двете страни.
Във
въззивното производство от въззивника Д.Й.И. не са били сторени разноски /същата
е била освободена от заплащането на държавни такси за въззивната и частната
жалби/, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна
„Топлофикация София“ би имала право на разноски пред въззивната инстанция,
които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК,
ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките
на защита според Закона за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на
въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния
процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете
за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира отхвърляне на
въззивната жалба и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена
защита по делото, за която да се дължи заплащане от насрещната страна. Ето
защо, искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната
инстанция.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК /виж и чл. 248, ал. 3 ГПК/ настоящето решение,
включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № II-55-303160 от 29.12.2017 г., постановено по гр.д. № 74076/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав, в частта му, с която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Й.И.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, както следва: за разликата над сумата от 896.74 лв. до пълния
предявен размер от 908.13 лв. – стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия
и дялово разпределение на топлинната енергия за периода от 01.06.2013 г. до
30.04.2015 г.; за разликата над сумата от 124.79 лв. до пълния предявен размер
от 127.72 лв. - обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 01.08.2013 г. – 15.07.2016 г. и за сумата от 7.19 лв. – обезщетение за
забава върху главницата за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода юни 01.08.2013 г. – 15.07.2016 г., както и в частта му, в която ответникът
Д.Й.И. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД направените разноски в
първоинстанционното производство за разликата над 563.14 лв. и направените
разноски в заповедното производство за разликата над 318.29 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, срещу Д.Й.И.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: разликата над сумата от 896.74 лв. до
пълния предявен размер от 908.13 лв. – стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия и дялово разпределение на топлинната енергия за периода от
01.06.2013 г. до 30.04.2015 г.; за разликата над сумата от 124.79 лв. до пълния
предявен размер от 127.72 лв. - обезщетение за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. – 15.07.2016 г. и сумата от 7.19 лв.
– обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение на
топлинна енергия за периода юни 01.08.2013 г. – 15.07.2016 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. ”******.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № II-55-303160 от 29.12.2017 г., постановено по гр.д. № 74076/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав, в останалата му обжалвана
част.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.”
ООД.
ОТМЕНЯ
Определение № 450029 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 74076/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 55 с-в, в частта, с която е отхвърлено искането по чл. 248 ГПК
на ответника Д.Й.И. за изменение на постановеното по посоченото дело решение от
29.12.2017 г. в частта му за присъдените на ищеца разноски в заповедното
производство за юрисконсултско възнаграждение, чрез отмяната им за разликата
над сумата 73.45 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
Решение № II-55-303160 от 29.12.2017 г., постановено по гр.д. № 74076/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав, в частта му за
разноските, като го ОТМЕНЯ в частта
му, в която ответникът Д.Й.И. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски в заповедното производство за
юрисконсултско възнаграждение за разликата над сумата 73.45 лв. до размера от 318.29
лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частната жалба на Д.Й.И. срещу Определение № 450029 от 13.07.2018 г. по гр. д.
№ 74076/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в., в останалата обжалвана част.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/