Р Е Ш Е Н И Е № 270
гр. Монтана, 10 юни 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – МОНТАНА, в открито съдебно заседание на 21.05.2021 г. в състав:
Председател: РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при секретаря: Димитрана Д., като разгледа
докладваното от СЪДИЯ РЕНИ ЦВЕТАНОВА, V
състав, Адм.д. № 396 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по чл. 121, ал.1,
т. 3, във вр.с чл. 104, ал. 1
от Закона за държавния служител (ЗДСл), във вр. с чл. 203 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, вр. чл. 127 - чл. 129 от ГПК.
Образувано е след разделяне на отправеното, по адм.д. № 319/2020
г., искане от Ф.И.Б.,***, за присъждане на обезщетение поради неправилно
прекратяване на служебното му правоотношение със Заповед № 1630/16 07 2020 г.
на Изпълнителен директор на ДФ „Земеделие”, гр. София, считано от 17 07 2020
г., въз основа на което е образувано настоящото производство.
С допълнителни молби от 22 02 и 01 03 2021 г. ищецът, съобразно
дадените от съда указания за
привеждане на искането съобразно изискванията на чл. 127-129 от ГПК уточнява, че с
Решение N 1268 от 01.02.2021 год. по адм. дело № 13180/2020 год. на ВАС е
оставено в сила Решение № 447 от 30.09.2020 год. по адм. дело № 319/2020 год.
на Административен съд - Монтана, а с последното е отменена Заповед № 1630 от
16.07.2020 год. на Изпълнителен Директор на Държавен Фонд „Земеделие" гр.
София. Сьгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., когато заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по
назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в
размер на основната си заплата, определена към момента на признаване на
уволнението за незаконно, поради което и след като вече има влязла в сила
отмяна на административния акт - Заповед за прекратяване на служебното му
правоотношение, моли ДФ „Земеделие”, гр. София, на основание чл. 203 и сл. от АПК и чл. 204, ал. 1 от АПК, да бъде осъден да му заплати обезщетение на основание чл. 103, ал. 4, във вр. с чл. 106, ал. 2,
т. 2 от ЗДСл, за периода 16 07 2020 г. – 12
02 2021 г. в размер на 9750.50 лв., за времето през което е останал без работа,
ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 1500 лева. Отделно от обезщетението за оставане без работа, моли присъждане и на сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от неправомерните и
незаконосъобразни действия на ответника, причинени от неправилни и
незаконосъобразни действия, при изпълнение на Заповед за прекратяване на
служебното правоотношение. Моли присъждане на
исканите суми, както и направените деловодни разноски.
В проведеното на 21 05 2021 г. открито
съдебно заседание, процесуалния представител на ищеца – адв. Ц.Д. прави
изменение на иска, касаещ обезщетението поради неправилно прекратяване на
служебното му правоотношение, който вместо за сумата от 9750.50 лв., да се
счита за предявен за сумата от 5036.40 лв., ведно с лихвата върху тази сума, в
който смисъл е и заключението на вещото лице.
Ответната
страна в отговор на исковата молба, чрез процесуалния си
представител ст. юрк Н.Й. оспорва същата. Оспорва
изцяло, както посоченото в исковата молба, така и в
допълнителните молби към нея. Моли да се отхвърлят предявените
искове като недоказани и необосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, държавният служител има право на
обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на
признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме
службата, за цялото време,през което не заема държавна служба, но не за повече
от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата
или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право
на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението,
изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.
Съгласно цитираната разпоредба, обезщетението по нея става изискуемо към
момента на признаване на уволнението за незаконно от съда, т.е. от датата, на
която заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е била отменена от
съда с влязло в сила решение. Макар и да става изискуемо от този момент, то
обхваща периода, през който държавния служител е останал без работа, считано от
датата на уволнението, но не за повече от шест месеца. В настоящия случай,
посоченият период, за който се иска обезщетение, надвишава нормативно
определения такъв. Следва да бъде отбелязано, че фактът на оставане без работа
на ищеца не е категорично и несъмнено доказан, като липсват доказателства, че
същият не е получавал възнаграждение по служебно, по трудово правоотношение или
на друго основание. Със Заповед № ОЗ-РД/2712 от 01.09.2020 г. и Заповед № 03-РД/3002 от 21.09.2020 г. н.И.д.н.Д.
фонд „З.", е наредено на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл на ищеца да бъде изплатено обезщетение в размер на
основната месечна заплата за периода съответно - от 17.07.2020 г. до 16.08.2020 вкл. и от 17.08.2020 г. до
16.09.2020 г. вкл. Същите са наредени по банкова
сметка ***.09.2020 г. и 25.09.2020 г., и са
получени от същия. С оглед горното, прави възражение за прихващане на наредените
суми, тъй като двете обезщетения (това по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл и това
по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл) произтичат от
едно и също фактическо основание - прекратяване на служебното правоотношение и
оставяне на лицето без работа. В зависимост от законосъобразността на
административния акт е определен и размерът на обезщетението - когато
правоотношението е прекратено законосъобразно, обезщетението е в размер на две
месечни заплати (чл. 106, ал. 2 от ЗДСл); когато то е прекратено
незаконосъобразно и актът, с който е прекратено е отменен, дължимото обезщетение
е в размер на 6 основни заплати, респ. на разликата между заплащанията, при
наличие на предпоставките по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Изплащането и на двете
обезщетения би довело до двойно възмездяване на една и съща вреда, което би
обогатило неоснователно лицето. Доколкото предявеният от ищеца иск по чл.
104, ал. 1 от ЗДСл се явява недоказан, то и предявеният акцесорен иск за лихви
следва да бъде отхвърлен. Алтернативно, моли съдът да има
предвид Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС и по-конкретно, т. 4 на същото, съгласно което лихвата
е дължима от деня, в който решението, с което е отменена заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение, влиза в законна сила. От този момент на
изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна, респ.
законна лихва. По отношение на предявения иск за
неимуществени вреди с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, счита същият за
неоснователен и недоказан. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба,
които са били незаконно уволнени, се урежда от ЗДСл като специален закон.
Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл държавният служител има право на обезщетение в
размер на основната си заплата, но не за повече от 6 месеца, когато заповедта
за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по
назначаване или от съда. Щом специалният закон съдържа правила относно
имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно
уволнение на държавни служители, пълната имуществена отговорност не може да се
изведе по правилата на закон, който се прилага за всички физически лица,
засегнати от незаконна административна дейност, без оглед на техния статут. При
наличието на обезщетение, дължимо в случаите на отмяна на незаконно уволнение,
определено със ЗДСл. държавният служител няма право на друго обезщетение. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, според която този закон
не се прилага, когато закон или указ е предвидил специален начин на
обезщетение. Моли, в полза на Държавен фонд „Земеделие"
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. В
с.з. процесуалният представител ст. юрк Н.Й. поддържа станивището си по иска.
По отношение на допълнително изготвеното заключение на вещото лице, счита че същото
е изготвено по въпроси, които са извън обхвата на делото, същото е необосновано
и за нея възниква съмнение за неговата правилност. Вещото лице не е отговорило
на поставените конкретни въпроси в нарочната молба на процесуалния представител
на ищеца, които са му определени с Определение от съда, променил е въпросите и
е отговорил на въпроси, които сам си е поставил. Самите въпроси от
представената молба от процесуалния представител на ищеца, са извън предмета на
делото, който касае обезщетение по реда на чл. 104 и такова за неимуществени
вреди. Счита също така, че самите въпроси, макар посочени като допълнителни
задачи, представляват нови искове по чл. 125 от ЗДСл., във връзка с чл. 61 от
същия закон и чл. 40. Тези искове са подсъдни на районен, не на административен
съд, като в този смисъл е и Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г., по
т.д. № 2 от 2014 г. на ВКС и ВАС. Освен това счита, че тези искове не отговарят
на чл. 127 и чл. 128 от ГПК, във връзка с чл. 114 от АПК.
Окръжна прокуратура Монтана дава заключение, че обстоятелствата по прекратяване на
служебното правоотношение, считано от 17 07 2020 г., съгласно Заповед № 1630/16
07 2020 г. на Изп Директор на ДФ Земеделие София и отмяната на тази Заповед
като незаконосъобразна от съда, както и че ищецът не е работил по служебно или
трудово правоотношение не се оспорват от страните, поради което исковата
претенция се явява основателна по основание. С представения по делото писмен отговор от процесуалния представител
на ответника, на практика се признава основателността на иска, като се оспорва
само неговият размер, като се прави възражение за прихващане, а именно размерът
на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл да се прихване от изплатените на
ищеца обезщетения по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл – за оставане без работа за срок от
два месеца. Позовава се на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и счита, че установеното от
вещото лице следва да се има предвид. Приема за основателно възражението за
прихващане по отношение на изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 106, ал. 2
от ЗДСл. от дължимото такова по чл. 104, ал. 1 от ЗДвСл. Обезщетенията по чл.
104, ал. 1 и по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл произтичат от едно и също фактическо
основание - прекратяване на служебно правоотношение и оставяне на лицето без
работа. В зависимост от законосъобразността на административният акт е
определен и размерът на обезщетението. Когато правоотношението е прекратено
законосъобразно, обезщетението е в размер на две месечни заплати /чл. 106, ал.
2 ЗДСл/. Когато то е прекратено незаконосъобразно и актът, с който е прекратено
е отменен, дължимото обезщетение е в размер на 6 основни заплати /чл. 104, ал.
1/ ЗДСл. Изплащането и на двете обезщетения би довело до двойно възмездяване на
една и съща вреда, което би обогатило неоснователно лицето. По този начин видно
от изготвената съдебно-счетоводна експертиза на ищеца се дължи обезщетение в
размер на 5036.40 лева, представляващо обезщетение за 6 месеца, като се извърши
прихващане с платеното вече на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл обезщетение. Поради
това приема, че предявеният иск с правно основание чл. 104 от ЗДСл е
основателен и доказан за сумата в размер на 5036.40 лева. Ведно с главния иск
за присъждане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. има предявено и
искане за присъждане на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Това искане
също приема за основателно, като същото следва да се уважи, считано от датата
на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение, а именно от 01.02.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата. По делото не са предявени искове за
обезщетение за неизползван полагаем и допълнителен годишен отпуск за времето от
17.07.2020 година до 16.02.2021 година, както и за сумите за работно облекло за
същия период, поради което претенция за изплащане на обезщетение съгласно изслушаното допълнително заключение по
поставените допълнителни задачи от назначената съдебно-счетоводна експертиза, е
недопустимо. Настоящият иск е с правно основание чл. 104, ал. 1 от Закона за
държавния служител, а видно от тази
разпоредба обезщетението, което се дължи на незаконно уволнения служител е само
относно работната заплата, като в нея не се включват нито суми за неизползван
годишен отпуск, нито суми за работно облекло. Дори да се приеме, че претенцията
е допустима, същата е неоснователна, тъй като не се дължи обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до
отмяната му по съдебен ред, независимо от това, че това време се зачита за
трудов стаж, служителят няма право на платен годишен отпуск. Платеният годишен
отпуск се дава на работника /служителя/ за реално полагане на труд, какъвто в
случая не е полаган, поради което не възниква право на платен отпуск /съответно
обезщетение за неизползването му/. В този смисъл е Решение № 1627/2005 г. по
гр.д. № 562/2003 г. ІІІ г.о., Решение № 844/2006 г. по гр.д. № 2587/2003 г. ІІІ г.о., Р. № 564/02.07.2010 г. по гр.д.
№ 1541/2009 г. ІV г.о. и Р. № 511/12.02.2010 г. по гр.д. № 189/2009 г. ІІІ г.о.
Доказателствата са писмени.
Изслушани са заключения на вещо лице – основно и допълнително.
Административен съд Монтана след
като обсъди сочените в исковата молба твърдения във връзка със събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед №
1630/16 07 2020 г. на Изпълнителен директор на ДФ „Земеделие”, гр. София на ищеца Ф.И.Б.
е прекратено служебното правоотношение, считано от 17 07 2020 г., поради
съкращаване на длъжността, основание чл. 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от ЗДСл. С
влязло в сила Решение N 1268 от 01.02.2021 год. по адм. дело № 13180/2020 год.
на ВАС е оставено в сила Решение № 447 от 30 09 2020 г. по адм.д. № 319/2020 г.
по описа на Административен съд Монтана, с което Заповед № 1630/16 07 2020 г.
на Изпълнителен директор на ДФ „Земеделие”, гр. София е отменена като
незаконосъобразна.
От основното
заключение на вещото лице се установява, че основните заплати за длъжността „старши експерт”,
която е заемал и Ф.И.Б.
от 01.01.2020 год. до 01.02.2021 год. и след това не са променяни от ДФ
„Земеделие” за отдел „Регионален технически инспекторат” към област – Монтана. ДФЗ София му е изплатил обезщетение
по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл в рамките на
2-месечни основни заплати, за времето от 17.07.2020 год. до 16.08.2020 год. и от 17.08.2020
год. до 16.09.2020 год. След прекратяване на служебното му правоотношение с ДФЗ, Ф.И.Б., не е работил в друго
предприятие, организация, дружество. След Решението на ВАС по дело № 13180/ 2020 г. от 01.02.2020 г. Ф.И.
Б*** има право на обезщетение за безработица от ДФЗ – София в размер
на още 4 основни месечни заплати, които са
в размер на 5036.40 лв. За времето от 17.07.2020 г. до 16.09.2020 г. Ф.И.Б. е получавал обезщетение за
безработица (ПОБ) по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл от ТП на НОИ гр. Монтана и отчитайки така полученото обезщетение
от ТП на НОИ Монтана, дължимото му обезщетение е в размер
на 2061.12 лв. Лихвата върху сумата от 5036.40 лв. считано до 01.02.2021 год. е в размер на:
109.12 лв., а
върху сумата от 2061.12 лв. до 01.02.2021 г.
лихвата е: 23.78 лв., в който смисъл е уточнението в проведеното с.з. на 13
05 2021 г., а лихвата върху сумата от 2061.12
лв. е 9.73 лв. В с.з. на 13 05 2021 г. уточнява още, че основната
месечна заплата на ищеца, видно от представения по делото фиш е в размер на
1399.00 лева, както и че в ДФЗ няма допълнителни възнаграждения за клас, за
прослужени години, няма извънреден труд, служителите имат ранг, който е включен
в основната заплата. ДВПР е допълнително възнаграждение, което не се вкюлчва в
основната заплата. Допълнителните плащания за дрехи не се включват в основната
заплата. За храна не е преглеждал, но и тези средства не се включват в
основната заплата. Отпуските се полагат годишно за прослужено време, т.е. и те
не са част от основната заплата, а се изплащат пропорционално на дните, на
които има право.
С изслушаното допълнително заключение вещото лице
установява, че евентуално дължимото се
обезщетение за неизползван отпуск за времето от 17.07.2020 г. до 16.01.2021
год. в брутен размер е 699.50 лв., а след направените законови удръжки сумата е в размер на 629.55 лв. Евентуално дължимото се
обезщетение за полагаем се отпуск от 17.01.2020 год. до 16.02.2021 год. е
116.58 лв. в брутен размер, а след направените законови удръжки е 104.92 лв. Дължимото от ДФ „Земеделие” обезщетение за работно облекло
за периода от 16.07.2020 г. до 31.12.2020 г. е в
размер на 114.75 лв., която сума е удържана от ищеца при неговото уволнение, а за времето от 01.01.2021 г. до 16.02.2021 г. тази
сума е 31.25 лв. В с.з. от
21 05 2021 г. вещото лице уточнява, че така както е поставена задача № 1, за периода 17.07.2020 г. - 16.02.2021 г.,
дължимата
сума е в размер на
816.08 лева в брутен размер
и след като се направят законовите удръжки се получава сума за получаване 734.48 лева. По задача № 2 този
един месец се дублира с първата задача
или сумата е една и съща. По
отношение на периода от 17.02.2020 г. до 17.07.2020 г. - последната дата е
датата на прекратяване на служебното
правоотношение, а оспорващият е бил на работа и на него му е дадено обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск до датата на прекратяване на служебното
правоотношение. По тази причина в заключението си
вещото лице е взело
периода от 17.01.2021 г. до
16.02.2021 г., а по задача № 3 датата 31.12.2020
г. е дублирана и за да избегне
това, следващият период е от 01.01.2021 г. до 16.02.2021 г.
С протоколно определение от 21.05.2021 г., по искане на
процесуалния представител на ищеца, съдът е допуснал изменение на иска,
предявен с исковата молба за сумата от 9750.50 лева, като е намалил неговият
размер на сумата от 5699.64 лева, за който същият да се счита предявен.
По делото са приложени още фишове за изплатена работна
заплата, два броя Заповеди на
Изпълнителен директор на ДФЗ за изплащане на обезщетение за оставане без работа
за периода 17 07 2020 г. – 16 09 2020 г., включително, доказателства за индивидуалната основна
месечна заплата на ищеца, Заповед от 16 02 2021 г. на Изпълнителен Директор на
ДФЗ за възстановяване и допускане на работа на ищеца, справки от ТП на НОИ и ТД
на НАП за наличие на осигуряване, респ. регистрирани правоотношения,
Удостоверение за избран общински съветник в Община Г*** Д*** , справка за
ползван от ищеца отпуск, приложено е и адм.д № 319/2020 г. .
При така
изложената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По допустимостта на иска.
Исковата молба е подадена от надлежна страна – адресата на отменения, с влязло в сила съдебно решение, акт; подадена е едновременно с оспорване на административния
акт, поради което същата е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
По
основателността на иска за присъждане на обезщетение поради незаконосъобразно
прекратяване на служебното правоотношение. .
Безспорно е
между страните, че след издаване на Заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца, на същия са му изплатени
следните обезщетения/плащания от неговия работодател, а именно:
обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл – в случаите на съкращаване на длъжността,
за времето, през което е останал без работа, но не за повече от два месеца, в
случая за срок от два месеца; обезщетение по чл. 61 от ЗДСл за неизползван
платен годишен отпуск, в случая за три дни за 2020 г. и обезщетение
по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл за неспазен срок на предизвестие -
за
един месец.
Безспорно е
също така, че за времето, считано от 17.07.2020 г. до 17.01.2021 г.
ищецът не е работила по друго трудово или служебно
правоотношение и не е получавал месечно възнаграждение.
Няма спор и по отношение на получаваното обезщетение от ТП на НОИ, в резултат
на регистрирането си като безработен, респ. изплащаните му в качеството на
общински съветник възнаграждения от Община Г*** Д*** .
Спорът между
страните е какъв следва да бъде размерът на дължимото
обезщетение, в това число дължи ли се такова за платен годишен
отпуск – основен и допълнителен, работно облекло, както и дължимо ли е такова
за неимуществени вреди.
Съгласно чл. 61 от ЗДСл - Забранява се
компенсирането на платения годишен отпуск с парично обезщетение, освен при
прекратяване на служебното правоотношение.
Съгласно
чл. 104, ал. 1 от ЗДСл - Когато заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният
служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена
към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му
да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не
за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с
по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък
размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата
и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно
основното възнаграждение.
Съгласно
чл. 106, ал. 4 от ЗДСл - При неспазване на срока на предизвестие от органа по
назначаването на държавния служител се дължи обезщетение в размер на основната
заплата за неспазения срок на предизвестието.
Съгласно
чл. 60, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК - Срокът, който се брои на месеци,
изтича на съответното число на последния месец.
Към 01.02.2021
г. – датата на влизане в сила на съдебното решение, чл. 104, ал. 1 от ЗДСл
предвижда, че дължимото обезщетение
поради отменен акт за прекратяване на служебно правоотношение е в размер на
основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за
незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което
не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на
друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за
друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на
разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната
заплата, съответно основното възнаграждение.
Съдът
кредитира основното заключение на вещото лице като дадено обективно, безпристрастно и в съответствие с всички
събрани по делото доказателства, като въз основа на него
приема, че за период от шест месеца след датата на
незаконното съкращаване, а именно 17 07 2020 г. – 17 01 2021 г. ищецът не е
работил, нито по трудово, нито по служебно правоотношение. В тази връзка е и
приложената справка от ТД на НАП-В.Търново /л. 86/ Месечната заплата на
ищеца към момента на прекратяване
на служебното му правоотношение и към датата на влизане на
съдебното решение в сила, с което това прекратяване е отменено, е в размер
на 1399 лв. и това обстоятелство също не е спорно, като същевременно е
установено, както от вещото лице, така и от доказателствата представени по
делото – фиш за заплата /л. 18, 102/. Дължимото
му обезщетение за
законовия период от шест месеца, вещото лице изчислява на стойност 5036,40
лв., която стойност е получена след приспадане на изплатеното му обезщетение
по чл. 106, ал. 2 от ЗДС.
Съдът
счита, че от тази сума не следва да бъдат приспадани получаваните от ищеца
възнаграждения, в качеството си на общински съветник, тъй като тези
възнаграждения не са резултат на отработена месечна заплата / месечно
възнаграждение, а са свързани с участието на лицето в съответното заседание на
Общинския съвет, което възнаграждение е нерегулярно и резултатно, а самата дейност
на общински съветник е съвместима за едновременно изпълнение с трудово, респ. служебно
правоотношение.
От
търсеното обезщетение не следва да се приспада и обезщетението получавано за
безработица по реда и при условията, предвидени в чл. 54б и сл. от Кодекса за
социално осигуряване, тъй като това обезщетение не се изплаща от работодателя и
последният няма задължение да възстанови тези суми от името на задълженото
лице.
От
дължимото обезщетение, не следва да се приспада и полученото обезщетение по чл.
61 от ЗДСл, което е за неизползван платен годишен отпуск. Това обезщетение има
различно правно основание от търсеното, без да се припокрива с него, поради
което прихващане с последното не следва да се извършва. При същите основания от
дължимото обезщетение не следва да се приспада и обезщетението по чл. 106, ал.
4 от ЗДСл за неспазения срок на предизвестие - един месец.
По отношение
на дължимата законна лихва, съгласно т. 4 от TP № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т.гр.д.
№ 3/2004 г., се предвижда, че законната лихва върху главницата се
дължи от датата на влизане в сила на решението, с което е отменен
административният акт. В случая решението, с което е отменена Заповедта, от
която се черпят съответните права, е влязло в законна сила на 01.02.2021 г., поради
което и от тази дата се дължи законната лихва. Същата е дължима до
окончателното изплащане на главницата, предвид нейния акцесорен характер.
По
отношение на сумите по допълнителното заключение на вещото лице, този съд
счита, че същите, освен че не са дължими, тъй като не се включват в обхвата на
дължимото обезщетение, тъй като същите не са част от основната работна заплата,
която служи като основа за изчисление на паричното обезщетение, същите не са и
поискани за присъждане, поради което тези суми остават извън предмета на
настоящото дело. В тази връзка и въз основа на поисканото изменение на иска,
касаещ основанието по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., съдът е допуснал изменение, като
вместо за сумата от 9750.50 лева, същият е приет за предявен за сумата от 5699.64
лева, ведно с лихвата върху тази сума.
По отношение на иска за неимуществени
вреди.
Съгласно
чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, държавният служител има право
на обезщетение в размер на основната си заплата, но не за повече от 6 месеца,
когато заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение бъде отменена
от органа по назначаване или от съда. Законът за държавния служител е специален
закон и цитираната правна норма урежда обхвата на отговорността на съответната
администрация. Този закон изключва прилагането на правните разпоредби от общ
характер, тъй като определя изрично конкертната имуществена отговорност на
държавата като работодател, в случаите на незаконно уволнение на държавни
служители. Извън тази имуществена
отговорност, друга не може да се изведе на основание общият закон, който се
прилага на общо основание за физическите лица, които нямат качеството на
работник/служител. При наличието на обезщетение, дължимо в случаите на отмяна
на незаконно уволнение, определено със специялния Закон за държавния служител,
държавният служител няма основание да получи друг вид обезщетение. Тези изводи
са съответни на текста на чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, според
която особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена
материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения, както и
на чл. 8, ал. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,
според която този закон не се прилага, когато закон или указ е предвидил
специален начин на обезщетение. Отделно от ищецът не посочи в какво се
изразяват твърдените от него неправомерни и незаконосъобразни действия на АО при
изпълнение на Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. В този
смисъл са и Решение № 555 от 18.01.2021 г. по адм. д. № 1030/2020 г. на ВАС и
Решение № 89 от 5.01.2021 г. по адм. д. № 7479/2020 г. на ВАС, поради което
искът за неимуществени вреди в размер на 4000 лева се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен като такъв.
При този
изход на делото основателно е искането на ищеца за присъждане на разноските по водене на
делото, като същите следва да бъдат съобразни с уважената
част от иска, която е в размер на 5699.64 лева от общо предявения размер по
двата иска 9699.64 лева /5699.64 лв. обезщетение поради оставане без работа и
4000 лева неимуществени вреди/. Заплатените в производството разноски са както
следва: 280 лева депозит за основно и допълнително заключение, 21,80 лева
дължима държавна такса за двата иска, 650 лева адвокатско възнаграждение или
общо в размер на 951.80 лева. За исканата сума от 50 лева, по т. 1 от
представения списък с разноски, не са представени доказателства, че същата е
надлежно заплатена, поради което тази сума не се включва в размера на
извършените разходи. С оглед на това пропорционално дължимата на ищеца сума,
съобразно уважената част от иска, е в размер на 561,56 лева /0,59 процента/.
Основателно,
с оглед на частта, с която се отхвърля иска за 4000 лева, представляващи неимуществени
вреди, е и искането на процесуалния представител на ответната страна за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, които разноски
също следва да бъдат присъдено съобразно тази отхвърлена част или същите в
размер на 33 лева /0.41 процента/.
Съгласно чл.
8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - За процесуално
представителство, защита и съдействие по административни дела с определен
материален интерес възнаграждението е: при интерес от 5000 до 10 000 лв. – 580
лв. плюс 5 % за горницата над 5000 лв. В настоящия случай адвокатското
възнаграждение възлиза на 615 лева, като в случая е определено в размер
на 650 лева, поради което не се констатира
прекомерност, като не е направено и възражение за
такава.
Мотивиран от
горното и на основание чл. 172 от АПК съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ДФ „Земеделие”, гр. София ДА ЗАПЛАТИ на Ф.И.Б.,***
сумата от 5699.64 лв. (пет хиляди шестотин деветдесет и девет
лева
и шестдесет и четири стотинки), представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1
от ЗДСл, за периода от 17.07.2020 г. – 17.01.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 01.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
иска на Ф.И.Б.,***, за присъждане на неимуществени вреди за сумата от 4000
лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА ДФ
„Земеделие”, гр. София ДА ЗАПЛАТИ на Ф.И.Б.,*** сумата от 561.56
лв.
/петстотин и шестдесет и един лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща
разноски по делото, съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА
Ф.И.Б.,***, да заплати на ДФ Земеделие, гр. София, сумата от 33 /тридесет и
три/ лева, представляващи разноски в производството, съгласно отхвърлената част
от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 14 дневен срок пред ВАС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: