№ 151
гр. Тетевен, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100199 по описа за 2024 година
Предявени са иск за прогласяване нищожност на договорна клауза,съединен с
осъдителен иск за заплащане на недължимо платена сума.
Ищцата излага,че на д г. М. Г. е сключила договор за паричен заем № ********** с
„ВИВУС.БГ" ЕООД /с предишна фирма 4фипапс/. Страните са се договорили за отпуснатия
заем да бъде в размер па 500 лева, при погасяване в срок до 25.08.2021 г.В посочения
договор креди-торът е уговорил, че П IP е в размер па 49,7%, лихвен процент за кредита в
размер на 41%, сумата лихвата за срока на договора - 16,85 ли. В договора е записано, че
кредитополучателят дължи сума в размер па 123,15 лв. такса за бързо разглеждане.М. Г. е
погасила сумата по договора, като за срока на договора е запла тила по сметка на
дружеството изцяло сумата но договора, включително такса за експресно разглеждане, а
именно: 640 лв.
С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на нар.
13 от ДР на ЗЗП, по отношение па който намират приложение съответно разпоредбите на
ЗПК.
Счита, че договорът за кредит е нищожен па основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от
ЗПК,тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент па разходите /ГПР/ по кредита, тъй като в договора за потребителски кредите
налице грешно посочен размер па ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от
посочения, което е пад максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
1
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Още със сключване на договора е посочено, че
потребителят дължи възнаграждение за допълнителна услуга от момента на подписване на
договора. Следователно се касае за уговорки по сключения договор за потребителски
кредит, още повече, че същата е инкорпорирана в самия договор, поради което следва да се
включа т в годишния процент па разходите, тьй като това са разходи за потребителя по
договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този смисъл,
невключването па допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като
допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата па чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за допълнителни услуги
не представлява плащане за услуги, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита,
с които се стига до надхвърляме ограниченията па закопа за максимален размер па Г1 IP. С
тези действия „ВИВУС.БГ" ЕООД е заобиколило изискванията па 31IK за точно посочване
па финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от 3ПK, Всички
приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на
потребителски договори национални нормативни актове/ЗIIK, 3ПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са
приети в Република България, въз основа па присъединяването пи към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране па българското законодателство с
европейското. Ето защо считам, че приложимото национално законодателство следва да
бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на
действащата Директива 2008/48/НО па Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008
г. относно договори те за потребителски креди ти.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за правилно
посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар ма креди ти те, защо то по този начин потребителят не
може да сравни продуктите адекватно. Цел та па уредба та па П IP е чрез императивни
норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на П IP на кредита
и това да служи за съпоставка па кредитни те продукт и да ориентира икономическия избор
па потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен П IP се установява па база
изискванията на единната формула, залегнала и самата Директива 2008/48/ЕО /и
транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаните
такси /в това число и начислената „такса"/ безспорно попадат в изискванията на
Директивата — те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора
при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват
размерът им да се включи в общия размер па разходите и от там в 1TIP. Ето защо считам, че
неправилно то изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на
договора. В подкрепа па зова е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като
съществено условие па договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на уредби те
на държави те от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практика та па СЕС,
където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
2
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на
размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПP по смисъла на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора па размер па ГПP, който не е реално прилаганият в
отношения та между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла
па чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на
праното на ЕС.
В този смисьл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело (2—453/10 на СЕС „Търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-ниськ от действителния
годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисьла па
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и па Съвета от 1 1
май 2005 година относно нелоялни тьрговски практики от страна па гьрговци към
потребители па вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО па Смета,
Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и па Съвета и
Регламент (НО) № 2006/2004 на Европейския парламент и па Съвета („Директива за
нелоялните тьрговски практики"), до кол кого тя подтиква или е възможно да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Счита за нищожна клаузата, с която е уговорено, че довери тел ката ми се задължава
да заплати па кредитиращото дружество такса за експресно разглеждане па кредита.
Възможността па кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения
размер па заема е регламентирана в чл. 10а от 311К и е предвидена за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения
текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението па кредита. В случая не с налице допълнителна услуга по смисьла па чл. 10а,
ал. 1 31IK. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на
заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на
договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги са
свързани с усвояването и управлението па кредита. Следователно клаузата заобикаля
изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК. Същата не представлява и реално предоставена допълнителна възможност или
преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носи
допълнителни ползи за пето.
Предвид на тона счита, че е нищожна клаузата, с която е начислена такса експресно
разглеждане. Съгласно ЗПК кредиторът няма право да събира такси, свързани с отпускането,
усвояването и обслужването на кредита. Същата представлява начин кредиторът да си
набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите прави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несьблюдаване па основния правен
принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/
печалба към договорената нъзнаградителна лихва.
3
Всичко това е и пряко нарушение па разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези
клаузи са неравноправни и противоречащи на добрите прави на основание умишленото
въвеждане на потребителя в заблуждение.
В предвид гореизложеното за ищцата се поражда правен интерес от предявяване на
иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване па клаузата предвиждаща заплащане па
такса експресно разглеждаме за недействителна, както и иск с правно основание чл. 55 ал. 1
за връщане на заплатените суми, платени при начална липса на основание.
Моли да бъде прогласена на клаузата, предвиждаща заплащане па такса за експресно
разглеждане предвидена в договора, сключен между ищцата и „ВИВУС.БГ" ЕООД, с ЕИК:
*********, сьс седалище и адрес па управление: гр. София, р-н „Лозенец" ул. Димитьр
Хаджикоцев, № 52-54 представлявано от З. С. Р., като нищожна, на основание чл. 26, ал.1
ЗЗД.
Моли да бъде осъден,на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „ВИВУС.БГ"
ЕООД, с ЕИК: *********, сьс седалище и адрес на управление: гр. София, р-п „Лозенец" ул.
Димитьр Хаджикоцев № 52-54 представлявано от З. С. Р., да заплати на М. Х. Г. с ЕГН
**********, сумата в размер на 123,15 лв.,след допуснатото изменение на размера на иска,
представляваща недължимо платени суми но договор за кредит, ведно сьс законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране па настоящата искова молба до окончателното и
изплащане,както и разноските по делото.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника,в
който са изразени доводи за неоснователност и необоснованост на твърденията в исковата
молба.Оспорва изцяло исковата претенция,твърди,че неоснователно и лишено от аргументи е
твърдението,че договора противоречи на разпоредби на ЗПК.Моли да бъдат отхвърлени
претенциите на ищеца,прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Позовава се на писмени доказателства.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск за
признаване на недействителност на договорна клауза, поради накърняване на добрите нрави
и поради заобикаляне на закона, с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 123.15 лева, представляваща
недължимо платена от доверителя ми сума по процесния договор за потребителски кредит.
Ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД град София е финансова институция по чл. 3 от ЗКИ
и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция /банка/ и
инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова дейност, съставлява основния
предмет на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази
дейност, финансовата институция следва да е получила лиценз за извършване на банкова
дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва банкова дейност в
4
областта на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният
между финансовата институция и ищеца договор за кредит няма характера на договор за
банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. В този
смисъл е налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно
Решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК.
От друга страна, ищецът по спора е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител
по смисъла н а § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Ответникът-финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от
Закона за кредитните институции, е търговец съгласно § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. С оглед
качеството на кредитополучателя, същият може да се ползва от разпоредбите в защита на
потребителите по ЗЗП, относно неравноправност и нищожност на клаузи по договора.
От представените по делото доказателства се установява факта, че страните са
валидно обвързани от Договор за кредит „4 финанс“-ЕООД-София,с настоящо
наименование „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София е сключен Договор за кредит
№**********/д година.
Видно от съдържанието на Договора в него е посочена сумата по кредита-500.00
лева,срок на кредита 30 дни, сумата от 123.15 лева под формата на посочената
допълнителна такса зао бързо разглеждане и ГПР 49.70 %.
С клаузата на чл. 4.2 от ОУ към Договора е предвидено, че кредиторът предоставя
възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото
искане за отпускането на кредит. Същата е предвидена като допълнителна, незадължителна
услуга, при която на кредитополучателят се гарантира обработка на искането и отговор в
срок от 15 минути от изпращането му. Посочено е, че таксата се изчислява спрямо сумата по
кредита и срока на договора и се посочва в специалните условия на договора за кредит и е
включен в тарифа на кредитора. Същата не е задължително условие за отпускане на кредита.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, поради което и в съответствие с чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно
дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи. С цитираните уговорки за
дължима такса за бързо разглеждане на делото по същество прехвърля върху
кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата
институция по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит. Същевременно съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая
предвиденото възнаграждение за приоритетно разглеждане на документи и отпускане на
кредит е свързано с процедурата по усвояване на кредита, респективно клаузата, която
5
предвижда дължимостта му, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК.
Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4.2. от ОУ е предвидено, че срещу
заплащане на сумата се гарантира бърза „обработка“ на искането, което неминуемо
съставлява дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана
на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни.
Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени допълнитените такси
са изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез
отпускане на допълнителни суми, което е изцяло в интерес на кредитора и се намира в
колизия със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. С тази такса кредиторът се домогва да набави
допълнителни плащания извън предвидените в закона. Не се установява конкретна услуга,
която да е предоставена срещу дължимостта на посочената сума, още повече, че не е
установена разликата между обикновеното и приоритетно разглеждане на документите.
Предвид всичко изложено, посочената уговорка на договора за кредит е нищожна, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД, поради противоречието и с нормата с повелителен
характер на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Въпреки изложеното в мотивите за недействителност на целия договор за
кредит,ищецът нито е поискал установяването и приемането на този факт в мотивите на
съда,нито е отправил такова искане за съдебна защита.Съдът е сезиран единствено с иск за
прогласяване нищожност на договорна клауза,предвиждаща заплащане на такса експресно
разглеждане.
За пълнота само следва да се отбележи следното:
Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските
договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези
клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба, съгласно която
неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи. Макар кредиторът да е финансова институция и
договорът за кредит да е възмезден, не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при
нищожност на клаузата за включена допълнителна услуга. Аргумент, че прогласяването на
отделна договорна клауза за недействителна не влече нищожност на целия договор, се
извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при прогласяване на договора за недействителен се
връща само чистата стойност на кредита. Логическото тълкуване на разпоредбата налага
извод, че действието на договора се запазва, потребителят дължи изпълнение, но следва да
върне само стойността на заетата сума.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Фактическият му състав изисква предаване, съответно получаване на нещо при
6
начална липса на основание, т.е. още при самото получаване да липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса на установено
основание, като извършването на престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а
съществуването на валидно основание за нейното получаване от ответната страна.
Претендираната сума в размер на123,15 лева, представляваща недължимо платени суми, при
начална липса на основание от цитирания Договор за кредит,като съдът взема предвид
факта, че по установената като нищожна клауза „Такса бързо разглеждане“ уговорената
престация в размер на 123.15 лева е реално изплатената, което напълно кореспондира със
заключението по допусната и неоспорена от страните ССЕ.
В предвид изложеното да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата в
размер на 123.15 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожни клаузи по
Договор за кредит, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането. Поради
това и осъдителният иск също следва да бъде уважен частично, до определения размер.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие на пълномощника на ищеца - адвокат Д. М. от САК, следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
По въпроса за адвокатските възнаграждения,съдът съобразява и практиката на
въззивната инстанция-Определение №324 от 16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-
Ловеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г по описа на ОС-
Ловеч,съгласно която:
С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от
СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна
уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
7
задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът
следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба
№1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна
помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение
№50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно
адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави
безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда
при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е
ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по
реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като
тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите
изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската
защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва
съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.
В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата
по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид
работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода,
че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на
материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели,
но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по
ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за
изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря
дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в
тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на
две различни наредби.
От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
8
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.
Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на
труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то
не е с фактическа и правна сложност, че цената на исковете не е голяма, а освен това
адвокат М. е изготвил само исковата молба,както и е представил писмено становище по
същество на делото,без явяване в проведените открити съдебни заседания/, съдът счита, че
минималният размер за предявените искове, определен в Наредба № 1 е прекомерен и
непропорционален спрямо извършената работа,т.е. претендираното възнаграждение по
списъка с разноските от 960.00 лева.
На основание изложените по-горе в мотивите съображения, следва да бъде
определено възнаграждение в размер на 600.00 лева с ДДС,като за разликата искането за
присъждане на разноски по приложения списък бъде отхвърлено.
На ищцата следва да се присъдят и сторени разноски в общ размер на 250.00 лева.
Мотивиран от горното,съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
10а от ЗПК, клаузата на чл.4.2 от Общи условия към Договор за кредит № **********/дг,
предвиждаща дължимост на „Такса бързо разглеждане“, сключен между М. Х.
Г.,ЕГН:********** с постоянен адрес в град Тетевен,Лов.обл. и „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54,представлявано
от З. С. Р., която предвижда заплащането на възнаграждение за „Такса бързо разглеждане“ в
размер на 123,15 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54,представлявано от З. С. Р., да
заплати на М. Х. Г.,ЕГН:********** с постоянен адрес в град Тетевен,Лов.обл., сума в
размер на 123.15/сто двадесет и три лева и петнадесет ст./лева, представляваща недължимо
платена сума по чл. 4.2 от ОУ към Договор за потребителски кредит № **********/дг.,
сключен между страните, която предвижда заплащането на възнаграждение за „Такса бързо
9
разглеждане“, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда -
29.02.2024 година, до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54,представлявано от З. С. Р., да
заплати на М. Х. Г.,ЕГН:********** с постоянен адрес в град Тетевен,Лов.обл.,разноски по
делото в размер на 250.00/двеста и петдесет/лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „ВИВУС БГ“
ЕООД, ЕИК *********, гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-
54,представлявано от З. С. Р., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“,вписано в Регистър БУЛСТАТ под №0о описа на 24св. На СГС,представлявано от
адвокат Д. М. М.-Управител, сумата от 600.00/шестстотин/ лева - възнаграждение за
адвокатска помощ и съдействие на ищцата по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
10