Решение по дело №10860/2019 на Районен съд - Пловдив

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  260195                              31.08.2020 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на четвърти август две хиляди и двадесета година, в състав:

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 10860 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 240, вр. с чл. 99 от ЗЗД.

            Ищецът „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи” № 10, представлявано от у. Р. В., чрез п. ю. И. Т., е предявил против А.А.Х., ЕГН: **********,***, иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 350 лева- главница по договор за кредит № ***, сключен с „4финанс“ ЕООД, прехвърлен с договор за цесия от 01.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 28.06.2019 г. до изплащане на вземането.

            В исковата молба е посочено, че на 10.03.2015 г. между ответника и „4финанс“ ЕООД бил сключен договор за кредит № *** по реда на чл. 6 от ЗПФУР, при спазване на съответните процедури. Кредитополучателят подал заявка за отпускане на кредит след регистрация в системата „Вивус“, като имал цялата преддоговорна информация- стандартен европейски формуляр, общи условия, проект на договора. С натискане на бутон „подпиши“ се считало, че той е подписал договора, както и, че се е запознал с ОУ. На ответника бил опуснат заем в размер на 350 лева, за срок от 30 дни, като сумата била получена от лицето чрез превод в Изипей. Падежната дата на кредита била 09.04.2015 г., към която освен главницата от 350 лева, се дължали още: такси за събиране- 30 лева, а поради забавата- и наказателна лихва от 504, 21 лева по т. 13.3 от ОУ към кредита. До длъжника били изпратени три напомнителни писма, всяко от които се таксувало по 10 лева, но въпреки отправените покани, изпълнение липсвало. На 01.02.2018 г. се сключил договор за цесия, с който вземането по кредита било прехвърлено на ищеца. До ответника било изпратено на адреса му препоръчано писмо за уведомяване за прехвърлянето, но пратката била върната като „преместен“. С исковата молба се търси осъждане само за главницата по кредита. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява, като чрез п. взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения на ответника особен представител. Оспорва се активната процесуална легитимация на ищеца, предвид липсата на пълната документация по цесията. Оспорва се, че между страните бил сключен въпросният договор, а при условията на евентуалност- ако имало такъв, то той не отговарял на нормативните изисквания на ЗЕДЕУУ и ЗПФУР. Твърди се, че на ответника не бил предоставен в цялост договора и ОУ, че той не бил потвърдил да го приема, че не бил получил сумата по кредита, както и, че не му били изпращани напомнителни покани. Прави се и възражение за изтекла давност. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител се явява, като поддържа отговора и допълнително представя писмена защита.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

С договор за кредит № *** „4финанс“ ЕООД е предоставил на ответника потребителски кредит в размер на 350 лева, за срок от 30 дни, като сумата е преведена чрез „Изипей“. Договорът е сключен по реда на предоставянето на финансови услуги от разстояние, а като писмени доказателства по делото са представени договора, общите условия към него и разписката за извършения превод на сумата. Представено е и нареждане- разписка от „ПИБ“- офис Пловдив за изплатената на лицето сума от 350 лева по кредита.

С договор за цесия от 01.02.2018 г. „4финанс“ ЕООД е прехвърлило на ищеца вземането по кредита, като видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори.

Представени са потвърждение за извършената цесия, пълномощно за нея, както и уведомление до длъжника, върнато в цялост с отбелязване, че адресатът е преместен.

Прието е и заключение на съдебно- техническа експертиза, по която вещото лице след предоставен достъп до електронните файлове на системата на „4финанс“ ЕООД, е установило, че ответникът се е регистрирал в сайта и е създал свой профил, подал е заявка за отпускане на кредит от 350 лева, проверени са личните й данни. Предоставени са й били стандартния европейски формуляр и общите условия към кредита. На предоставения от лицето имейл е бил изпратен като текстови файл договорът, а поисканата сума е била преведена чрез Изипей.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Ищецът се явява активно легитимиран кредитор на ответника, закупил вземането спрямо него с договор за цесия. Без значение е обстоятелството, че уведомителното писмо е изготвено от ищеца- „Кредитреформ България“ ЕООД, а не от заемателя по кредита- „4финанс“ ЕООД. Действително по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластѐн за това (както е станало тук- пълномощно от лист 18), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което „Кредитреформ България“ ЕООД е било овластѐно от „4финанс“ ЕООД да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно, действително и поражда правните си последици. Уведомителното писмо е изпратено на постоянния адрес на длъжника, който е посочен в договора, като в чл. 17.6. от общите условия е предвидено, че кореспонденцията до страните се изпраща на адресите им за контакт, посочени в договора. Изпратеното уведомително писмо на постоянния адрес на кредитополучателя е върнато в цялост, като видно от обратната разписка, пратката се е върнала с отметка „преместен“. Няма данни за друг регистриран от лицето адрес, а в случай, че действително ответникът е пребивавал на друго място, той е следвало да уведоми кредитора за промяната в адреса си. В противен случай известието, изпратено до адреса за кореспонденция, за който липсва уведомяване, че вече е променен, се счита за валидно връчено след изпращането му. От страна на финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на длъжника и само неговото поведение е причината за неполучаването на писмото. Кредиторът не следва да търпи неблагоприятни последици от неизпълнение на договорните задълженията на длъжника, поради което изцяло в тежест на последния е да понесе риска от своето бездействие по информиране на другата страна за променения си адрес, ако това е било действително така. В този смисъл ответникът не се освобождава от отговорност спрямо новия кредитор, който е изпратил уведомлението за цесия на адреса за кореспонденция по договора и неполучаването на писмото там е изцяло по вина на длъжника. Нещо повече, няма доказателства по делото, че длъжникът е извършил плащане на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в конкретния случай се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

В случая между ответника и „4 финанс“ ЕООД е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл. 18 ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).

 По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено  посредством средства за комуникация  от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена чрез електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Всички тези обстоятелства несъмнено се установяват от заключението на вещото лице по СТЕ- ответникът като потребител на услугите се е регистрирал на сайта на дружеството, създал е свой профил, извършена е проверка на неговите лични данни и статус, установено е съответствие и е направена съответната заявка за отпускане на заема, като на лицето е предоставена преддоговорна информация.

За този тип кредити се прилагат общите изисквания на ЗПК, според чл. 10 от който договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. По делото са налице електронни записи, от които се установява по безспорен начин, че волеизявленията на страните са насочени към сключване на договора, като е спазено изискването за съхраняването му на траен носител. Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ.

Според съдебната практика (решение № 70/ 19.02.2014 г. на ВКС по гр. дело № 868/ 2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК), електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕП- за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ответницата се е съгласила да получи изявлението в електронна форма и тя е направила такова като страна по представения договор. В достатъчна степен представените по делото електронни документи  съдържат  индивидуализиращи белези  и данни,  установяващи по категоричен начин кой е техният автор, какво е тяхното съдържание  и каква е била целта да бъдат отправени.  За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни,  отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл. 184 ал. 1, изречение първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.

Не могат да бъдат споделени съображенията на особения представител на ответника, развити в писмената му защита, за това че СТЕ не доказвала сключването на договора, защото вещото лице работело по предоставени му данни от ищеца като а. на интернет платформата. На първо място, именно върху тези данни следва да работи експерта, защото информацията за процесния кредит се съхранява в базата данни, поддържани от ищеца. Изрично в устния си доклад пред съда вещото лице посочи, че са му предоставени файлове, които той е проверил и които съдържат информация за релевантните за делото обстоятелства. Не е необходимо в случая да се предоставя достъп до системата на а., за да се провери информацията, като е достатъчно само да се извлече от базата данни тази информация по кредита, която е нужна за делото и това е направено. На второ място, СТЕ кореспондира изцяло с останалия събран материал в процеса- писмените доказателства (договор, общи условия, преводно нареждане и т.н.), т.е. установеното чрез заключението на експерта е в съответствие с другите доказателства и същевременно ги допълва. Освен това същото е прието от ответника без възражения или оспорване, поради което то следва да се кредитира като достоверно и обективно изготвено.

Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представената към исковата молба разписка за извършено плащане, а в последствие и с предоставената от банката нареждане- разписка, се установява, че в полза на ответницата на 10.03.2015 г. чрез системата „Изипей“ е преведена сумата от 350 лева. В документа заемателят е индивидуализиран с три имена и ЕГН, а като основание за превода е посочен номерът на договора за кредит, като лицето е изписало своите имена и е положило подпис. Изрично в платежните документи е записано, че плащането е по договора за кредит, което е в пълно съответствие с постигнатата уговорка, защото именно в условията на договора е записано, че сумата ще бъде получена от лицето чрез системата „Изипей“, като точно преводното нареждане удостоверява изпълнението на задълженията на кредитодателя. В тази връзка дори не е необходимо документът да носи подпис на ответника (макар че в случая такъв е бил положен), а е достатъчно само наличието на разписката, от която се установява превеждането на сумата според уговореното. Отново не могат да бъдат споделени съображенията на особения представител за това, че всеки можел да сключи от името на ответницата този договор, ако разполагал с личните й данни, дори и да не бил упълномощен за това. На първо място, в тежест на ответника е да докаже такова свое твърдение, че някой друг, а не страната е действала от негово име без негово съгласие, но доказателства в тази насока дори не са събирани. На второ място, няма нито правна, нито житейска логика, ако едно трето лице, а не ответникът, е злоупотребил с лични данни на страната, без тя да знае за това, същата лично да отиде в Изипей, за да получи парична сума с основание договор за кредит и да се подпише, че такава й е предоставена в изпълнение на съглашението. Подобно поведение изключва изцяло твърденията на особения представител, които са само защитна позиция в процеса и следва да се приемат именно като такива.

Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи. Съглашението е било предмет на индивидуално договаряне, т.е. то е израз на общата воля на страните, които именно по този начин те са уредили отношенията си. Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия към кредита, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към момента на сключването е получил нужната преддоговорна информация, за да се запознае с нея преди да подпише и да е наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му заем. Освен това, по делото не се търси нещо различно извън договореното- фиксирана като размер сума за главница, дори без начислени лихви и такси поради забавата. Доколкото е безспорно от събраните доказателства, че ответникът не е погасил главницата по договора, която обаче се е задължил да върне в пълен размер, то претенцията се явява основателна, защото е налице валидно и изискуемо парично вземане, което е останало дължимо и неплатено.

            Досежно възраженията в отговора за изтекла давност по отношение на вземането по кредита, следва да се отбележи, че те са неоснователни. Действително в нормата на чл. 111 буква „в” от ЗЗД е предвидено, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземания за наем, лихви и други периодични плащания. По делото обаче не може да се приеме, че е налице хипотеза на периодично плащане, защото такова ще има, когато по естеството си плащането има периодичен характер. При договора за заем (какъвто е конкретният) принципно има едно неделимо плащане, като дори и страните да са уговорили сумата по кредита да се плаща по погасителен план, разсрочена на вноски, всяка дължима на различна дата, това не превръща тези вноски в периодични плащания. Касае се за частични плащания по договора, като кредиторът се е съгласил по този начин да приеме изпълнение от длъжника си- на части, а не наведнъж. Оттук- няма да е приложима кратката 3- годишна давност, ако дългът е разсрочен, защото това не представлява периодично плащане на повтарящо се еднородно задължение по смисъла на цитирания по- горе законов текст. В настоящия случай обаче дори няма уговорено разсрочено плащане, като заемната сума се дължи наведнъж на падежа, поради което изискуемостта настъпва с датата, на която е трябвало да се върне дълга- 09.04.2015 г. Исковата молба е подадена по пощата с клеймо от дата 26.06.2019 г., поради което от момента на настъпване на изискуемостта до този на предявяване на исковата претенция, не е изтекла общата петгодишна давност, приложима за делото, за да се приеме, че са налице основания в тази връзка за отхвърляне на иска.

            С оглед изхода на делото- уважаването на осъдителната претенция и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца направените от него разноски в процеса, които се претендират, за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства, че те са действително заплатени- държавна такса в размер на 50 лева (л. 24), депозити за особен представител на ответника в размер на 300 лева (л. 48) и за вещо лице по СТЕ в размер на 150 лева (л. 73), както и юрисконсултско възнаграждение, доколкото ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса, което се претендира в размер на 150 лева. По отношение на това възнаграждение, съдът намира, че същото обаче следва да бъде определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Доколкото ответникът е представляван от особен представител в процеса, на същия принципно се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото, което е внесено от ищеца и за което на адвоката вече е издаден РКО.

 

По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ОСЪЖДА А.А.Х., ЕГН: **********,***, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи” № 10, представлявано от у. Р. В., сумата от 350 (триста и петдесет) лева- главница по договор за кредит № ***, сключен с „4финанс“ ЕООД, прехвърлен с договор за цесия от 01.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 28.06.2019 г. до изплащане на вземането.

 

ОСЪЖДА А.А.Х., ЕГН: **********,***, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи” № 10, представлявано от у. Р. В., направените по делото разноски, както следва: сумата в размер на 50 (петдесет) лева- за държавна такса, сумата в размер на 300 (триста) лева- за депозит за особен представител, сумата в размер на 150 (сто и петдесет) лева- за депозит за вещо лице по СТЕ и сумата от 100 (сто) лева- за юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                   СЪДИЯ : /п/

Вярно с оригинала!ВГ