Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 109 27.01.2020 година гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският административен съд, ХХІІІ състав, на двадесети януари две
хиляди и двадесета година, в публично заседание в следния състав:
Председател: Галя Русева
при
секретаря Й. Б., като разгледа докладваното от съдията Русева административно
дело № 2628 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 211 ЗМВР вр.чл.145 и
сл. АПК и е образувано по жалба на В.Д.Н. с ЕГН ********** *** против Заповед №
ЧР-03-98 от 27.09.2019 г., издадена от министъра на правосъдието, с която на
жалбоподателя е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от една
година на осн. чл.13, ал.2, т.9 и чл.19, ал.2 от ЗИНЗС вр.чл.204, т.1, чл.197,
ал.1, т.3 и чл.194, ал.2, т.4 вр.чл.200, ал.1, т.12 и ал.2 ЗМВР.
В жалбата се сочи несъгласие с мотивите на заповедта и се иска нейната
отмяна, респ. редуциране на наложеното наказание.
В съдебното заседание жалбоподателят се явява лично и
с адвокат, който поддържа жалбата, сочи нищожност на оспорения акт поради липса
на компетентност на издателя му, респ. незаконосъобразност на акта поради
нарушение на материалния закон и постановяването му при неизяснена фактическа
обстановка. Сочи доказателства, претендира присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата – министър на правосъдието – гр.
София, се представлява в с.з. от юрисконсулт, който оспорва жалбата, твърди
законосъобразност на акта поради това, че е издаден от компетентен орган в
рамките на правомощията му по чл. 204 от ЗМВР, както и в съответствие с
материалния закон. Претендира отхвърляне на жалбата и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, сочи доказателства.
Административен
съд – Бургас, като взе предвид постъпилата жалба, становището на ответника по
нея, представената административна преписка и като съобрази приложимите
нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е депозирана от надлежна страна, адресат на
обжалвания индивидуален административен акт, в законоустановения срок по чл.
149, ал.1 АПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, по
следните съображения:
С оспорения административен акт, представляващ
Заповед № ЧР-03-98 от 27.09.2019 г. на министъра на правосъдието, на
жалбоподателя В.Н. е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от
една година на осн. чл.13, ал.2, т.9 и чл.19, ал.2 от ЗИНЗС вр.чл.204, т.1,
чл.197, ал.1, т.3 и чл.194, ал.2, т.4 вр.чл.200, ал.1, т.12 и ал.2 ЗМВР.
По делото няма спор, че към датата
на налагане на наказанието с процесната заповед жалбоподателят е бил служител в
Затвора – гр. Бургас, като е изпълнявал длъжността „ВПД началник на група
/надзорно-охранителна дейност/ І-ва категория в затворническо общежитие
„Дебелт“ І-ва категория към Затвора в гр. Бургас – І-ва категория, т.е. че
същият е бил държавен служител в рамките на териториална служба към Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/.
Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.2, т.9, предл.второ от ЗИНЗС /Закон
за изпълнение на наказанията и задържането под стража/, главният директор на
ГДИН наказва служителите в главната дирекция и в териториалните й служби, т.е.
относно служителите в затворите, главният директор на ГДИН има функциите на
дисциплинарно наказващ орган. Чл.13, ал.6 от ЗИНС урежда възможността главният
директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да делегира със заповед
правомощия на своите заместници или на началниците на
местата за лишаване от свобода или на областните служби "Изпълнение на наказанията.
Според чл. 19, ал.1
ЗИНЗС служители в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и в териториалните й служби са: 1. държавни служители, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на
мярката за неотклонение задържане под стража; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово
правоотноотношение.
Ал.2 на чл.19 ЗИНЗС предвижда, че за
държавните служители по ал. 1, т. 1 се прилагат разпоредбите относно държавната
служба в Закона за
Министерството на вътрешните работи, доколкото в този закон
не е предвидено друго.
В настоящия случай няма
спор, че жалбоподателят е държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1, т.1 ЗИНЗС, тъй като длъжността му включва пряко осъществяване на дейности по изпълнение на наказанията. В този смисъл, по отношение на него
са приложими разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в ЗИНЗС не
е предвидено друго.
Чл.211 ЗМВР предвижда, че заповедта
за временно отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 1, т. 1, ал. 2 и 3 и за
налагане на дисциплинарно наказание може да се
обжалва пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Решението на
административния съд по спорове за
налагане на дисциплинарни наказания по чл. 197, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5 /сред които и за налагане на
дисциплинарно наказание „порицание“/ не подлежи на
касационно оспорване. Тези разпоредби безспорно са приложими в настоящия
случай, тъй като друг специален ред относно обжалването на заповедите за
налагане на тези наказания за държавните служители в ГДИН не е установен в
ЗИНЗС.
Същевременно, чл. 204, т.1
ЗМВР
предвижда, че наказанията се налагат със
заповеди от министъра на вътрешните работи
или определено от него длъжностно лице от състава на министерството – за
всички наказания по чл. 197 за държавните служители на висши ръководни, ръководни и
изпълнителски длъжности и за стажантите за постъпване на
изпълнителски длъжности, без наказанието "уволнение" за главния секретар на МВР.
Настоящата процесна
заповед е издадена именно на осн. чл.204, т.1 ЗМВР, но тази разпоредба не
предвижда подобна компетентност за издателя на акта – министъра на
правосъдието, а само за министъра на вътрешните работи, респ. за определени от
него длъжностни лица от състава на същото това министерство, като разпоредбата
е приложима в случаите, в които друг закон не предвижда специални правила.
Такава специална уредба относно компетентните да налагат наказания на служителите
в териториалните служби на ГДИН органи, е текстът на чл.13, ал.2, т.9 ЗИНЗС,
който предвижда, че с такива правомощия разполага единствено главният директор
на ГДИН, респ. упълномощените от него по реда на чл.13, ал.6 ЗИНЗС лица. При
наличието на тази специална уредба относно компетентните дисциплинарно наказващи
органи и при ограничението на чл.19, ал.2 ЗИНЗС, разпоредбата на чл.204 ЗМВР,
на която се позовава издателят на акта като източник на своята компетентност, е
неприложима. Не може да се извлече компетентност на органа и от други
разпоредби на ЗИНЗС или ЗМВР, като ирелеватно е обстоятелството, че в случая
органът по назначение е именно министърът на правосъдието. Липсва законово
основание и за изземване на правомощия от министъра на правосъдието в случая
като по-горестоящ орган.
С оглед на горното,
оспорената заповед се явява нищожна поради това, че е издадена от некомпетентен
орган, тъй като единствено компетентен да наложи дисциплинарното наказание на
жалбоподателя в случая е главният директор на ГДИН, респ. упълномощени от него
лица по чл. 13, ал.6 ЗИНЗС, което налага извод за основателност на подадената
жалба.
При този изход на делото и с оглед своевременното
искане на страните за присъждане на разноски, на осн.чл. 143, ал.1 АПК
ответникът по жалбата следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя
направените по делото разноски в общ размер на 510 лв., от които 10 лв. –
заплатена по жалбата държавна такса, и 500 лв. – заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, на основание чл. 172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА нищожност на Заповед
№ ЧР-03-98 от 27.09.2019 г., издадена от министъра на правосъдието, с която на В.Д.Н.
– ВПД началник група /надзорно-охранителна дейност/ І-ва категория в
затворническо общежитие „Дебелт“ І-ва категория към Затвора в гр. Бургас – І-ва
категория, е наложено дисциплинарно
наказание „порицание“ за срок от една година на осн. чл.13, ал.2, т.9 предл.2 и
чл.19, ал.2 от ЗИНЗС вр.чл.204, т.1, чл.197, ал.1, т.3 и чл.194, ал.2, т.4
вр.чл.200, ал.1, т.12 и ал.2 ЗМВР.
ОСЪЖДА
министъра на правосъдието да
заплати на В.Д.Н. с ЕГН ********** ***, направените по делото разноски в размер
на 510 лв.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл.211 ЗМВР.
СЪДИЯ: