№ 6638
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100502703 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника М. Б. Т. срещу решение № 20309 от 08.12.2023 г., постановено по гр.
дело № 13281/2023 г. по описа на СРС, 90 състав, в частта, с която е уважен предявеният от
„Топлофикация София“ ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 10,95 лв., представляваща мораторна лихва за периода
01.10.2019 г. – 12.09.2022 г. върху цената за услугата дялово разпределение, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.11.2022 г. по
гр.д. № 51492/2022 г. по описа на СРС, 90 състав.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение в
обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като
въззивникът счита, че липсват доказателства за отправена от ищеца и получена от ответника
покана за заплащане на цената за услугата дялово разпределение, поради което въззивникът
не е изпаднал в забава и не дължи мораторна лихва върху тази главница. Счита, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсва спор между страните по този
въпрос, доколкото с отговора на исковата молба изрично е оспорен искът по основание, като
единствено не е оспорен размерът на претендираната лихва. Ето защо моли за отмяна на
1
първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения акцесорен
иск в цялост.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД подава отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната от ответника част е правилно и моли
същото да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от ответника М. Б. Т. срещу определение №
5127/01.02.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските. Изложени са доводи, че
дължимото възнаграждение за процесуално представителство по заповедното производство
следва да се определи по разпоредбата на чл. 7 НМРАВ, а чл. 6, т. 5 от НМРАВ била
неприложима, като същевременно следвало да се определи хонорар по всеки иск. В срока за
отговор на частната жалба ищецът излага становище за нейната неоснователност.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по подадените жалби.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но неправилно в обжалваната част,
поради следните съображения:
С постановеното първоинстанционно решение № 20309/08.12.2023 г. по описа на СРС, 90
състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу М.
Б. Т. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 149 ЗЕ и
чл. 86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 288,39 лв., представляваща стойност на
потребена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, за периода
23.09.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 23.09.2022 г. до
изплащането й, сумата от 39,82 лв., мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
за периода 23.09.2019 г. – 30.04.2021 г., както и сумата от 53,36 лв., представляваща цена за
извършена услуга дялово разпределение за периода 01.08.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със
2
законната лихва върху сумата от 23.09.2022 г. до изплащането й. Страните не са подали
въззивна жалба срещу решението в посочената част, поради което същото е влязло в сила.
Следователно, към настоящия момент е установено със сила на пресъдено нещо
съществуването в тежест на М. Б. Т. на изискуемо парично задължение към „Топлофикация
София“ ЕАД в размер на 53,36 лв., представляваща цена за извършена услуга дялово
разпределение за периода 01.08.2019 г. – 30.04.2021 г.
За основателността на иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в
тежест на ищеца е да установи наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия както в закона, така и в общите
условия на топлопреносното предприятие, поради което длъжникът изпада в забава след
покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В отговора на исковата молба ответникът изрично е оспорил
факта на получаване на покана за заплащане на задължението за дялово разпределение (стр.
8 от отговора на исковата молба, л. 54 гръб от делото на СРС), като по делото не са
представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение
от дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че ответникът не е изпаднал в забава относно
това главно задължение и не дължи мораторно обезщетение върху установената главница от
53,36 лв.
Следователно, предявената акцесорна претенция за сумата от 10,95 лв., лихва за забава за
периода 01.10.2019 г. – 12.09.2022 г., се явява неоснователна. Като е достигнал до различни
правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно съдебно решение, което
следва да бъде отменено в обжалваната част, както и в частта, с която ответникът е осъден
да плати на ищеца разноски над сумата от 358 лв., а искът за сумата от 10,95 лв. следва да се
отхвърли.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че размерът
на дължимото адвокатско възнаграждение в заповедното производство следва да се
определи по аналогия с разпоредбата на чл. 6, т. 5 НМРАВ, тъй като процесуалното
представителство на длъжника в заповедното производство се изчерпва с подаване на
бланково възражение.
На първо място, следва да се отбележи, че предвид практиката на СЕС, обективирана в
задължителното за българския съд решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 г., както и
Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Наредба №
1/2004 г. няма задължителен характер и при определяне на дължимото възнаграждение за
3
осъществена безплатна правна помощ съдът е свободен да определи справедлив размер след
извършване на преценка за действителната правна и фактическа сложност на делото и обема
на осъщественото процесуално представителство. В този смисъл, доводите на частния
жалбоподател за приложимост на разпоредбите на чл. 7 и на чл. 2, ал. 5 от Наредбата са
неотносими.
В рамките на заповедното производство защитата на длъжника се изчерпва с подаване на
бланково възражение без необходимост от мотивиране на същото, поради което следва да се
определи минимален размер на адвокатското възнаграждение, който според настоящия
съдебен състав е в размер на 50 лв. В допълнение следва да се отбележи, че съобразно
трайно установената съдебна практика присъждане на отделни разноски за подаване на
бланкетно възражение в заповедното производство не се дължи в полза на ответната страна
в процеса, която е била изцяло възмездена за осъществената правна защита чрез присъждане
на съответна част от полагащото се адвокатско възнаграждение в исковото производство, в
което реално са предприети съществени процесуални действия за защита на правата на
ответника и оспорване на заявените срещу него претенции по същество. Ето защо,
настоящият въззивен състав намира, че дори присъдените разноски от 68 лв. са недължими
от ищеца, но предвид липсата на подадена молба по чл. 248 ГПК от ищцовото дружество,
респ. на постановено определение по реда на чл. 248 ГПК, в тази част актът е влязъл в сила
и не подлежи на отмяна.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че не е налице основание за изменение на
решението в частта на присъдените в полза на процесуалния представител на длъжника
разноски за заповедното производство, поради което частната жалба се явява неоснователна.
По разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно изцяло уважената въззивна
жалба и отхвърлената част от исковете в размер на 25 лв., платена държавна такса за
въззивно обжалване, и в размер на 150 лв., възнаграждение за един адвокат във въззивното
производство, както и в размер на още 4,25 лв., възнаграждение за един адвокат в
първоинстанционното производство (които на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъдат
присъдени в полза на процесуалния представител).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20309/08.12.2023 г., постановено по гр.д. № 13281/2023 г. по описа на
СРС, 90 състав, в частта, с която е признато за установено, че М. Б. Т., ЕГН **********,
дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, по предявения иск с правно
4
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД сумата от 10,95 лв., представляваща мораторна
лихва върху таксата за дялово разпределение за периода 01.12.2019 г. – 12.09.2022 г., както и
в частта, с която М. Б. Т., ЕГН **********, е осъден да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над сумата от
358 лв. до пълния присъден размер на разноските от 364 лв. (т.е. за сумата от 6 лв.),
представляваща разноски в заповедното и в исковото производство пред СРС, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, срещу М. Б. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 10,95 лв., представляваща мораторна
лихва върху таксата за дялово разпределение за периода 01.12.2019 г. – 12.09.2022 г.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да плати на М. Б. Т., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 25 лв., разноски пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да плати на адв. В.Ф.С. от САК, ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 4,25 лв.,
възнаграждение пред първата инстанция.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да плати на адв. Н. И. И. от САК, ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 150 лв.,
възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 45819/12.02.2024 г. на ответника М. Б. Т.
срещу определение № 5127/01.02.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на
ответника за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София“ ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5