Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Ели Гигова, като разгледа
докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 12704 по описа за 2020 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 159309 от 24.07.2020 г.,
постановено по гр.д. № 70035 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 48-ми състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от ищцата Б.С.Н. срещу ответника
„Т.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за
установени, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер от 508,37 лева за
потребена топлинна енергия за периода от месец февруари 2012 г. до месец
ноември 2013 г., лихва за забава в размер от 117,56 лева за периода от
31.03.2012 г. до 13.01.2015 г., 112,52 лева разноски по заповедното
производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 12.09.2019 г. по
ч.гр.д. № 3376/2015 г. на СРС, 68 състав, както и законната лихва в размер от
247,24 лева за периода 22.01.2015 г. – 07.11.2019 г., 100,00 лева разноски по
образуваното изпълнително дело № 20198630402083 на ЧСИ С.Х. и такси по същото
изпълнително дело в размер на 340,51 лева. С крайния съдебен акт ищцата е била
осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответното дружество
сумата в размер на 100,00 лева – разноски.
Срещу решението в цялост е постъпила
въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство. В жалбата се
твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно,
несъобразено с доказателствата по делото, постановено в противоречие с
материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Възразява се срещу извършения от първостепенния съд доказателствен анализ.
Изложени са твърдения, че СРС неправилно е приел, че приложимата погасителна
давност следва да е 5 години, а не 3. Неоснователни били изводите на районния
съд, че давността била петгодишна и спрямо иска за начислената законна лихва.
Посочва се, че вземането не е установено със съдебно решение и не може да се
приложи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Посочената разпоредба не можело
да се тълкува разширително. Новият ГПК уреждал заповедното производство като
част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсвало давността, както било посочено в ТР от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК. Давността се прекъсвала с предявяване на иска по
чл. 422 от ГПК, в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК и ако такъв иск не бил предявен,
както било в процесния случай, давността не се считала прекъсната със
заявлението, следователно не било налице основание за изключване от давностния
срок на периода от време, изтекъл между настъпването на изискуемостта на
вземането и влизането в сила на заповедта за изпълнение. По делото ставало сума
за вземания за периодични плащания, за които била приложима тригодишната
давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД, като изискуемостта на последната издадена от
кредитора фактура за месец ноември 2013 г. била настъпила на 01.01.2014 г.
Видно от събраните по делото доказателства, давността не била спирана и не била
прекъсвана от никакви изпълнителни действия от взискателя. Ответното дружество
било задължено от съда на основание чл. 190 от ГПК да представи по делото
сключен договор между него и ищцата и фактурите за периода от месец 02.2012 г.
– месец 11.2013 г., което не било сторено, с оглед на което съдът следвало да
приложи санкцията на чл. 161 от ГПК, като приеме за доказано, че такъв договор
и тези фактури не са били налични и не са били връчвани на ищцата по надлежния
ред, като последната не била запозната с тях. Направено е искане за отмяна на
обжалваното решение, уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените
по делото разноски. Направено е искане за обезсилване на издадения по ч.гр.д. №
3376/2015 г. по описа на СРС, 68-ми състав изпълнителен лист.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство. Въззиваемото дружество възразява срещу основателността на
оплакванията в жалбата, като посочва, че първоинстанционното решение е правилно
и законосъобразно. Направено е искане за оставяне без уважение на жалбата и
присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.
В открито съдебно заседание
въззивницата, редовно призована, не се е явила лично, а е била представлявана
от упълномощен адвокат. На етап ход по същество същият е направил отново искане
за отмяна на обжалваното решението по съображения, изложени вече във въззивната
жалба. Направено е искане за присъждане на разноски съобразно представен
списък.
В открито съдебно заседание въззиваемото
дружество, редовно призовано, не е изпратило процесуален представител.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приобщените по делото писмени
доказателства на 27.01.2015 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК срещу три физически лица, едно от които и ищцата в
настоящото производство. Със заповедта е било разпоредено ищцата, в качеството
ѝ на длъжник, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, в качеството му на кредитор,
сумата в размер на 508,37 лева, представляваща 1/3 част от цената на доставена
топлинна енергия през периода месец февруари 2012 г. до месец ноември 2013 г.
за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ******, аб. №
001586, ведно със законна лихва за периода от 22.01.2015 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 117,56 лева за периода от 31.03.2012 г. до
13.01.2015 г., разноски по делото, а именно: 12,52 лева държавна такса и 100,00
лева възнаграждение за юрисконсулт.
Препис от заповедта е бил връчен на
ищцата чрез съпруга ѝ на 17.03.2015 г., като в двуседмичния срок за
депозиране на възражение по чл. 414 от ГПК не е постъпило такова от ищцата. С
разпореждане № 207819 съдът е разпоредил да се издаде изпълнителен лист за
присъдените със заповедта суми срещу ищцата. Вследствие на това е бил издаден
изпълнителен лист от 12.09.2019 г. за следните суми: 508,37 лева, представляваща 1/3 част от
цената на доставена топлинна енергия през периода месец февруари 2012 г. до
месец ноември 2013 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София,
ул. ******, аб. № 001586, ведно със законна лихва за периода от 22.01.2015 г.
до изплащане на вземането; 117,56 лева, представляваща лихва за периода от
31.03.2012 г. до 13.01.2015 г.; 12,52 лева, представляваща държавна такса, и
100,00 лева, представляваща възнаграждение на юрисконсулт.
С молба от 09.10.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е
поискала образуване на изпълнително дело и предприемане на изпълнителни
действия за събиране на вземанията по изпълнителния лист. Вследствие на това
било образувано изпълнително дело № 20198630402083 по описа на ЧСИ С.Х..
На 29.10.2019 г. е получено от „Банка
ДСК“ ЕАД запорно съобщение, изпратено от съдебния изпълнител с изходяща дата
24.10.2019 г., за налагане на запор върху сметките на ищцата. Със същата
изходяща дата било изпратено запорно съобщение и до „Първа инвестиционна банка“
АД, получено на 30.10.2019 г. С писмо с изх. № 17-10-151170/1/29.10.2019 г.,
постъпило в регистратурата на съдебния изпълнител с входяща дата 07.11.2019 г.,
„Банка ДСК“ ЕАД е информирала съдебния изпълнител, че върху наличната сметка на
ищцата е наложен запор.
Със съобщение за образувано изпълнително
дело, получено от ищцата на 18.11.2019 г., същата е била информирана за
образуваното изпълнително дело. Съобщението инкорпорирало и покана за
доброволно изпълнение на сумите: главница в размер на 508,37 лева, ведно със
законна лихва за периода 22.01.2015 г. – 07.11.2019 г. в размер на 247,24 лева,
117,56 лева – неолихвяеми вземания, 112,52 лева – присъдени разноски, 100,00
лева – разноски по изпълнителното дело, 340,51 лева – такси по Тарифата за ЧСИ,
дължими към 07.11.2019 г.
С изходяща дата от 24.10.2019 г. било
изпратено запорно съобщение до Агенция по вписванията за налагане на запор
върху всички дружествени дялове от капитала на „И.“ ООД, собственост на ищцата.
С постановление от 23.01.2020 г. на
основание чл. 432 от ГПК и издадена обезпечителна заповед било спряно
процесното изпълнително производство
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и частично недопустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
отрицателни установителни искове с правна квалификация по чл. 439 от ГПК и
предмет - претенцията, че ищецът не дължи
на ответника исковите суми. Ищецът
основава претенцията си на обстоятелството за изтекла погасителна давност.
Допустим предмет на
иска по чл. 439 от ГПК са вземанията, обективирани в изпълнителното основание -
заповедта за изпълнение, а оттам „пренесени“ и в изпълнителния лист. В
настоящия случай това са вземанията за сумите: 508,37 лева –
главница, ведно със законна лихва; 117,56 лева - лихва за периода от 31.03.2012
г. до 13.01.2015 г.; 12,52 лева - държавна такса, и 100,00 лева - възнаграждение
за юрисконсулт. Видно от изложеното в исковата молба, ищцата претендира спрямо
ответното дружество недължимост на всички суми, посочени като дължими по
изпълнително дело № 20198630402083 и обективирани в съобщение за образувано
изпълнително дело, т.е. недължимост и на суми, представляващи разноски, такси и
други дължими суми във връзка с образуваното изпълнително дело. Недопустим се
явява искът за сумите, начислени в изпълнителното производство като разноски,
такси и други дължими суми, необективирани в изпълнителния лист, а именно: за
сумите в размер на 100,00 лева – разноски по изпълнителното дело, и в размер на
340,51 лева – такси по Тарифата за ЧСИ. Разноските по изпълнението се оспорват
с жалба по реда на чл. 436 от ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск
по чл. 439 от ГПК (в този смисъл Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по
ч.т.д. № 404/2020 г., I
т.о.,
ТК). С иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като
твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в
предмета на тази искова претенция не се включват разноските по самото
изпълнително дело, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава
в самото изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 от ГПК. Предвид
изложеното, искът за установяване на недължимост на сумите в размер на 100,00
лева – разноски по изпълнителното дело, и в размер на 340,51 лева – такси по
Тарифата за ЧСИ, се явява недопустим поради липса на интерес и решението на СРС
следва да се обезсили в тази част.
Въззивният съд счита за
несъстоятелно оплакването на жалбоподателя касателно предложения
прочит от съда на събрания по делото доказателствен материал – същият е извършен
прецизно и обстойно, предвид разпределената доказателствена тежест между
страните и инициативата на страните да ангажират доказателства.
Що се отнася до оплакванията във
въззивната жалба касателно срока на приложимата погасителна давност, въззивният
съд счита за правилно възприетото от районната инстанция, че в настоящия случай
вземането за всички суми в заповедта по чл. 410 от ГПК се погасяват с петгодишна
давност, независимо от вида на вземането. Нормата
на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги 5 години,
т.е. без значение от вида и характера на вземането. Настоящият въззивен съдебен
състав приема, подобно на контролираната инстанция, че макар и да не е налице
изрична правна норма в този смисъл, при влязла в сила заповед (какъвто е
настоящия случай), се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй
като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства (Определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО). Следователно от влизане в сила на заповедта за
изпълнение започва да тече нова погасителна давност, противно на доводите в
жалбата, като нейният срок е 5 години. Отделно от това следва да се
отбележи, че съгласно разпоредбите на процесуалния закон, ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено, заявителят няма правен интерес
да установи вземането си по съдебен ред, като влязлата в сила заповед за
изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен
лист. Лишено от логика би била постановката кредиторът с неоспорено вземане,
който не е водил иск по чл. 422 от ГПК, да бъде поставен в
по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане. В разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД в действителност са посочени само вземанията, установени
„със съдебно решение“, но няма основание това правило да не се приложи и за
вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. Исторически уредбата
в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по
ГПК (2008 г.), поради което и с оглед чл. 416 от ГПК нормата трябва да се
тълкува разширително.
Следователно след изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение,
последната е влязла в сила и се е получил крайният ефект на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземанията, обективирани в нея. От
събраните по делото доказателства се установява, че датата на влизане в
сила на заповедта по чл. 410 от ГПК е 01.04.2015 г. Следователно, считано
от 01.04.2015 е започнала да тече 5-годишната давност за вземанията, обективирани
в заповедта за изпълнение. Този срок изтича на 01.04.2020 г. Преди той да
изтече обаче, в рамките на образуваното изпълнително производство са били извършени
изпълнителни действия, състоящи се в налагане на запор върху банковите сметки на
ищцата. Посоченото действие е годно да поддържа висящността на изпълнителния
процес по смисъла на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Запорът
се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на
запорното съобщение от третото задължено лице (чл. 450, ал. 3 и чл.
507 от ГПК, т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017 Г. по т.д. № 3/2015 Г.,
ОСГТК на ВКС). В конкретния случай изпратените на 24.10.2019 г. запорни съобщения са получени от банките,
съответно на: 29.10.2019 г. от „Банка ДСК“ ЕАД и на 30.10.2019 г. от „Първа
инвестиционна банка“ АД, с което петгодишната давност е била прекъсната.
Исковата молба е била подадена след два месеца – на 02.12.2019 г.
Неоснователно е оплакването в жалбата
касателно непредставянето от ответното дружество на писмени материали, предвид
задължаването му от съда на основание чл. 190 от ГПК. Във връзка с това
оплакване жалбоподателката е посочила, че съдът е следвало да приеме за
доказано, че писмените материали - договор и фактури, не са налични и не са
били връчвани на ищцата по надлежния ред, като последната не била запозната с
тях. Съгласно чл. 439, ал. 1 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, т.е. чрез иск
длъжникът оспорва вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението.
Според чл. 439, ал. 2 от ГПК искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По тези
съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да намери
приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило без провеждането на съдебно
дирене (Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС,
ТК, I ТО). Видно от изложеното в жалбата, посочените материали касаят твърдения
за факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение,
възможността за чието обсъждане е преклудирано в производството по чл. 439 от ГПК.
Що се отнася до
искането във въззивната жалба за обезсилване на
издадения по ч.гр.д. № 3376/2015 г. по описа на СРС, 68-ми състав изпълнителен
лист, същото е недопустимо в настоящото въззивно производство. По отношение
изпълнителния лист законодателят е предвидил специален ред (чл. 407 и сл. от ГПК), разграничаващ се и несъвместим с уредбата и целите на въззивния съдебен
контрол върху първоинстанционния съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по
същество по отношение на спорното право.
Предвид гореизложеното
въззивният съд счита, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено като
недопустимо в частта, в която съдът е отхвърлил исковете по чл. 439 от ГПК за сумите
в размер на 100,00 лева – разноски по изпълнителното дело, и в размер на 340,51
лева – такси по Тарифата за ЧСИ, като производството в тази част следва да бъде
прекратено. В останалата част решението се явява правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора на въззиваемата
страна се полагат разноски. Същата е претендирала юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК, предвид
фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на
въззиваемия в производството на същия следва да се присъди сумата в размер на
100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 159309 от 24.07.2020
г., постановено по гр.д. № 70035 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 48-ми състав, в частта, в която
е бил отхвърлен предявеният от ищцата Б.С.Н., ЕГН **********, срещу ответника „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за
установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 100,00 лева - разноски
по образуваното изпълнително дело № 20198630402083 на ЧСИ С.Х., и сумата в
размер на 340,51 лева - такси по същото изпълнително дело, и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 159309 от 24.07.2020 г., постановено по гр.д. № 70035 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 48-ми състав, в останалата част, с която е бил отхвърлен предявеният от ищцата Б.С.Н., ЕГН **********, срещу ответника „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер от 508,37 лева за потребена топлинна енергия за периода от месец февруари 2012 г. до месец ноември 2013 г., лихва за забава в размер от 117,56 лева за периода от 31.03.2012 г. до 13.01.2015 г., 112,52 лева разноски по заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 12.09.2019 г. по ч.гр.д. № 3376/2015 г. на СРС, 68 състав, както и законната лихва в размер от 247,24 лева за периода 22.01.2015 г. – 07.11.2019 г.
ОСЪЖДА Б.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата в размер на 100,00 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.