Р Е
Ш Е Н
И Е N
2
гр.
Сливен, 13.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на тринадесети
януари през двехиляди и двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 738 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260102/25.09.2020г. по гр.д. №
292/20г. на СлРС, с което е обявена
за недействителена на основание чл. 135 ал. 1 от ЗЗД
по отношение на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, гр. София покупко-продажба на
недвижими имоти, обективирана в н.а. № 45, т. ІІ,
рег. № 2102, д. № 203 от 19.12.2019г. на нотариус с рег. № 524 на НК и район на
действие районът на СлРС, с която Т.К.Ш. е продал на
майка си Д.Т.Ш. притежаваните от него недвижими имоти – 1. – ПИ с идент. 14275.49.106 по КККР на с. Гавраилово, общ. Сливен
от 2006г., с площ от 3 500 кв.м., в м. „Герена“, представляващ
„друг вид нива“, при съседи: 14275.49.496, 14275.49.104, 14275.49.421,
14275.49.10, 2. ПИ с идент. 14275.49.104 по КККР на
с. Гавраилово от 2006г., общ. Сливен, с площ 3 500 кв.м. в м. „Герена“, представляващ „друг вид нива“, при съседи:
14275.49.496, 14275.49.11, 14275.49.421, 14275.49.106 и 3. ПИ с идент. 14275.49.10 по КККР на с. Гавраилово от 2006г., общ.
Сливен, с площ 6 999 кв.м. в м. „Герена“,
представляващ „друг вид нива“, при съседи: 14275.49.496, 14275.49.106,
14275.49.421, 14275.49.817 и са осъдени ответниците
да заплатят на ищеца направените разноски по делото в размер на 879, 90 лв.
Въззивниците – ответници в първоинстанционното
производство, обжалват изцяло първоинстанционното
решение, като твърдят, че то е незаконосъобразно и неправилно, постановено при
нарушаване на съдопроизводствените правила и при
несъответствие с материалноправните норми, относими към спора. По-нататък заявяват, че всъщност
атакуваното решение е недопустимо, поради което следва да се обезсили. Развиват
съображения, чеса направили искане пред РС за спиране на производството на
основание чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК, като са представили искова молба,
образувана в гражданско дело по описа на СлРС,
подадена от втората ответница против първия ответник, с която се иска
прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба, предмет на иска по
чл. 135 ал. 1 от ЗЗД, на основание чл. 26 ал. 2 пр. 5 от ЗЗД – като привиден,
сключен при условията на абсолютна симулация. Съдът, считайки, че не са налице
предпоставките на правната норма, е отказал спиране н апроизводството,
като въззивниците намират този извод за неправилен,
довел до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Правят анализ на
разпоредбите, регулиращи спирането на съдебно производство при наличие на преюдициален спор, като твърдят, че в случая от изхода на
образуваното по посочената искова молба гр.д. № 2948/20г. на СлРС зависи правилното разрешаване на настоящия спор. При
уважаването на иска по чл. 26 от ЗЗД и прогласяване за нищожен, като абсолютно симулативен, на договора за покупко-продажба, би се
стигнало до положение, при което фактическият състав на сделката ще е опорочен
още при осъществяването му и сделката изначално няма да е породила правни
последици. в такъв случай производството по настоящото дело би следвало да бъде
прекратено, поради липса на годен предмет, защото сделката, чиято относителна
недействителност се иска да се прогласи, изначално не е породила правно
действие. Именно в това се изразявала преюдициалността
между двете производства, двата спора са в колизия и в оспорваното решение се
засягат въпроси, подлежащи на предварително съдебно разрешаване, които са
предопределящи изхода му, следователно са налице предпоставките, заложени в
текста на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК. Въззивниците
считат, че след оставяне без уважение на искането за спиране на производството първоинстанционният съд преждевременно е решил спора, без
да се интересува каква ще е съдбата на сделката, за която се иска обявяване на
относителна недействителност по отношение на банката, чиито принудителни
действия биха били недопустими при успешно провеждане на производството за
обявяване на нищожността.
С оглед всичко изложено те молят въззивния
съд да постанови съдебен акт, с който да обезсили атакуваното решение и да
върне делото на първоинстанционния съд за ново
разглеждане, след като се спази задължителната процедура за спиране на производството
по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК.
Няма претенция за разноски.
Във въззивната
жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната
страна е подала отговор, с който оспорва изцяло въззивната
жалба като неоснователна.
Счита атакувания акт за валиден, допустим и правилен. Излага контрааргументи, с
които оборва всички наведени доводи и счита, че в действителност се касае за
обжалване на необжалваемо определение за отказ за
спиране на производството. Заявява, че единственият аргумент, въз основа на
който се иска обезсилване на решението на СлРС, касае
наличие на предпоставките за спиране на производството до приключване на
делото, с предмет обявяване нищожността на същия договор като абсолютно симулативен. Развива съображения относно това, че наличието
на входирана искова молба, дори и образувана в дело,
не е доказателство за наличие на висящ спор. Представя удостоверение от СлРС за това, че производството, образувано по
представената в с.з. искова молба, е прекратено с влязло в сила определение,
поради което и не са налице законовите предпоставки за спиране на настоящото
исково производство. Освен това заявява, че той не е страна в прекратеното вече
производство и не би могъл да изложи доводи по казуса и да повлияе на
развитието на процеса, затова и не може да се спре производството по гр.д. №
292/20г., тъй като няма субективен идентитет между
двете и липсва връзка на преюдициалност. Навежда
съображения за злоупотреба с права от страна на ответниците,
целящи да осуетят удовлетворяването на кредитора чрез провеждане на симулативен процес.
Прави анализ и на формите на симулация, като извежда заключение, че в
случая вероятно би се касаело за релативна симулация, тъй като с продажбата
страните са прикрили действително дарение и този изход не би имал обуславящо
значение по отношение на настоящия спор, тъй като собствеността е преминала,
независимо чрез дарение или продажба и сделката уврежда кредитора. Също така
излага доводи за липса на недопустимост на съдебното решение. Иска, в случай,
че съдът спре производството, да обедени двете дела,
както е поискал и от първата инстанция.
С оглед всичко изложено, въззиваемият моли въззивния съд
да остави без уважение въззивната жалба и потвърди
атакувания с нея акт. Представя удостоверение изх. № 6790/19.11.2020г. на СлРС. Няма заявена претенция за разноски.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивници
пор. №№ 1 и 2, редовно призовани, не се
явяват и не се представляват.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната
жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като
правилно и законосъобразно. Няма заявено искане за разноски.
Въззивният съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти,
имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
Единствените, въведени с въззивната
жалба оплаквания, са такива, които според въззивниците
обуславят недопустимост на обжалваното решение, но те не намират своето потвърждение.
Недопустимостта на съдебния акт има обективно
изражение, което се извлича от общите процесуални правила и от разпоредбата на
чл. 270 от ГПК -решението е недопустимо при неподведомственост или неподсъдност
на спора, ако е разгледан непредявен иск, по отношение на неучастващо или неправосубектно лице, без участието на задължителни другари
при неправилно конституирани страни, или ако е постановен свръхпетитум.
Такива пороци не
са налице в атакуваното решение, поради което е неоснователно и искането за обезсилването му като недопустимо.
Въззивниците обосновават твърдението си само с обстоятелството, че първостепенният съд
е отказал да спре при условията на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК производството по
делото, поради наличие на преюдициален спор и така е
попречил на установяване на факт, от значение за изхода на настоящия спор.
Най-напред следва да се посочи, че доколкото
отказът за спиране на производството не подлежи на самостоятелно обжалване, то
при приключването му със съдебен акт по съществото на спора, последният подлежи
на инстанционен контрол и неспирането има значение
само ако е в резултат на процесуално
нарушение и това е довело до несъбиране на допустими и относими
доказателствени средства, посочени от страната, без
които съдът е достигнал до незаконосъобразни крайни правни изводи.
Това обаче би довело до неправилност, а не до
недопустимост на съдебното решение.
В случая искането за спиране поради наличие
на висящо дело от обуславящо значение е било оставено без уважение от първоинстанционния съд, който е приел, че липсва преюдициалност на спора, а изходът от него не би имал
значение за правилното решаване на настоящия.
От една страна, дори да се счете, че изходът
от делото за прогласяване на абсолютната симулация на договора от 19.12.2019г. за
покупко-продажба на недвижими имоти, оформен с н.а. № 45, т. ІІ д. №203/19г. би
бил от значение за изхода на настоящото дело с предмет обявяване относителната
недействителност на същия договор по отношение на кредитора, обективно не са
налице към момента законовите предпоставки за спиране на това производство, тъй
като висящо производство с посочения предмет няма.
Действително ответник пор. № 2 /майка на
кредитополучателя/ е предявил пред СлРС против ответник
пор. № 1 /кредитополучателят/, на 17.09.2020г. иск с правно основание чл. 26
ал. 2 пр. 5 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на сделката помежду им като
привидна и абсолютно симулативна /неприкриваща друга,
валидна сделка/, и по нея е било образувано гр.д. № 2948/20г. на СлРС, но на основание чл. 129 ал. 3 от ГПК производството е
прекратено с влязло в сила определение, за което е издадено съдебно
удостоверение от 19.11.20г.
Така фактически, дори да се счете, че
решаващият съд е действал незаконосъобразно като е отказал да спре настоящото
производство, този порок не може да бъде отстранен във въззивната
фаза на производството, поради липса на висящ преюдициален
спор, и делото следва да се реши при наличните доказателства. До същия резултат
би се стигнало и ако РС-Сливен бе спрял производството въз основа на
представеното заверено копие от искова
молба с печат за образувано производство по нея, тъй като прекратяването на
последното би предизвикало възобновяване на настоящото дело и приключването му
без наличие на съдебен акт по преюдициалния спор.
От друга страна следва да се отбележи и че
разкриването на абсолютната симулативност на
увреждащата кредитора на първия от ответниците сделка би върнало с обратна сила имуществото,
предмет на привидния договор в патримониума на
длъжника и то отново би послужило за удовлетворване
на ищеца-кредитор, макар и без привилегиите по чл. 135 ал. 4 от ЗЗД, но до
обявяването й от съда кредиторът има интерес от Павловия иск и при уважаването
му може да започне принудително удовлетворяване по предпочитанеие
от това имущество. А доколкото нищожността може да се заявява безсрочно,
веднага щом тя бъде прогласена, настъпилият нов юридически факт – влязло в сила
съдебно решение, би бил зачетен и последиците, предизвикани от него, ще породят
незабавно своя ефект, независимо в кой момент стане това.
В случая неуспешно учреденият процес е
препятствал възможността за попълване на фактическата обстановка по настоящия
спор и неговият изход не е обусловен от висящо пред съд друго дело по смисъла
на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК.
Освен всичко казано, нищожността би могла да бъде въведена и като
възражение в настоящия процес, който е иницииран на 28.01.2020г., но ответниците не са сторили
това, а в хода на производството – на 17.09.20г. втората е предявила иск срещу
първия в отделно производство, което, както вече бе посочено, е било прекратено
поради неотстраняване на нередовности.
В обобщение – не се установи твърдяната
недопустимост на съдебния акт, а при извършването на въззивен
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, съдът се простира единствено в
рамките, поставени от въззивната жалба. Както е
отразено по-горе, релевираните оплаквания не
обосновават нито недопустимост, нито неправилност на обжалваното решение. Във въззивната жалба въззивниците не
са изложили никакви други конкретни оплаквания или доводи, които да сочат на неправилност на обжалвания акт.
Така е установено наличието
в кумулативна даденост на няколкото обективни и
субективни елемента от сложния фактически състав, предвиден в ал. 1 на чл. 135
от ЗЗД, а именно – наличие на вземане на кредитора, извършване на правни
действия от страна на длъжника, увреждане чрез тях на интересите на кредитора и
знание за увреждането от длъжника и необорено презумирано
такова за третото лице, с което той е договарял - негов възходящ, и всичко това
налага уважаване на отменителния иск на кредитора.
Така, щом правните изводи
на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира,
че липсват и основания за обезсилване или отмяна на обжалвания съдебен акт.
Жалбата следва да бъде
оставена без уважение, а атакуваното решение - потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция
следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат своите както са
направени, въззиваемият не е претендирал и не е
доказал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 260102/25.09.2020г. по гр.д. № 292/20г. на СлРС.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: