Р Е Ш Е
Н И
Е № 261335
гр. Пловдив, 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 26.03.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 6562 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, вр. с
чл.415. ГПК.
Образувано е по искова молба от „Кредит Инс“ АД срещу Н. К. Н., с която се
иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми
– 900 лева непогасена главница по договор за потребителски кредит ***, 270 лева – договорна лихва за
периода 28.02.2019 г. до 12.02.2020 г., 659.97 лева – договорна такса „Гарант“
за периода 28.02.2019 г. до 12.02.2020 г., 72.92 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода – 29.03.2019 г. до 12.02.2020, ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
17.02.2020 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2627/2020 г. по описа на ПРС.
В условията на евентуалност, при
условие, че съдът приеме, че между страните не е възникнало валидно
облигационно правоотношение, се предявява иск
по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата в размер на 900 лева –
дадена без основание
Претендират се разноски за исковото и
заповедното производство.
С исковата и уточнителната молба от
10.07.2020 г. ищецът твърди, че между страните е сключен посочения по-горе
договор, по силата на който ищецът предоставил на ответника заем в размер на 900 лева. В договора е уговорена
възнаградителна лихва и такса „Гарант“, платими на ищеца от ответника.
Претендира се и обезщетение за забава върху главницата за времето на забава.
За вземанията си по договора за кредит
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, срещу която длъжника възразил в
срок, което пораждало интереса му за предявяване на настоящите искове.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от ответника. Счита исковете за допустими, но неоснователни.
Ответницата признава, че е получила от ищцовото дружество сума в размер на 900
лева, като заем, който следвало да върне. Оспорва да е давала съгласие за
сключване на договор от ***.
Наред с това, се излагат твърдения, че дори и да се приеме, че този договор е
сключен, същият бил нищожен, доколкото на ответницата не била предоставена
преддоговорна информация, нито общи условия, договорът за предоставяне на
гаранция и стандартен европейски формуляр, както и поради това, че в договора не е уговорен ГПР, тъй като в него
не са включени всички разходи по договора, в това число такса „Гарант“. Излагат
се доводи за недействителност на клаузата такса „Гарант“. Счита, че договорът
за предоставяне на гаранция е нищожен, поради липса на предмет. Счита, че
поради нищожност на договора за кредит и договора за гаранция ответницата
единствено дължи предоставената в заем сума в размер на 900 лева. Прави
възражение за прихващане със свои вземания срещу ищеца, както следва: със сума
в общ размер на 1027 лева, получена без основание, от които 55 лева за периода
месец юни – месец октомври 2017 г.
по договор от месец юни 2017 г., 289 лева за периода месец
октомври 2017 г. до месец май 2018 г. по договор от месец октомври 2017 г. и 689 лева за периода
месец май 2018 г. до 28.02.2019 г. по
договор от месец август 2018 г. Иска се със сумата от
1027 лева да се прихване претендираната главница от ищеца в размер на 900 лева,
а с остатъка от 127 лева претендираната от ищеца възнаградителна лихва в размер
на 270 лева. Посочените суми са били платени неоснователно във връзка с
договори за заем, като ответницата е получила само заемни суми, като наред с
получените заемни средства върнала суми в повече, които били недължимо платени,
нямало съгласие от ответницата за заплащане на допълнителни суми.. Иска се
отхвърляне на исковете.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 2627/2020 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Заповедта е връчена на длъжника, който в срока по чл.414 ГПК е подал възражение
срещу вземанията по заповедта. Исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са
обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация: чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр.
чл. 9 ЗПК във вр.с чл. 6 ЗПФУР във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК във вр.
чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Евентуален
иск – осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД
Ответникът е
предявил в условията на евентуалност възражение за прихващане с правна
квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи наличие на посоченото облигационно правоотношение
– договор
за потребителски кредит ***, сключен, чрез средствата за комуникация
от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора/, предаването на уговорената сума на ответника,
уговорения падеж на договора, уговорките за заплащане на възнаградителна лихва,
уговорката за заплащане на такса гарант, размер на вземанията си, настъпването на изискуемостта на претенциите.
По възражението за прихващане ищецът следва да докаже, че платените от
ответника суми 55
лева за периода месец юни – месец октомври 2017 г., 289 лева за периода месец
октомври 2017 г. до месец май 2018 г. и 689 лева за периода месец май 2018 г.
до 28.02.2019 г. са платени на валидно правно основание. Ответникът носи насрещно
доказване, при установяване на горното от ищеца, че е платил задълженията си по
договора за заем. По възражението за прихващане ответникът следва да докаже, че
е заплатил на ищеца сума в размер на 55 лева за периода месец юни – месец
октомври 2017 г. над дължимите 700 лева по договор за заем от юни 2017 г., 289
лева за периода месец октомври 2017 г. до месец май 2018 г. над дължимите 450
лева по договор за заем от октомври 2017 г. и 689 лева за периода месец май
2018 г. до 28.02.2019 г. над дължимите 1500 лева по договор за заем от август
2018 г.
Съгласно
чл. 6 ал. 1 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние.
Разпоредбата
на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предвижда, че за доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис. В
настоящия случай
се твърди, че кореспонденцията между
кредитодателя и кредитополучателя е била изцяло електронна.
Съгласно
чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис, в
редакцията му към 28.02.2019 г., електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано.
Електронното изявление е представено в цифрова
форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация ,
съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП, в прил. ред. - ДВ, бр. 34/в сила от 7.10.2001
г. Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен носител, което не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв
носител, като препис, заверен от страната. В настоящия случай обаче от
представените по делото договори не се удостоверява извършването от ответника
на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че ответникът
е дал съгласие за сключване на договор за заем с описаните в исковата молба
параметри.
Съгласно
чл. 9 ЗЕДЕП електронното изявление е
изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на
автора. В тази връзка липсват и доказателства, че електронно изявление в насока
сключване на процесните договори за кредит е изпратено, по смисъла на цитирана
разпоредба, както и че е изпратено от именно от ответника.
Съдът приема, че такова известие
е изпратено от ответника, видно от представена по делото от ищеца заявка от
28.02.2019 г. за сключване на договор /л.8/ и съгласие с параметрите на
договора, като в случая е
налице неквалифициран електронен подпис - отразените индивидуализиращи данни на
ответника в попълнено до ищеца заявление за сключване на договора и изразено
съгласие за сключване на договор за заем с главница 900 лева, договорна лихва в
размер на 270 лева и такса Гарант – 659.97 лева или общо задълженията по
договора са уговорени в размер на 1829.97 лева.
Вземанията по договора са индивидуализирани в
самия договор № *** /л.12/, сключен с неквалифициран електронен подпис -
отразените индивидуализиращи данни на ответника.
Наред с това съдът намира, че оспорванията на
ответника, че не е дал съгласие за сключване на договора не отговарят на
действителното правно положение. Ответникът признава, че е получил по договора
от ищеца сума в размер на 900 лева в заем, наясно със съдържанието на договора.
Наред с това безспорно между страните е, че са имали множество правоотношения
по договори за заем с идентично съдържание, на които сам ответникът се
позовава.
С оглед
изложеното съдът приема, че между страните е сключен договор за кредит ***, с
посоченото в него съдържание.
В тази връзка
по доводите на ответника за нищожност на договора за кредит, а именно доколкото
на
ответницата не била предоставена преддоговорна информация, нито общи условия,
договорът за предоставяне на гаранция и стандартен европейски формуляр, както и
поради това, че в договора не е уговорен
ГПР, тъй като в него не са включени всички разходи по договора, в това число
такса „Гарант“, съдът намира
същите за неоснователни.
С подписване
на договора ответницата е декларирала, че е получила стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит и Общи условия.
В чл.3, т.3.2
от договора е посочен годишния процент на разходите на заема 49.7 %, посочен е
и общия размер на всички плащания по договора – 1829.97 лева, реквизити по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора такса „Гарант“ следва да бъде
включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към
действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът
намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима
сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
При служебно
изследване на съдържаните на договора съдът не откри нарушения на материалния
закон, които да влекат нищожност на процесния договор, предвид което съдът
приема, че същият е действителен и обвързва страните.
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в
размер на 900 лева, която е останала незаплатена. В тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради
което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница по
договора за заем в размер на 900 лева, което е отделено и като безспорно между
страните. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 28.12.2019
г., поради което и цялата сума е изискуема. Искът се явява основателен до
пълния предявен размер.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 270
лева за периода от 28.02.2019 г. до последната погасителна вноска 12.02.2020 г.
По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 36 %.
От ответника е направено възражение за
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, доколкото същата
надхвърляла трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на
добрите нрави.
Съдът е запознат с практиката на ВКС,
която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски
кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи,
че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила
23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила
23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно
елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който
формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други. Безспорно
между страните е, че предвидената в договора такса „Гарант“ не е част от ГПР,
не е включена в него, а дали трябва да е включена е въпрос, касаещ
действителността на клаузата за неустойка, а не договора като цяло.
С оглед
изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения
в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Наред с това съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след
преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът
на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът
от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и
автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период на
договора е в размер на 270 лева, размерът на отпуснатия кредит е 900 лева,
кредитът е отпуснат за срок от 9 месец – не малък период от време, не е
обезпечен, поради което съдът приема, че
размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на кредитора и
на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от
собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за
справедливост и добросъвестност.
В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване
на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи
възнаградителна лихва в претендирания от ищеца размер.
По отношение на такса
„Гарант“:
В процесния договор за кредит страните са
уговорили такса „Гарант“ в размер на 659.97 лева за предоставяне на обезпечение
от изпрано от заемодателя дружество.
В случая не се установява да е
предоставена услугата, за която е начислена такса. Липсват представени
доказателства, че е ангажирано дружество гарант, което да обезпечава процесния
кредит. Това не се установява и от представения договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредит от ***, сключен между ищеца и „Бикнел Корп“
ООД, доколкото не може да бъде съотнесен към процесния договор за кредит.
Наред с това безспорно между страните е,
че таксата „Гарант“ не е включена в размер на ГПР от 49.7 %, а ако се включи
надхвърля максимално уредения в закона размер на ГПР от 50 %. С непосочването
на този разход по кредита в определения ГПР се цели заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал.4 ГПК, поради което тази клауза се явява недействителна като
заобикаляща закона.
Предвид
изложеното съдът приема, че в конкретния случай не е налице валидно съглашение за
заплащане на такса „Гарант“ и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за заплащане на
претендираната такса в размер на 659.97 лева.
Този
иск като неоснователен ще се отхвърли изцяло.
По отношение на вземането за обезщетение за
забава:
В
исковата молба и в допълнителна молба от 10.07.2020 г. /л.34/ ищецът заявява,
че претендира обезщетение за забава единствено върху просрочената главница за
периода 29.03.2019 г. до 12.02.2020 г. в размер на законната лихва.
След използването на електронен калкулатор – на сайта на НАП и на основание чл.
162 ГПК, съобразно датата следваща падежа на всяка отделна неплатена вноска /в
случая от вноска № 1 с падеж 28.03.2019 г.
до вноска № 10 с падеж 28.12.2019 г. – погасителен план л.13/ и
съобразно размера дължим по всяка неплатена вноска за главница, съдът определи
и размера на обезщетението за забава, както следва:
- 1 вноска – 90 лева е падежирала на дата 28.03.2019 г. –
ответникът е в забава от следващия падежа ден 29.03.2019 г. до 12.02.2020 г. –
обезщетение за забава – 8.03 лева;
- 2 вноска – 90лева, период 29.04.2019 г. до 12.02.2020
г.. –обезщетение за забава- 7.25 лева;
- 3 вноска – 90лева, период 29.05.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава- 6.50 лева;
- 4 вноска – 90лева, период 29.06.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава- 5.73 лева;
- 5 вноска – 90лева., период 29.07.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава 4.98 лева;
- 6 вноска - 90лева., период 29.08.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава - 4.20 лева;
- 7 вноска - 90лева.,
период 29.09.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава - 3.43 лева;
- 8 вноска - 90лева., период 29.10.2019 г. до 12.02.2020 г. –обезщетение за забава - 2.68 лева;
- 9 вноска – 90лева, период 29.11.2019 г. до 12.02.2020
г. – обезщетение за забава – 1.90 лева
- 10 вноска - 90лева, период 29.12.2019 г. до 12.02.2020
г. – обезщетение за забава – 1.15 лева
Или общият размер на обезщетението за забава за периода
29.03.2019 г. до 12.02.2020 г. е 45.85
лева, до която сума искът е установен по размер.
По възражение за прихващане
на ответника с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД.
В срока за
отговор на исковата молба ответникът е направил възражение за прихващане,
уточнено и намалено с молба от
18.01.2021 г., след изслушване и приемана на допусната по делото Съдебно
счетоводна експертиза, както следва на сума в размер на 44.44 лева, недължимо платена по клауза такса „Гарант“ по договор
за кредит, сключен между страните на 23.06.2017 г., на сума в размер 194.28 лева, недължимо платена по
клауза такса „Гарант“ по договор за кредит, сключен между страните на *** и на
сума в размер на 555.38 лева,
недължимо платена по клауза такса „Гарант“ по договор за кредит, сключен между
страните на 13.08.2018 г. Общ размер на сумите, за които е направено възражение
за прихващане е 794.10 лева. Именно за
тези плащания е направено в срок възражение за прихващане.
Видно от
представените от ищеца договори за заем от ***, *** и от *** /л.57-71/ в тях е
уговорена идентична клауза за такса „Гарант“ като по процесния договор, която
съдът приема, че е недействителна на посочените по-горе основания, а именно
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПР и невключването й в ГПР по
договора.
Платеното по
недействителна клауза по договор се явява платено без основание и подлежи на
връщане.
Сумите,
платени по клаузите такса „Гарант“ по посочените договори се установяват от приетата
и неоспорена от страните Съдебно-счетоводна експертиза /л.92/, която съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвена
Предвид
изложеното съдът приема, че ответникът има насрещно вземане срещу „Кредит Инс“
АД за сумата в размер на 794.10 лева, недължимо платени по клаузи такса
„Гарант“ по договори за заем от ***.
Предвид
изложеното са налице предпоставките за извършване на прихващане за вземанията
на ответника спрямо вземанията на ищеца до размера на по-малкото.
Съгласно
чл.76, ал.1 ЗЗД този който има към едно и също лице няколко еднородни
задължения, ако задължението не е достатъчно да погаси всичките може да заяви
кое от тях погасява.
В случая
ответникът е направил своя избор, като е поискал с платените от него суми по
недействителните клаузи в общ размер на 794.10 лева да бъде прихванато със
задължението му за главница към ищеца по процесния договор в общ размер на 900
лева. Прихващането се извършва до размера на по-малкото вземане.
По договорът за кредит остават дължими
главница в размер на 105.90 лева, за
горницата над този размер искът ще се отхвърли като погасен чрез прихващане.
В тази връзка се явява и основателна
претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 17.02.2020 г. до
окончателното плащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение и
което се претендира с исковата молба.
Ще се уважи
искът за възнаградителна лихва в размер на 270
лева за периода 28.03.2019 г. до 28.12.2019 г., съобразно падежите
уговорено в погасителния план, като ще се отхвърли за периода 28.02.2019 г. до
27.03.2019 г. и за периода 29.12.2019 г. до 12.02.2020 г., доколкото няма
вземания в тези периоди за възнаградителна лихва.
Доказан е и по
основание и размер искът за обезщетение за забава върху дължимата главница в
размер на 45.85 лева за периода
29.03.2019 г. до 12.02.2020 г., като
обезщетението се дължи за цялата дължима главница, доколкото прихващането се
извършва със съдебно решение, откогато се погасява част от главницата.
По отношение
на включеното в молба от 18.01.2021 г. /л.99/ възражение за прихване на сума в
размер на 263.92 лева, недължимо платена по клауза такса „Гарант“ по договор за
кредит, сключен между страните на ***, съдът намира, че същото е преклудирано,
направено след предвидения в закона преклузивен срок – в срока за отговор на
исковата молба, нито с него се прави уточнение на възражението за прихващане,
прието от съда за съвместно разглеждане. В отговора на исковата молба е
направено възражение за прихващане на недължимо платени суми по конкретно
посочените три договорни правоотношения, не е посочено последното от май 2018
г. Предвид което възражението за прихващане на сумата в размер на 263.92 лева,
недължимо платена по договор за кредит от 02.05.2018 г. няма да бъде приета за
съвместно разглеждане и ще бъде оставена без разглеждане.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски
имат и двете страни.
Ищецът доказа следните разноски: за
заповедното производство 338.06 лева, от които 38.06 лева о 300 лева – адв.
възнаграждение, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, с оглед уважената част
от претенцията ще се присъдят разноски в размер на 74.92 лева.
В исковото производство ищецът доказа
следните разноски – 111.94 лева – платена държавна такса и 380 лева, платена
адвокатско възнаграждение, за реалното плащане на което е представена разписка,
обективирана в представения по делото договор за правна защита и съдействие
/л.5/. Общо разноски за ищеца в исковото производство са в размер на 491.94
лева, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от
претенцията ще се присъдят разноски в размер на 109.03 лева.
Ответникът доказа следните разноски 120
лева – платен депозит за ССчЕ и 670 лева – платено адвокатско възнаграждение,
за реалното плащане на което е представена разписка и фискален бон /л.46 и
л.45/ и договор за правна помощ /л.48/. Общо разноски за ответника са в размер
на 790 лева, от които на основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед отхвърлената част
от претенцията ще се присъдят разноски в размер на 614.91 лева.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.М.Н., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ НА „Кредит
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Цар Борис III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6, сумата в размер на 105.90 лева, непогасена
главница по договор за потребителски кредит ***, 270
лева – договорна лихва за периода 28.03.2019 г. до 28.12.2019 г. и 45.85 лева –
обезщетение за забава върху
главница в размер на 900 за периода – 29.03.2019 г. до
12.02.2020, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 17.02.2020 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2627/2020 г. по
описа на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата
над уважения размер от 105.90 лева до пълния предявен размер от 900 лева, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с вземане на Н.М.Н.,
ЕГН ********** към „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* в общ размер на 794.10 лева, недължимо платени по клаузи
такса „Гарант“, от които 44.44 лева по договор за заем от ***, 194.28 лева по договор за заем от *** и
555.38 лева по договор за заем от ***,
поради нищожност на клаузите, както и ОТХВЪРЛЯ
иска за признаване за установено дължимостта на сумата в размер на 659.97
лева – договорна такса „Гарант“ за периода 28.02.2019 г. до 12.02.2020 г. по договор за потребителски кредит
***, както и иска за признаване за установено дължимостта
на обезщетение за забава за горницата над уважения размер от 45.85 лева до
пълния предявен размер от 72.92 лева, като неоснователни.
НЕ ПРИЕМА ЗА СЪВМЕСТНО РАЗГЛЕЖДАНЕ И ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеното от Н.М.Н., ЕГН **********,*** срещу „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* възражение за прихващане на насрещното й вземане в размер
на 263.92 лева, недължимо платено по клауза такса „Гарант“ по договор за
кредит, сключен между страните на ***, с което да се прихване до размера на
по-малката сума, вземането на „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* за главница и договорна лихва по договор за
потребителски кредит ***.
ОСЪЖДА Н.М.Н.,
ЕГН **********,***8 ДА ЗАПЛАТИ НА „Кредит
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Цар Борис III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6 сумата в размер на 74.92 лева – разноски по ч.гр.д.
№ 2627/2020 г. по описа на ПРС и сумата в размер на 109.03 лева – разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Кредит
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Цар Борис III“ № 19, вх.В, ет.1, ап.6 ДА ЗАПЛАТИ НА Н.М.Н., ЕГН **********,*** сумата в размер на 614.91 лева – разноски в
производството.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ