№ 131
гр. София, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110148401 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Предявен е от ищеца М. Д. С. срещу ************** иск по чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати сумата от 148,10 лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за гаранция (поръчителство) от 02.07.2018 г., а в
условията на евентуалност- иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД срещу
************* /***********/ за осъждането му да заплати сумата от 148,10 лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за гаранция (поръчителство) от
02.07.2018 г..
Ищецът М. Д. С. поддържа, че с първия ответник ************** са сключили
от разстояние договор за предоставяне на финансови услуги, като условие за
подписването му било да се сключи и договор за гаранция (поръчителство) с
*********, със седалище в ***** / понастоящем с наименование ************* *****.
Било предвидено заплащането на „такса за предоставяне на гаранция“ в размер на
148,10 лв. Твърди, че отпуснатата сума по кредита била в размер на 500 лв. и му била
изплатена на 01.07.2018 г. на каса на *****. Сочи, че общата стойност на сумите за
погасяване по кредита била в размер на 745 лв., предсрочно погасена от ищеца на
27.08.2018 г. Счита, че с договора за гаранция било налице заобикаляне на
императивна правна норма, съдържаща се в чл. 19, ал. 4 ЗПК, с оглед което
действителният размер на ГПР надхвърлял максималния праг и в договора не бил
посочен действителния ГПР. Поддържа, че договорът за гаранция е нищожен поради
противоречие с императивни разпоредби на закона, заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави. С оглед изложеното се поддържа, че сумата по
договора за гарант в размер на 148,10 лв. следва да бъде възстановена на ищеца като
платена без правно основание. Моли за уважаване на исковата претенция. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците не подават отговор на исковата молба, не
правят възражения, нито доказателствени искания.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира от фактическа и правна страна следното:
1
За уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже, че е заплатил процесната сума в полза на ответното дружество по нищожен
договор за гаранция на сочените в исковата молба основания. В тежест на ответника е
да установи основание за получаване, респ. за задържане на полученото.
Установява се от събраните по делото писмени доказателства, неоспорени от
страните, че между ****************** и ищеца е сключен Договор за предоставяне
на финансови услуги (заеми) от разстояние от 01.07.2018 г., по силата на което на
ищеца е отпусната сумата в размер на 500 лв. с краен срок за погасяване 31.07.2018 г.,
при лихвен процент от 3,38 % и ГПР в размер на 49,85 %, както и че между
***********, ***** и М. С. е сключен договор за гаранция на 02.07.2018 г., съгласно
който гарантът се задължил да обезпечи задълженията, произтичащи то договора за
кредит срещу уговорено възнаграждение от 148,10 лева, както и че ищецът М. С. е
платил по процесния договор сумата от 745 лева, с основание: „пълно погасяване М.
С., ЕГН **********“. Съгласно чл. 5 от Договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние от 01.07.2018 г, страните са уговорили , че заемът се обезпечава
с поръчителство, предоставено в полза на дружеството, като одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. Видно от представено
удостоверение от 01.10.2022 г., *********** е променило фирменото си наименование
на "*************".
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР и § 13, т. 1 от ЗЗП,
ответникът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Предвид това по отношение на
кредитното правоотношение, предмет на спора, са приложими правилата на ЗПК и
ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и
защитата по ЗПК.
Съдът съобрази също така, че двата договора – договорът за кредит и този за
предоставяне на гаранция са сключени с едно и също физическо лице, че отделни
разпоредби от договорите препращат един към друг и несъмнено ищецът има качество
на потребител и по двата договора. Възнаграждението, което потребителят се е
задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет
на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на задължение да
обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по договора за
кредит. Ето защо, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно правоотношения,
които следва да бъдат разглеждани съвкупно. Поради този причина преценката
относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който
гарантът обезпечава. В тази връзка следва да се подчертае, че страните по едно
съглашение са свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са
ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В случая от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и разглеждайки в тяхната
взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в съдържанието на двата
договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от
2
ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по
които е страна. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с ********* , което според
настоящия състав на съда се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по правоотношението се явява търговско
дружество, което формално и юридически е самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита
става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи
още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице
- гарант. Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът - предвиденото
обезпечение от одобрен от кредитора гарант в клаузата на чл. 5 от договора за кредит,
създава значително неравновесие в правата по съглашението между потребителя и
търговеца. Тези уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за
индивидуално договаряне. Безспорно кредитополучателят е икономически по-слабата
страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода
да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде
за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де
факто се явява за потребителя разход, пряко свързано с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред с кредита. Последното несъмнено води до
съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да
се приеме, че с позволени от закона средства /обезпечаване на задължения на
заемателя/ се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и
ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл.
19, ал. 4 ЗПК. В частност задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта не
3
е отразено като разход при формирането на оповестения с договора за кредит ГПР –
49,45 %. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
разход, неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР многократно
надхвърля законово регламентирания императивно регламентиран праг в чл. 19, ал. 4
ЗПК. С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен, поради заобикаляне на императивни норми на закона - с
привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се
претендира по процесния договор за поръчителство не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия,
действителният ГПР по договора за кредит надхвърля поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение.
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
В разглеждания случай, видно от разписка от 27.08.2018 г. ищецът е заплатил на
ответника ****************** сумата от 745 лева за пълно погасяване по договора за
заем, което обстоятелство не се оспорва от ответната страна, от които 148,10 лева -
възнаграждение по горепосочения договор за предоставяне на гаранция. Видно от
доказателствата по делото именно на този ответник е заплатена процесната сума и не
са събрани доказателства, които да установят предаване на сумата на *************,
*****. Още повече , че в настоящото производството не са въведени такива
фактически твърдения в срока по чл. 131 ГПК, поради което се явяват преклудирани
тези, въведени за първи път с писмената защита. Ето защо главният иск се явява
основателен за сумата от 148,10 лв. срещу ответника ******************.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска срещу *************, предявен в
условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по същия.
По разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на спора в тежест на ответника
****************** да заплати сумата в размер на 350 лева – държавна такса и
заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита от 02.10.2024
г.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД **************, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: *****************************,
************, да заплати на М. Д. С., ЕГН: ********** сумата от 148,10 лв.,
представляваща платена без основание сума по Договор за гаранция /поръчителство/
от 02.07.2018 г., сключен между ************* / с предишно наименование
***********/, със седалище в Република ***** и М. Д. С..
4
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК **************, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: *****************************, ************, да
заплати на М. Д. С., ЕГН: ********** сумата от 350 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5