Р
Е Ш Е
Н И Е №8
гр. София, 15.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски окръжен съд, търговско
отделение, ІV-ти състав, в открито заседание
на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
като разгледа докладваното от съдията т. д. № 34 по описа за 2018 г . на СОС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
„У.Л.“ ЕАД е предявило срещу „Г. Т.
Искът е с правно основание чл. 694,
ал. 2, т. 2 ТЗ
Ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва
иска. Излага доводи за неговата неоснователност като навежда възражение за
нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, тъй
като излизала извън обезщетителните функции на неустойката и съвпадала с пълната
цена на договора, излага и доводи за неоснователно обогатяване на ищеца в
случай на уважаване на иска поради това, че лизинговата вещ била открадната и съответно
се дължало застрахователно
обезщетение.
Съдът, след преценка на
доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:
Искът
е процесуално допустим, а разгледан по същество – основателен и следва да бъде
уважен по следните съображения:
По
допустимостта на иска: искът е предявен от ищец, който надлежно е предявил
вземането си пред синдика, налице са произнасяне на синдика по това вземане
/същото е включено в списъка на приетите
вземания/, депозирано възражение от длъжника срещу съставения от синдика списък
и произнасяне на съда по възражението /същото е уважено и вземането е изключено от
списъка на приетите вземания/. Искът е предявен и в преклузивния срок по чл.
694, ал. 6 ТЗ.
По
основателността на иска:
Не се спори относно условията на
договора за лизинг, неизпълнението на задълженията на ответника и развалянето
на договора, за тези факти са ангажирани и доказателства от ищеца.
Видно от съдържанието на сключения между страните по
делото договор, същият представлява договор за финансов лизинг /чл. 342, ал. 2 ТЗ/. Спецификата на този вид договор, както е изложено и от ищеца в
допълнителната искова молба и прието в съдебната практика /на която ищецът се
позовава/ се изразява в това, че той съчетава мандатния елемент - поръчката на
лизингополучателя, с финансово-кредитния елемент - придобиването на вещта от
лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя
под формата на възнаграждение за ползването - лизингови вноски. За разлика от
оперативния лизинг при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото
възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв
начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на
лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за
закупуване на този актив от лизингополучателя. При оперативния лизинг не е
налице мандатен елемент - поръчката на лизингополучателя за придобиване на вещ
от трето лице. При него стойността на вещта не се покрива изцяло от лизинговите
вноски, плащани през установения в договора срок, и лизингодателят има интерес
от остатъчната стойност на вещта, като разчита на възможността за продажбата й
или за повторното й предоставяне за ползване от друг лизингополучател. Докато
при оперативния лизинг интересът на лизингодателя е получаване на отделната
лизингова вноска, при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото
лизингово възнаграждение.
Неустойката служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съобразно гореописаната специфика на
договора за финансов лизинг дори при връщане на автомобила след разваляне на
договора и удовлетворяване /частично/ на лизингодателя от неговата остатъчна
стойност лизингодателят пак ще търпи вреди, тъй като няма да може да получи
цената, която е платил за придобиването на
автомобила /същият е с по-ниска стойност поради амортизация/, няма да
получи пълната стойност на разноските, които е направил за придобиването на
автомобила, няма да реализира предвидената печалба, а ще търпи и разходи за поддържане
на автомобила, които при сключване на договора не е очаквал, тъй като
автомобилът не му е бил необходим, а е бил придобит с оглед поръчката на
лизингодателя /и тук съдът приема за основателно изложеното от ищеца/. В случая
обаче по делото се установи, че автомобилът не е върнат на ищеца /същият е
откраднат след разваляне на договора и до момента не е открит/, т. е. ищецът не
би могъл дори частично да се удовлетвори от остатъчната стойност на автомобила,
при което неговите вреди са по-големи от горепосочените. Съобразно така
изложеното неустойката не е и прекомерна, тъй като сборът на претендираната неустойка
/24882.24 евро/ и общия размер на погасените от ответника задължения по
договора /24863.55 евро според заключението на вещото лице/ е по-малък от
лизивговата цена – 51495.76 евро /последното съдът излага само за пълнота на
съображенията, доколкото възражение за прекомерност на неустойката не е
правено/. При така изложеното неустойката изпълнява именно своята обезпечителна
функция и изложеното от ответника в обратния смисъл е неоснователно.
Доколкото
в отговора на исковата молба е изложено и възражение за неоснователно
обогатяване на ищеца в случай на получаване на неустойката, поради дължимо в
резултат на кражбата на автомобила застрахователно обезщетение, като впоследствие /в о. с. з. на
22.11.2018 г./ ответникът е оттеглил доказателствените си искания във връзка с
това възражение с изявлението, че застрахователно обезщетение не е платено, но
възражението не е оттеглено, съдът следва да разгледа и него. Възражението също
е неоснователно, като и тук съдът намира за основателни изложените от ищеца
доводи в насока, че изборът дали да насочи претенцията си към застрахователя
или към неизправния длъжник принадлежи на лизингодателя. Съобразно така
изложеното останалите доводи на ищеца във връзка с наведеното възражение не
следва да се коментират.
С
оглед изхода на делото и на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ ответникът следва да бъде
осъден да плати по сметка на СОС дължимата за производството по делото държавна
такса в размер на 486.65 лв.
Искането на ищеца за присъждане на разноски
е частично основателно – съгласно представеният списък по чл. 80 ГПК и
доказателствата по делото ищецът е направил разноски в размер на 300 лв. за
възнаграждение на вещо лице и в размер на 2386.80 лв. за възнаграждение на
адвокат с вкл. ДДС. Доказателства за регистрация по ЗДДС обаче не са
представени, съответно на ищеца следва
да се присъдят в пълен размер разноските за възнаграждение на вещо лице, а
разноските за адвокатско възнаграждение следва да се присъдят в претендирания
размер, но без ДДС, т. е. следва да се присъди сумата от 1989.96 лв.
Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на платеното от ищеца
адвокатско възнаграждение, тъй като същото е в минималния размер съгласно Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
длъжника, синдика и кредиторите в производството по несъстоятелност на „Г. Т.
ОСЪЖДА „Г. Т.
ОСЪЖДА „Г. Т.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: