Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 261830                                   22.12.2020 година                град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ

Секретар Цвета Василева

като разгледа докладваното от съдията Живко Желев

гражданско дело номер 6523 по описа за 2019 година.

 

Предявени са искове с правно осн. чл. 422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД, евентуално съединени с иск по чл.79,ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че между ответника и дружеството „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД бил сключен договор за заем от ***. Същият не бил обслужван и по него се дължали суми. Вземането по договора било прехвърлено по-късно с договор за цесия на дружеството ищец. За вземането била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, която била  връчена  при условията на чл.47, ал. 5 ГПК. Ето защо се правят две искания, първо – да бъде установено съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, а евентуално се поддържа в случай, че бъде отхвърлен установителния иск, да бъде осъден ответника да заплати сумите, дължими по договора за кредит, като съдът съобрази, че цесията е съобщена чрез завеждането на исковата молба.

Чрез особения представител ответникът И.Б.Д. оспорва съобщаването на цесията, като  поддържа, че тя не е произвела действия по отношение на него. Освен това поддържа, че е налице нищожност на клаузите от договора, свързани с определянето на лихвения процент, а също наличие на неравноправност на клаузите, които водят до недействителност на договора за кредит поради неспазване на изискванията на ЗПК. Поради това се иска да бъде отхвърлен иска, тъй като сумите не са дължими.

Съдът намери за установено следното:

            На ** между „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника И.Б.Д. бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството предоставило 6000 лева при уговорена възнаградителна лихва от 20,76% годишно и 24,62% годишен процент на разходите. Кредитът е следвало да бъде върнат на 48 месечни погасителни вноски всяка от които по 204,45 лв., като общата сума за връщане възлизала на 9813,60 лв. Дължими били и следните такси включени в цената на кредита, за които страните се уговорили: 150 лв. такса за ангажимент и 895,68 лв. застрахователна премия /лист 7/.

            С договор за прехвърляне на вземания от *** дружеството кредитор прехвърлило на настоящия ищец „Агенция за събиране на вземания“ вземанията си по договори за заем, сред които видно от извадката към него и вземането по процесния договор №*** от *** /лист 24 -32 /. Цедентът упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ да съобщи длъжниците по прехвърлените вземания за цесията. Във връзка с това дружеството ищец е изпратило до кредитополучателя уведомителни писма от ***, ***, *** с които се съобщавал размера на дълга, както и че вземането по договора е станало предсрочно изискуемо. Видно от представените обратни разписки, при опита за връчване получателят не бил открит, като в последствие не е потърсил пратката /лист 34 -39/.

            Установява се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че остатъкът от задължението по договора за паричен заем, сключен на ***, към момента на подаване на заявлението възлиза на 6000 лв. главница, 3029,88 лв. договорна лихва, 942,35 лв. лихва за забава за периода от 21.11.2017г. до 05.11.2018г. /лист 122/.

На *** дружеството ищец подало заявление по чл.410  ГПК по което е било образувано  приложеното дело № ***/***г. и издадена заповед за изпълнение за следните суми: 6000 лв. главница, 662,92 лв. договорна лихва за времето от 21.11.2017г. до 04.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението – ***, като е отхвърлено заявлението в частта относно присъждане на договорна лихва /лист 8 от приложеното дело/.

            При така установените факти се налагат следните правни изводи:

            Съдът намира за безспорно, че между дружеството кредитор и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит.

            От заключението на експертизата се установява, че сумата е била усвоена, поради което ответникът дължи връщане както на получената главница, така и на уговорената възнаградителна лихва.

            Неоснователно е възражението на ответника относно недействителност на договора, поради това, че текстът му бил изписан с шрифт по-малък от 12 пункта. На първо място, не се събраха доказателства това какъв размер е шрифтът, а на второ – съдът счита, че само по себе си изписването на текста с по-малък шрифт, не е достатъчно да обоснове извод за наличие на предпоставките на чл. 22 ЗПК. Според тази норма недействителността се свързва с неспазване изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК. Последната сочи, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните. Съвкупността от тези изисквания е подчинена на целта кредитополучателят да е разбрал смисъла на поеманите от него задължения – в този контекст следва да тълкува изискването за яснота и разбираемост на съдържанието. От това не следва обаче, че формалното нарушаване на който и да е от изброените в чл.10, ал.1 компоненти ще води до недействителност. Това е така, защото изискването за размер на шрифта не може да бъде съпоставено с изискването за писмена форма или разбираемост на употребения език. Шрифтът може да бъде и по-малък от предвидения, но интересите на кредитополучателя да не са увредени, когато неговият размер е позволявал потребителят да прочете съдържанието и да го разбере.  В подкрепа на този извод е обстоятелството, че в чл.22 ЗПК законодателят използва израза „неспазване на изискванията на чл.10, ал.1“, а не „неспазване на което и да е от изискванията на чл.10, ал.1 “.

            Не е основателен доводът на особения представител на ответника, относно това, че клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази връзка следва да се има предвид, че в случая уговореният лихвен процент е 20,76 пункта, тоест не е налице твърдяното трикратно превишение на законната лихва. От друга страна - следва да се отчита, че цитираната от представителя на ответника съдебна практика на Върховния касационен съд, е постановена преди да бъде приета нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК / обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г./ според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Тъй като възнаградителната лихва се включва като елемент в годишния процент на разходите, тя сама по себе си може и да надхвърля трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни плащания да не се надхвърля ограничението относно общите разходи по кредита, прието с чл.19,  ал.4 ЗПК. В случая годишният процент на разходите по кредита е в рамките на приетото от законодателя ограничение – по-малък от петкратния размер на законната лихва.

              Съдът намира, че тъй като вземането за възнаградителната лихва е било отхвърлено със заповедта за изпълнение, искът за установяване на вземането се явява неоснователен в тази част. Ето защо следва претенцията за установяване на вземане за възнаградителна лихва да бъде отхвърлена.

Предвид отхвърлянето, са налице основания да се разгледа евентуално съединеният иск за осъждане на ответника да заплати възнаградителна лихва в размер 3029,88 лв.. Този иск съдът намира за основателен, предвид настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по кредита.

            Като неоснователни съдът преценява и възраженията на ответника свързани със съобщаване на договора за цесия. Действително съгласно чл.99, ал.4 ГПК прехвърлянето има действия спрямо трети лица и спрямо длъжника от деня, когато то било съобщено на последния от първоначалния кредитор. Тази норма обаче не въздига несъобщаването в правопогасяващ факт. Нейното предназначение е да предотврати възможността длъжникът да заплати два пъти едно и също задължение. Затова единствената последица от несъобщаването на цесията е, че длъжникът би се освободил, ако в промеждутъка между прехвърлянето на вземането и съобщаването е платил на предишния си кредитор.  Съобщаването обаче, може да бъде осъществено и чрез предявяването на иска за вземането от страна на цесионера. Това е така, защото след този момент длъжникът е известен за прехвърлянето и има основание да изпълни на лицето, което се явява легитимиран кредитор съгласно договора за цесия и документите удостоверяващи дълга.

По разноските:

            Съобразно чл.78, ал.1 ГПК ответникът дължи на ищеца деловодни разноски по настоящото исково дело в размер на 1077,34 лв. от които: 227,34 лв. държавна такса, 700 лв. възнаграждение за особен представител, 100лв. депозити за експертиза, 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

За заповедното производство разноските следва да се определят на 193,86 лв. за внесената държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение. Така за заповедното производство ответникът дължи общо 243,86 лева разноски.

            Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПРИЗНАВА за установено, на осн чл. 422 ГПК, съществуването на вземането на „Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. Д-р Петър Дертлиев №25, Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис №4 против И.Б.Д. ЕГН ********** с адрес *** за сумите: 6000 лв. /шест хиляди лева / главница по договор за потребителски кредит  №*** от ***, сключен между ответницата и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; 662,92лв. /шестстотин шестдесет и два лева и 92ст./ обезщетение за забава за времето от 21.11.2017г. до 04.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.11.2018г. до окончателното заплащане, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия и относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№***/***г. на Пловдивския районен съд, като ОТХВЪРЛЯ този иск в частта му относно сумата 3029,88 лв. /три хиляди двадесет и девет лева и 88ст./ – предсрочно изискуема договорна лихва от 20.10.2017г. до 20.09.2021г.

 

ОСЪЖДА И.Б.Д. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. Д-р Петър Дертлиев №25, Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис №4, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата 3029,88 лв. /три хиляди двадесет и девет лева и 88ст./ – предсрочно изискуема договорна лихва по договор за потребителски кредит №*** от *** от *** до ***, ведно със законната лихва върху вземането, считано от *** до окончателното заплащане.

 

ОСЪЖДА И.Б.Д. да заплати на „Агенция за събиране на вземания” АД, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 1077,34 лв./хиляда седемдесет и седем лева и 34ст./ деловодни разноски по настоящото исково производство и 243,86 лв. /двеста тридесет и четири лева и 86 ст./ разноски в производството по ч. гр. д. №17397/2018г. по описа на Пловдивския районен съд.

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

           

РАЙОНЕН СЪДИЯ :п/Ж.Желев

 

Вярно с оригинала.

М.К.