Р Е Ш Е Н И Е №260448
26.10.2020 г.,
гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на втори
октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 3620/2020 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от И.В.П., ЕГН: **********, с
адрес: *** против Наказателно
постановление № 19-0432-000458/20.01.2020 г., издадено от П.И.Т. – *** ***, с
което на основание чл. 183, ал. 4, т. 8 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП)
на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет)
лева за нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 3 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат подробни доводи за незаконосъобразност
и необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП) и се моли за
неговата отмяна. В съдебното заседание, редовно призован, жалбоподателят не се
явява, представлява се от адв. Р.С., която поддържа жалбата. Взема становище
правото на защита на жалбоподателя да е недопустимо ограничено, тъй като е
поставен в положение да гадае за извършването на какво административно
нарушение е наказан. Претендира присъждането на сторените в процеса разноски.
Въззиваемата страна не взема становище по
допустимостта и основателността на жалбата. В съдебно заседание, редовно
призована, не се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от И.В.П., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя
на 20.05.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата
е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 27.05.2020 г., поради
което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по следните
съображения:
От фактическа страна
съдът приема за установено следното:
На 13.12.2019 г. около 10:25 часа в с. Марково, обл.
Пловдив на ул. „Захари Стоянов“ пред № 76 в посока от ул. „Славейна“ към ул.
„Иван Вазов“ жалбоподателят И.В.П. бил спрял собствения си лек автомобил
„Мерцедес А180“ с рег. № *** в зоната на намиращата се на същото място
автобусна спирка от междуградския автобусен транспорт. Жалбоподателят през
цялото време бил вътре в автомобила си и изчаквал да се качат пътници – негови
клиенти, с които имал предварителна уговорка. Докато жалбоподателят престоявал
на спирката, към него се приближил свид. С.И.К. – *** в ***, който се
легитимирал, след което пристъпил към извършване на проверка.
В хода на извършваната проверка свид. К., като
намерил, че жалбоподателят П. е извършил нарушение на правилата за движение,
съставил против него акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с
бланков № 102317. Актът бил съставен в присъствието на двама свидетели и на
жалбоподателя, на когото бил връчен препис срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено и обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена
въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. С.И.К.. От тях
се установяват мястото на извършената проверка, присъствалите лица, както и констатираните
в хода на проверката обстоятелства. В тази връзка свидетелят изяснява, че през
цялото време до започване на проверката жалбоподателят се е намирал вътре в
автомобила си. Изяснява се още от показанията на свид. К., че мястото, където
наказаният е спрял, е представлявало автобусна спирка, за което обстоятелство
имало поставена табела, както и имало кабинка за изчакване от пътниците.
Свидетелят посочва, че до края на проверката на мястото са дошли още кметът на
село Марково, както и *** на водача – свид. В. И. П.. Съдът дава вяра на
показанията на свид. К., които намира за подробни, последователни, вътрешно
непротиворечиви и добросъвестно дадени от незаинтересован по делото свидетел. В
тях той възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприел като
очевидец в хода на извършената проверка.
От показанията на свид. В. И. П. се установява, че ***
– жалбоподателят И.В.П., е спрял автомобила си на мястото, където е извършена
проверката, за да изчака качването на пътници, които били негови клиенти и
имали уговорена среща. Свидетелят В. П. пояснява, че е пристигнал, след като проверката
вече е била започнала. От показанията му се установяват неговите възприятия от
извършените след това действия до момента на съставянето на АУАН. Съдът не дава
вяра на показанията на свид. П. единствено в частта им, в която твърди, че
мястото, за което разказва в показанията си, не е било сигнализирано с табела
като спирка на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на
пътници. В тази им част показанията на свид. П. са оборени от тези на свид. К.,
изцяло кредитирани от съда, като последният е едновременно очевидец на деянието
и незаинтересован от изхода на делото.
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със
Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи,
се установяват компетентността на актосъставителя и на
административнонаказващия орган.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
АУАН е съставен от оправомощено лице, предявен е за
запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу
разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното
НП от материално и териториално компетентен орган.
От събраните и проверени по делото доказателства по
категоричен начин се установява, че на посочените в НП време и място – на
13.12.2019 г. около 10:25 часа в с. Марково, обл. Пловдив на ул. „Захари
Стоянов“ пред № 76 в посока от ул. „Славейна“ към ул. „Иван Вазов“,
жалбоподателят И.В.П. като водач на лек автомобил „Мерцедес А180“ с рег. № ***
е престоявал в зоната на автобусна спирка от междуградския автобусен транспорт.
Фактът, че на посоченото място е имало спирка на превозни средства за обществен
превоз на пътници, се доказа по делото от показанията на свид. К., кредитирани
от съда. Същият свидетел е очевидец на деянието, незаинтересован е от изхода на
делото, а от показанията му се установи, че автобусната спирка е била
обозначена с табела и се е използвала от превозните средства за обществен
превоз на пътници от междуградския автобусен транспорт.
Въпреки това при правилно установена фактическа
обстановка административнонаказващият орган (АНО) е приложил неправилно материалния закон. От правна
страна жалбоподателят е наказан за нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 3 от ЗДвП,
съгласно която разпоредба паркирането
е забранено на спирките на превозните средства от редовните линии
за обществен превоз на пътници. С разпоредбите на чл.98, ал.2, точки 1-6 от ЗДвП се регламентират различни хипотези на въведена забрана, която обаче е само
за паркиране. Диспозицията на правната норма пределно ясно оказва съдържанието
на правилото за поведение, а именно във всяка от разгледаните хипотези -
включително и на спирките на превозните средства от редовните линии за
обществен превоз на пътници, действа забрана единствено за паркиране, но не и
за престой (така Решение от 10.04.2017 г.
по к.а.н.д. № 85/2017 г. на Административен съд – Стара Загора; Решение № 432 от 23.07.2013 г. по к.а.н.д. №
571/2013 г. на Административен съд – Плевен). Същевременно както в АУАН,
така и в НП е прието, че жалбоподателят П. е престоявал на процесната автобусна
спирка (така ред 4 от обстоятелствената част на АУАН и ред 5 от
обстоятелствената част на НП). Никъде не му е вменено във вина той да е бил
паркирал на спирката, нито пък се е защитавал по такова обвинение.
Фактите са неправилно подведени от АНО под състава на
административното нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 3 от ЗДвП. Местата, на които е
забранен и престоят, са описани в чл. 98, ал. 1, т. 1 - т. 8 от ЗДвП. Сред тях
обаче не попада престояването на спирките на превозните средства от редовните
линии за обществен превоз на пътници. Недопустимо е чрез разширително тълкуване
на закона да се създават задължения за административнонаказателно отговорните
лица. Предвиждането със санкционната разпоредба на правомощие за налагане на
административно наказание не освобождава АНО от задължението му да посочи
конкретната материалноправна норма, нарушена от водача. Това му задължение
следва пряко от разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН, а за
актосъставителя – от тази на чл. 42, т. 5 от ЗАНН. В случая нито в АУАН, нито в
НП деянието е подведено под съответна на фактите правна квалификация.
За пълнота на изложението следва да се изясни, че
понятията „престой“ и „паркиране“ не са фактически твърдения, а правни
обобщения или квалификация на определени факти от обективната действителност.
Престоят е легално дефиниран с разпоредбата на чл. 93, ал. 1 ЗДвП, респ.
паркирането – с разпоредбата на чл. 93, ал. 2 ЗДвП. Пътното превозно средство е
в престой, когато е спряно за ограничено време, необходимо за качване и слизане
на пътници или за извършване на товарно-разтоварни работи в присъствието на
водача. Нито в АУАН, нито в НП са описани конкретни фактически обстоятелства,
от които да се извърши преценка дали в случая жалбоподателят само е престоявал
или е бил паркирал на процесната автобусна междуградска спирка. Това
представлява самостоятелно съществено процесуално нарушение, но на изискванията
на чл. 42, т. 4 и на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН към описанието на нарушението.
В случая пълно и надлежно описание липсва, а вместо това на жалбоподателя са
предявени директни правни изводи. От събраните едва в хода на въззивното
съдебно следствие доказателства се установява, че действително поведението на
жалбоподателя от правна страна се квалифицира като престой, а не като
паркиране. Това е така, защото П. е спрял автомобила си на процесната автобусна
спирка за ограничено време, като е изчаквал пътници – свои клиенти, с които имал
уговорена среща, и през цялото време е бил вътре в автомобила.
Съдът обръща внимание, че дори и П. да беше паркирал
на спирката, то НП отново не би могло да бъде потвърдено, тъй като до този
момент жалбоподателят не се е защитавал по такова обвинение от фактическа
страна. Недопустимо е административнонаказателната отговорност на дееца да бъде
ангажирана за факти, предявени му за пръв път с въззивното съдебно решение и по
които не се е защитавал дотогава в процеса. Все в тази връзка, ако на интересуващата
делото спирка на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на
пътници е действала забрана за престояване, сигнализирана по друг начин -
например с пътен знак, то тези обстоятелства е следвало да бъдат описани както
в АУАН, така и в НП. И в двата административни акта подобни твърдения липсват. Следователно
и по такова фактическо обвинение жалбоподателят не се е защитавал. Отново се
достига до извод, че дори и забрана за престояване да е била сигнализирана по
друг начин, щом това не е описано в АУАН и в НП, то водачът не би могъл да бъде
наказван по факти, които са част от състава на нарушението, но не са му
предявени и срещу които не се е защитавал.
По гореизложените съображения съдът приема, че
поведението на жалбоподателя не осъществява състава на вмененото му във вина
административно нарушение, тъй като той е престоявал на спирка на превозните
средства от редовните линии за обществен превоз на пътници, когато на нея е
било забранено единствено паркирането, но не и престоят. Наказателното
постановление е издадено при неправилно приложение на материалния закон, поради
което то трябва да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните имат право на разноски
в процеса. С оглед изхода на делото такива се дължат единствено на
жалбоподателя. Последният е направил искане за овъзмездяване на сторените
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева. Доказано е
извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран размер, като в
договора за правна защита и съдействие, приложен на лист 18 от делото, надлежно
е удостоверено, че адвокатското възнаграждение е платено в брой. По делото не е
направено възражение по чл. 63, ал. 4 от ЗАНН относно размера на заплатеното от
жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Същото, от своя страна, е уговорено в
минималния размер съгласно чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в действащата ѝ
редакция към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие.
Следователно искането на жалбоподателя за присъждането на разноски е
основателно и следва да бъде уважено в пълния си заявен размер.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Следователно
в случая разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, от
което е част административнонаказващият орган, а това е ОД на МВР – Пловдив
като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 ЗМВР,
така Решение № 13009/02.10.2019 г. по
адм. д. № 7758/2018 на ВАС.
Така
мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление №
19-0432-000458/20.01.2020 г., издадено от П.И.Т. – *** ***, с което на И.В.П.,
ЕГН: **********, с адрес: *** на основание чл. 183, ал. 4, т. 8 от Закона за движението
по пътищата е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет)
лева за нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 3 от Закона за движението по
пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на И.В.П.,
ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 100
(сто) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ