Решение по дело №7137/2017 на Районен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

     №

   гр.Русе, 23.03.2018 г.

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7137 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

        Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова – чл.79, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД.

        Ищецът „Теленор България“ ЕАД твърди, че ответникът А.Д. *** е негов клиент, с когото сключил няколко договора за мобилни услуги и допълнителни споразумения към тях, договор за лизинг с предмет крайно мобилно устройство (смартфон) и договор за фиксирани услуги. На 21.05.2015 г., поради забава в плащането на дължимите месечни вноски по договорите, ищецът отправил покана до ответника, с която го уведомил, че ако в 10-дневен срок не заплати задълженията си за ползването на предоставените услуги по посочените в поканата 6 бр. телефонни номера, в общ размер на 398,79 лева и дължимите лизингови вноски в размер на 776 лева, то сключените договори ще бъдат прекратени и към тях ще бъде начислена неустойка от общо 1426,92 лева съгласно чл.3.3. подписания сертификат за пакетни услуги “Globul Combo+” и раздел II, чл.4 от допълнителните споразумения по  програма „Заедно“. Според тази клауза при предсрочното прекратяване на договора по вина на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на уговорения срок. За общия размер на задълженията на ответника от 2601,71 лева била издадена фактура № **********/20.06.2015 г. Поддържа, че последният не изпълнил задълженията си и в така предоставения му срок, поради което се снабдил срещу него със заповед от 31.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 5134/ 2017 г. по описа на РРС, срещу която ответникът възразил в срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на същия, че дължи посочената сума. Претендира деловодните разноски в заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът А.Д.Д. не е депозирал писмен отговор. В рамките на заповедното производство той подал мотивирано възражение по чл.414 от ГПК, което, съгласно указанията по т.11.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, има правните последици на отговор на исковата молба и съдът е длъжен да разгледа обоснованите в него оспорвания на вземането на кредитора. Във възражението си ответникът се е позовал на изтекла погасителна давност. В първото съдебно заседание същият е оспорил и размера на иска за неустойка като твърди, че понастоящем такава би се дължала в размер само от три месечни абонаментни такси, а не в размер на сбора от всички месечни абонаментни такси до края на срока на договора.

        Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

        Между страните не е спорно обстоятелството, че същите са били обвързани от облигационнни отношения във връзка с предоставянето от страна на ищеца на мобилни и фиксирани телефонни услуги на ответника, както и предоставянето от страна на ищеца на крайно устройство (смартфон Sony Xperia Z2 Black) на лизинг на ответника. За последният възникнало насрещното задължение да заплаща в срок абонаментните и лизинговите месечни вноски. Няма спор, че ответникът не изпълнявал това свое задължение в уговорените срокове. Видно от твърденията в исковата молба и представените писмени доказателства, отчетните периоди, за които били начислявани всички претендирани вноски по сключените договори, са от началото на 2015 г. Действително вземането за тях е периодично по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и се погасява с изтичане на тригодишна давност, но същата, считано от падежа на всяка от вноските, не е била изтекла към датата, на която заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда – на 31.07.2017 г. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за установяване съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С тази разпоредба се създава изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 от ГПК. С депозиране на заявлението в съда настъпват и материалноправните последици, които законът свързва с предявяването на иска и конкретно се прекъсва течението на погасителната давност, а тя се спира, докато продължава съдебното производство – чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ от ЗЗД. По тези съображения направеното във възражението по чл.414 от ГПК възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявените вземания е неоснователно.

        Константна е обаче практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. Потребителски договори са и сключените между страните договори за мобилни и фиксирани услуги и договорът за лизинг. Правилата на директивата са транспонирани в националното ни право като в чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно.

        При служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в сключените между страните договори съдът констатира, че такива клаузи са налице. Неравноправна е клаузата според която потребителят дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договора, която е в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на срока на договора. В случая договорите между страните са предсрочно прекратени не от потребителя, а по инициатива на оператора. От представената по делото покана от 21.05.2015 г. (на л.49 от делото) става ясно, че формален повод за това станало обстоятелството, че потребителят забавил плащането на вноски по предоставени услуги в общ размер от 398,79 лева с ДДС. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница или пък неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в необосновано висок размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП. Неравноправна обаче би била и клаузата, която позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и същевременно да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за престация по вече прекратения договор, която не е извършил – чл.143, т.6, пр.2 от ЗЗП. След като самият оператор е предпочел да прекрати договора с потребителя вместо да запази неговото действие и да претендира изпълнение по него заедно с обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с възможност едновременно с това, под формата на неустойка, да претендира и за изпълнение на прекратения договор от страна на потребителя и то за пълния срок на неговото действие без сам да предлага изпълнение. Както беше посочено, клаузите в този смисъл по чл.3.3. от сертификата за пакетни услуги “Globul Combo+” и раздел II, чл.4 от допълнителните споразумения по  програма „Заедно“, са неравноправни на посочените по – горе основания по чл.143, т.6, пр.2 и т.5 от ЗЗП и следователно нищожни. Те не пораждат какъвто и да било правен ефект и следователно основаният на тях иск с материалноправно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1426,92 лева се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

        Впрочем признание на ищеца за неравноправността на посочените клаузи се съдържа и в постигнатата между Комисията за защита на потребителите и ищеца извънсъдебна спогодба от 11.01.2018 г., на разположение на страницата на КЗП [1]. Видно от текста на същата, тя е постигната в контекста на заведени от КЗП колективни искове срещу ищеца за обявяването на клаузи в същия смисъл, но включени в други договори с потребителите, за неравноправни. По тези колективни искове са били образувани гр.д. № 15539/2014 г. и гр.д. № 16746/2014 г., и двете по описа на СГС.  В резултат на спогодбата ищецът е поел ангажимент да измени клаузата за неустойката, включена в договорите с потребителите-физически лица, като бъде предвидено, че „…максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти“. Видно от съдържанието на постигнатата спогодба обаче, тя се прилага по отношение на нови и съществуващи клиенти на ищеца – физически лица, стига по отношение на последните да не е изтекъл задължителния срок на договора към датата на промяната. Договорът с ответника е прекратен още през 2015 г., поради което спогодбата действително няма да се прилага спрямо него. Това обаче по никакъв начин не санира неравноправността и следователно нищожността на посочените по-горе клаузи. Напротив, именно обстоятелството, че неустойката в случая се претендира в необосновано висок размер и този размер не е коригиран съобразно спогодбата, я прави неравноправна на посочените основания. И обратно, след датата на извършване на промените съгласно спогодбата в договорите, сключвани с потребителите-физически лица, няма да може да се поддържа, че неустойката, в размер на тримесечните абонаментни вноски, е необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП.

        Останалите два иска – за заплащане на лизинговите вноски в размер на 776 лева и месечните абонаменти в размер на 398,79 лева, се явяват основателни и следва да бъдат уважени. 

        Съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. В заповедното производство съдът е пропуснал да се произнесе по искането на заявителя-ищец за присъждане на пълния размер на направените разноски за заплатена държавна такса (същата е платена с две преводни нареждания) като не е съобразил направеното плащане за сумата от 27,03 лева. Ищецът не е поискал допълване на заповедта за изпълнение в тази част, с каквато възможност е разполагал съгласно чл.248 от ГПК и предвид указанията по т.7 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Въпреки това обаче, доколкото съдът в исковото производство е компетентен да решава всички въпроси във връзка с присъждането на разноските в за заповедното производство, посочената сума следва да бъде взета предвид. Така пълният размер на разноските, направени от ищеца в исковото и заповедното производство, възлиза на 425,12 лева – държавни такси в исковото и заповедното производства и адвокатско възнаграждение в заповедното производство, доколкото в исковото производство е представено само пълномощно за процесуално представителство, а не и доказателства за уговорено и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение. От тази сума, съобразно уважената част от исковете и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищецът има право на деловодни разноски в размер на 191,96 лева.

Мотивиран така, съдът

                                         Р   Е   Ш   И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.Д.Д., с ЕГН **********,***, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор Оле Бьорн Шулстъд, сумата от 398,79 лева – неплатени месечни абонаменти и услуги по допълнителни споразумения към договори за мобилни услуги и по договор за фиксирани услуги и сумата от 776 лева – дължими лизингови вноски по фактура № **********/20.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до окончателното им изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 5134/2017 г. по описа на Русенския районен съд е издадена заповед от 31.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, против А.Д.Д., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца и сумата от 1426,92 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорите.

        ОСЪЖДА А.Д.Д., с ЕГН **********, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 191,96 лева – деловодни разноски.

        Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

                                РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/