Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 240
гр.Габрово, 29.11.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в открито
заседание на двадесет и шести октомври две
хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ТОПАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : Г. КОСЕВА
КР. ГОЛЕМАНОВА
при секретаря..Б. Бобчева, като разгледа докладваното от
съдия Топалова в.гр.д. № 262 по описа за 2017 г. за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Планинец
2010” ЕООД гр. Трявна против решение № 31/23.06.2017 г., постановено по гр.д. №
285/2016 г. по описа на Тревненски районен съд.
Твърди се, че в обжалваната част
решението било неправилно, поради допуснати съществени нарушения на проц. закон,
нарушения на материалния закон и необоснованост. Първоинстанционният съд не
анализирал всички събрани по делото доказателства, без да изложи мотиви защо
приема единствено и само представените от ищеца доказателства, своевременно
оспорени от ответника и не приема останалите доказателства по делото. Твърди
се, че представеният договор за заем и запис на заповед са симулативни и
създадени единствено с оглед нуждите на
процеса. Въпреки възражението, че сумата не е предадена, първоинстанционният
съд указал, че ответника нови доказателствената тежест за установяване на
отрицателен факт – че заетата сума не е предадена. Този факт следвало да бъде
установен от ищеца по делото, тъй като отношенията между страните предполагали,
че те могат да си създават каквито поискат документи помежду си и да
претендират права, каквито в действителност нямат. Договорът за заем е частен документ. Извън него и запис на
заповед, ищецът не бил ангажирал доказателства, че сумата е предадена. Не било
обсъдено и възражението за нищожност на записа на заповед и за липса на
задължителни реквизити. Неправилно било решението и в частта за присъдената
лихва. Съдът признал тази клауза от договора за противоречаща на добрите нрави
и като нищожна не следвало да присъжда лихва въобще.
Иска се да бъде отменено решението в
обжалваната част, като неправилно и да бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срок е постъпил писмен отговор от
ответника, с който жалбата се оспорва и се излагат подробни аргументи относно
нейната неоснователност.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и доказателствата по делото, приема следното.
Жалбата е подадена в срок от имащо
право на жалба лице и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е
неоснователна.
С обжалваното решение е признато за
установено по отношение на „ПЛАНИНЕЦ“ЕООД, със седалище и адрес на управление:
гр. Трявна, ул.**,
че дължи на Е.Б.Т. ***, сумата от 12 884.07 лв. – главница, ведно със
законната лихва от 29.07.2016г. до изплащане на вземането, за което е издадена
заповед №110/29.07.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, постановена по ч.гр.д. №181/2016 г. по описа на Районен съд – Трявна,
на основание чл.422 във вр. с чл.415 ГПК
В останалата част до претендираният
размер от 15 000.00 лв., искът е отхвърлен.
Страните по делото не спорят, че
ищецът Е.Т. и М.З.К. през 2015 г. и към
настоящият момент живеят във фактическо съжителство. Безспорно е също, че към 23.01.2015
г. М.З.е била управител на ответното дружество и като негов представител е
подписала договор за заем от 23.01.2015 г. с ищеца по делото Е.Т..
Ищецът е твърдял, че на 23.01.2015 г.
е сключил договор с ответното дружество, представлявано от своя управител М.К.,
съгласно който е предоставил сумата 9 000 лв. и дължимо възнаграждение в
размер на 6000 лв. Общо дължимата сума, която дружеството следвало да му върне е
в размер на 15 000 лв. в срок до 22.06.2016 г. Предаването на сумата е
извършено при подписване на договора. Договорът е подписан от М.К. в качеството
й на представляващ „Планинец-2010 ЕООД. В същото качество тя е издала и
представения по делото запис на заповед, с който търговецът се е задължил неотменно и безусловно да заплати на датата
на падежа на Е.Б.Т. сумата 15 000 лв.
С отговора си ответното дружество е
оспорило истинността на договора и записа на заповед - оспорена е датата и
съдържанието. Авторството не е предмет на спор, тъй като не се твърди, че
подписите на лицата не са положени от тях. Договорът съдържа свидетелстваща
част, в която е удостоверено предаването на сумата по него, която може да бъде
оспорвана досежно съдържанието. Възраженията на ответника засягат датата на
създаване на договора и записа на заповед т.е. валидността на изразената воля
на представлявания от М.К. търговец и правните последици от действията й. В
тази връзка при липсата на кое да е от изброените законови условия в чл.181 ГПК, предпоставящи достоверност на датата на договора и записа на заповед, няма
основание да се приеме, че тези документи са съществували към деня, упоменат в
тях за дата на създаването им. Като доказателство за възникнало основателно
съмнение относно момента на създаването им е и обстоятелството, че те не са
представени в счетоводството на дружеството непосредствено след тяхното
създаване, а това е стопено в един много по-късен момент – пролетта на 2016 г. -
повече от една година, след датата, посочена в тях, когато М.К. вече не е
представляващ ответното дружество. Не е без значение и обстоятелството, че
договорът е изпратен по пощата, а М.К. не е дала никакво обяснение относно
неговото постъпване в счетоводството /св. Л./. Установено е също, че такава
сума не е постъпвала в дружеството – нито в касата, нито по банков път. Съдът
приема, че дружеството към този момент не се е нуждаело от парични средства,
изхождайки от заключението на съдебно счетоводната експертиза. В съдебно
заседание вещото лице установява, че всички разплащания са се извършвали от
см.503 - „ разплащателна сметка”, в която към 1.01.2015 г. е имало наличност от
31 040.14 лв. От изложеното се налага извода, че не е доказано
обстоятелството, че договорът за заем и записа на заповед са създадени в
периода, когато К. е представлявала дружеството т.е. не бе обоснован в процеса
правно значимия факт за наличие на представителна власт на М.К. към момента на
полагане на подписа й върху тези документи, за да ангажира отговорността на
дружеството. С чл. 301 ТЗ
е въведена законова презумпция, че не надлежно представляваният търговец е потвърдил
предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е
противопоставил на извършването им. Извършените
без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако
той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. Приложението
на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага
изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че
търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без
представителна власт действия. В
разглежданият случай от обясненията на управителя на ответното дружество и от
показанията на св. Л.се установява, че настоящият управител на ответното
дружество е узнал за съществуването на договора през пролетта на 2016 г. Управителят
заявява, че приели договорите като „несериозна находка и ги оставили без
последствия”. Това изявление не може да бъде прието като противопоставяне на
извършени действия и че тези действия не обвързват търговеца, от чието име е
сключена сделката без наличие на представителна власт. Изисква се своевременно
известяване на насрещната страна, че тези действия не обвързват търговеца,
каквито доказателства по делото не са представени/ р. 57/11.09.2017 г. т.д.
3444/15 I
т.о. /.
Макар и с различни мотиви,
първоинстанционният съд е стигнал до същите правни изводи относно
основателността на предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД..
В частта относно присъдените лихви, решението
на първоинстанционния съд е правилно. Прието е, че задължение за лихви би могло да възникне по
договор за заем за потребление по чл.240 от ЗЗД, какъвто е процесният договор
от 23.01.2015 г. Такова задължение, когато е уговорено, представлява
възнаграждение за ползването на паричната сума. Лихвите са граждански плодове и
имат, както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането
на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение.
Максималният размер на договорната
лихва е ограничен от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. В съдебната практика е прието, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава. Изчислена е сумата, която
надвишава този размер и е присъдена лихва в размер на 3 884.07 лв. Неоснователно
е твърдението, че този иск следва да бъде отхвърлен изцяло при установена
нищожна клауза. Както по-горе се посочи, в противоречие с чл.9 ЗЗД е само
сумата надвишаваща присъдения размер, а не изцяло договорената възнаградителна
лихва.
Поради изложеното, съдът намира, че
решението като правилно следва да бъде потвърдено, а жалбата оставена без
уважение.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31/23.06.2017
г., постановено по гр.д. № 285/2016 г. по описа на Тревненски районен съд
ОСЪЖДА „ПЛАНИНЕЦ“ЕООД, с ЕИК201449683,
със седалище и адрес на управление: гр. Трявна, ул. **, представлявано от П.П.В.,
да заплати на адв. Д.С. *** сумата 916 /деветстотин и шестнадесет/ лв.,
адвокатско възнаграждение, изчислено по Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните
размери на адв. възнаграждения.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: