Р
Е Ш Е
Н И Е №6
гр. Шумен, 09.01.2 г.
Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Св. С.
2. Т. Д.
при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Т. Д.
в.гр.д. № 332 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Юробанк България „ АД, гр. С., ЕИК , представлявано от Д. Б.Ш.и М.И.В., чрез пълномощника адв. М. В. от САК и въззивна жалба на „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С., ЕИК , представлявано от М.В.Х.и М.А.Б., чрез пълномощника адв. М. В. от САК срещу решение № 184/02.03.2018 г. по гр.д. № 1582/2017 г. по описа на ШРС.
І. Жалбоподателят „ Юробанк България „ АД , гр. С. обжалва решението в частта, в която е признато за установено спрямо Банката, че клаузите, съдържащи се в чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г., сключен между Банката и Т.О.Д. и Д.С.Д., са нищожни като неравноправни, и в частта, в която Банката е осъдена да заплати на ищците сумата от 4 198.62 швейцарски франка, получена без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2017 г. до окончателното й плащане, и 626.00 лева – съдебни разноски.
Жалбоподателят намира решението за недопустимо в частта, в която Банката е осъдена да заплати на ищците сумата от 4 198.62 швейцарски франка, ведно със законната лихва за забава върху нея, като постановено по непредявен иск, с оглед на което моли въззивният да го обезсили в тази част и върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Във всички обжалвани части счита решението и за неправилно, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени и отхвърли предявените от ищците искове, като му присъди и извършените по делото разноски за две инстанции. В жалбата си навежда доводи за недопустимост на решението в осъдителната му част за сумата от 4 198.62 швейцарски франка, ведно със законната лихва за забава върху главницата, като постановено по непредявен иск, твърдейки, че, с оглед заявеното от ищците искане, първоинстанционният съд е следвало или да го уважи за солидарно осъждане срещу двамата ответници, или да го отхвърли спрямо двамата. Ето защо, като е осъдил банката разделно да заплати на ищците претендираната сума и е отхвърлил иска спрямо другия ответник, съдът се е произнесъл по непредявен иск. По отношение обжалваната част от решението навежда доводи и за неправилност на същото, като твърди че визираните клаузи от договора за кредит не са част от Общите условия на банката, а са били индивидуално уговорени между страните, били са прилагани само за периода 10.05.2008 г. – 17.01.2011 г., след което са били предоговорени с допълнителни споразумения от 17.01.2011 г. и 02.03.2012 г., същите не са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и спрямо тях са налице изключенията по чл.144, ал.2 и чл.144, ал.3, т.1 от ЗПП. Освен това, чл.12, ал.1 от договора касае само таксите за преводи на погасителните вноски на ищците, определени с Тарифата на банката, и никога не се е прилагал за определяне на възнаградителните лихви по него. На следващо място, за периода 20.10.2011 г. – 04.03.2013 г. месечната погасителна вноска е била по-ниска от първоначално уговорената, поради което не е налице надплащане.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите по жалбата Т.О.Д. и Д.С.Д., действащи чрез пълномощника адв. С. И. от ШАК, депозират отговор на жалбата, в който я оспорват като неоснователна и молят за оставянето й без уважение.
ІІ. Жалбоподателят „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С. обжалва решението в частта, в която е признато за установено спрямо него, че клаузите, съдържащи се в чл.5 и чл.6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г. към посочения договор, сключени между „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД и Т.О.Д. и Д.С.Д., са нищожни и ответникът „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД е осъден да заплати на ищците съдебни разноски, съобразно уважената част от исковете, в размер на 313.00 лева.
Жалбоподателят намира решението за недопустимо, а по същество – за неправилно, с оглед на което моли въззивният съд да го обезсили в обжалваната част и върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, респ. – да го отмени и отхвърли като неоснователен предявения от ищците установителен иск, като му присъди и извършените по делото разноски. Навежда доводи за недопустимост на решението в частта, в която са признати за нищожни клаузите на чл.5 и чл.6 от допълнителни споразумения от м. 01.2011 г. и от 02.03.2012 г., тъй като първоинстанционният съд е обявил въпросните клаузи за нищожни по мотиви, че „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД не е страна по процесния договор за кредит и всякакви договорки между него и ищците, касаещи изменение на договора, сключен между „ Юробанк България „ АД и ищците са нищожни, поради липса на предмет. На такива основания за нищожност на договорните клаузи обаче ищците не са се позовавали, поради което съдът се е произнесъл по непредявено основание, а оттам и по непредявен иск. Счита, че обжалваното решение е и неправилно, тъй като ищците са заявили, че не са уведомени за цесията в полза на БРС, но не са оспорили извършването на самата цесия. Иначе, би се поставил въпроса защо са подписали допълнителните споразумения. Следователно изводите на съда, че дружеството не е станало страна по договора за кредит са необосновани и неправилни. Но дори и да се приеме, че БРС не е станало страна по договора, съдът е приел като основание за нищожност на чл.5 и чл.6 от допълнителните споразумения „ липса на предмет „, каквото основание за нищожност не е уредено в закона, с оглед на което е приложил неправилно материалния закон. В допълнение, първоинстанционният съд дори не е посочил въз основа на коя правна норма е признал процесните клаузи за нищожни и на кой закон противоречат.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите по жалбата Т.О.Д. и Д.С.Д., действащи чрез пълномощника адв. С. И. от ШАК, депозират отговор на жалбата, в който я оспорват като неоснователна и молят за оставянето й без уважение.
Въззивните жалби са подадени в срок, от и
срещу надлежно легитимирани лица, редовни и
допустими.
От материалите по делото се установи
следното: Гр.д. № 1582/2017 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на
въззиваемите срещу жалбоподателите, с искане за съдът да прогласи за нищожни,
като противоречащи на закона – чл.143, т.10, т.9, т.11 и т.18 от ЗЗП, на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, клаузите обективирани в чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и
чл.12, ал.1 от договор
за кредит № НL34425/08.04.2008 г., сключен между ищците и ответника „ Юробанк България „
АД, гр. С.; да прогласи за нищожни, като противоречащи на закона – чл.143, т.10, т.9, т.11 и т.18 от ЗЗП, на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, клаузите обективирани в чл.5 и чл.6 от
допълнителни споразумения към договор за кредит № НL34425/08.04.2008 г., сключени на 01.2011 г.
и 02.03.2012 г. между ищците и ответника
„Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С. и да осъди двамата ответници да
заплатят солидарно на ищците сумата от 4 198.62 швейцарски франка, платена
без правно основание по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL34425/08.04.2008 г., изменен с
допълнителни споразумения от 01.2011 г. и 02.03.2012 г., представляваща
разлика, формирана за периода 13.07.2012 г. – 12.06.2017 г., между размера на
първоначално договорената вноска за лихва и реално изплатената такава,
съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно със законната лихва
върху главницата считано от предявяване на иска до
окончателното ѝ плащане.
Ответниците са оспорили предявените
осъдителни искове като недопустими, породи липса на основание за солидарна
отговорност между тях за претендираните от ищците вземания, както и основателността
на всички предявени искове по същество.
Първоинстанционният съд е квалифицирал
исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, т. 9, 10, 11 и 18 от ЗЗП и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като
с решението си е признал за установено по отношение на „ Юробанк България „ АД,
гр. С., че клаузите, съдържащи се в чл.3, ал.1, чл.3,
ал.5 и чл.12, ал. 1 от договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г., сключен между „ Юробанк
България “ АД и Т.О.Д. и Д.С.Д. са
нищожни като неравноправни; признал е за установено по отношение на „ Бългериън
ритейл сървисиз „ АД, гр. С., че клаузите, съдържащи се
в чл.5 и чл.6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г.
към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008
г., сключени между „ Бългериън ритейл
сървисиз „ АД
и Т.О.Д. и Д.С.Д. са нищожни; осъдил
е „ Юробанк България „ АД, гр. С., да
заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д., на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 4 198.62 швейцарски франка – получена сума без основание,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане;
отхвърлил е предявения иск за сумата 4 198.62 швейцарски франка,
предявен от Т.Д. и Д.Д. солидарно срещу „ Юробанк България “ АД и „ Бългериън
ритейл сървисиз “ АД, като неоснователен и
е осъдил „ Юробанк
България “ АД да заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д. деловодни разноски в размер на 626.00 лева,
както и „ Бългериън
ритейл сървисиз “ АД да заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д. деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете, в
размер на 313.00 лева.
Решението е обжалвано от ответниците с визираните
по-горе въззивни жалби, по които е било образувано в.гр.д. № 190/2018 г. по
описа на ШОС.
С определение № 300/26.07.2018 г. по в.гр.д.
№ 190/2018 г. въззивният съд е прекратил производството по делото и изпратил
същото на първоинстанционният съд за преценка на условията по чл.247 от ГПК
досежно външното изразяване в диспозитива на
решението на действителната му воля относно нищожност на клаузите,
съдържащи се в чл.5 и чл.6 от допълнителни споразумения към договор за кредит №
НL34425/08.04.2008
г.,
сключени на 01.2011 г. и 02.03.2012 г.
между ищците и ответника „Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С. и
относно основателността на предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД
спрямо ответника „Юробанк България „ АД.
С разпореждане от 20.09.2018 г. по гр.д. №
1582/2017 г. ШРС е приел, че не са
налице основанията по чл.247 от ГПК и е разпоредил делото да бъде върнато на
ШОС, след което е образувано настоящото.
След извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно.
По допустимостта на решението, констатира,
че в частта, в която е признал за установено по отношение на „ Бългериън ритейл
сървисиз „ АД, гр. С., че клаузите, съдържащи се в чл.5
и чл.6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г.
към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008
г., сключени между „ Бългериън ритейл
сървисиз „ АД
и Т.О.Д. и Д.С.Д. са нищожни,
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Видно от изложеното
в исковата молба, ищците са навели твърдения и са поискали признаване на визираните договорни клаузи за
нищожни като противоречащи на закона – чл.143, т.10, т.9, т.11 и т.18 от
ЗЗП, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, т.е като неравноправни. Произнасяйки се
по иска, в мотивите към решението си, първоинстанционният съд е приел, че клаузите са нищожни поради липса на
предмет, като сключени между страни, едната от които не е страна по договора за
кредит, чиито разпоредби изменят, на което и основание е уважил предявения иск.
Произнасянето на съда не е по предмета, за който е бил сезиран, съобразно
обстоятелствата, на които ищците са се позовали и за претендираното от тях право,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Безспорно е, че
ищците са претендирали нищожност на договорни клаузи, но поради противоречие
със закона, а не поради липса на предмет, респ. – на съгласие, което налага
извод, че, прогласявайки нищожността им на основание, което не е било заявено с
исковата молба, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на диспозитивното
начало, поради което в тази част постановеното от него решение е недопустимо и следва да се обезсили, а
делото да се върне на същия съд, друг
състав за произнасяне по предявения иск, като съдът следва да извърши и
преценка за допустимост на исковата молба относно него.
В частта, в която
първоинстанционният съд се е произнесъл по осъдителния иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД решението е допустимо. Досежно възражението на жалбоподателя
„ Юробанк България „ АД, че след като е бил сезиран с претенция за солидарно
осъждане на ответниците, съдът е следвало или да я уважи и срещу двамата или да
е отхвърли срещу двамата и не е имал право да постановява осъждане само на
единия и да отхвърля иска спрямо другия, счита че е изцяло необосновано, тъй
като, съгласно трайната практика на съдилищата, включая и задължителна, при
предявен иск за солидарно осъждане на няколко лица, в случай, че прецени, че
претендираното вземане съществува, но само срещу един от ответниците и не са
налице основания за ангажиране солидарната отговорност на останалите, съдът е
длъжен да уважи иска срещу съответния пасивно материално правно легитимиран
длъжник и да го отхвърли спрямо останалите, а не да го отхвърли спрямо всички.
Независимо от допустимостта на решението в частта, касаеща осъдителния
иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, доколкото претенцията е за осъждане на ответника да възстанови на ищците
платени без основание договорни лихви, поради нищожност на клаузи от договора
за кредит, сключен между тях и от допълнителните споразумения към него,
сключени между ищците и втория ответник, уреждащи начина на определяне на
размера им, които лихви са дължими за периода след сключване на споразуменията,
намира, че, поради обезсилването решението на първоинстанционния съд в частта
относно исковете за нищожност на клаузите, съдържащи се
в чл.5 и чл.6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008 г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г.
към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от 10.05.2008
г., сключени между „ Бългериън ритейл
сървисиз „ АД
и Т.О.Д. и Д.С.Д. и необходимостта от
повторното им разглеждане от
първоинстанционния съд, както и преюдициялното значение, което решението по тях
има за правилното разрешаване на спора по осъдителния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, настоящата инстанция е възпрепятствана да осъществи валидна решаваща
дейност във връзка с обусловения иск до приключване с влязъл в сила съдебен акт
на производството по обуславящите искове, поради което и на основание чл.229,
ал.1, т.4 от ГПК, производството по в.гр.д. № 332/2018 г. по описа на ШОС по
въззивната жалба на „ Юробанк България „ АД срещу решението на ШРС в частта, в
която уважен иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, следва да бъде спряно до
приключване на производството по предявените от въззиваемите искове с правно
основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 9, 10, 11 и 18 от ЗЗП, за нищожност на визираните договорни клаузи от
допълнителните споразумения към договора за кредит.
Досежно частта, в която първоинстанционният съд е признал за установено
по отношение на „ Юробанк България „ АД, гр. С., че клаузите,
съдържащи се в чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34425 от
10.05.2008 г., сключен между „ Юробанк България “ АД и Т.О.Д. и Д.С.Д. са нищожни като неравноправни, решението е
допустимо, поради което няма пречки за разглеждане на спора по същество.
По основателността на
иска, от събраните по делото доказателства се установява, че, съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34425 от 10.05.2008 г., първият жалбоподател - „ Юробанк България “ АД е предоставил на въззиваемите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 60 000.00 лева, по курс „купува“
за
швейцарския франк към лева на банката
в деня на усвояване на кредита, от които равностойността в ш. франкове на
20 300.00 лева – за покупка на недвижим имот и равностойността в ш.
франкове на 39 700 лева – за други разплащания, със
срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита.
Съгласно погасителния план, съставляващ неразделна част от договора, въззиваемите е следвало да
плащат задълженията си чрез анюитетни месечни вноски в размер на по 293.26 ш. франка. В чл. 3, ал. 1 от договора е било уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателите дължат годишна лихва в размер
на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка от 1,5 пункта. В същия текст
е било посочено, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове е в размер на 4,5%. В чл. 3, ал. 5 от договора е било предвидено, че
действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата,
от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. В чл. 6, ал. 2 от договора е било уговорено, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на
погасителната вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в
лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с
тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски
франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за
което кредитополучателят, с подписване на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие. В чл.12, ал.1 от
договора е било предвидено, че банката запазва правото
си по време на действие на същия да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното им превалутиране по реда на чл.20, като измененията в
Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. За обезпечаване вземанията на банката по
предоставения кредит, в това число главница, лихви, такси, комисионни и други
разноски, с нотариален акт № 60, т. , рег. № *, д. № 594/*.2008 г. на нотариус
рег. № , кредитополучателите са учредили в полза на кредитодателя ипотека върху
собствените си жилищен имот и гараж в гр. Ш..
Между страните не се
спори, че кредитът е бил усвоен от въззиваемите и, че до 12.06.2017 г. същите
са извършвали плащания за погасяването му, включая на дължимите вноски за възнаградителна
лихва.
По делото са приложени
допълнителни споразумения към процесния договор за кредит от м. януари 2011 г.
и от 02.03.2012 г., сключени между въззиваемите и втория ответник - „ Бългериън
ретийл сървисиз „ АД, за които не се спори, че касаят именнно договорното
правоотношение, създадено с първоначалния договор № HL 34425 от 10.05.2008
г..
Въззиваемите претендират
нищожност на клаузите по чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит,
поради противоречие с нормите на чл.143, т.10, т.9, т.11 и т. 18 от ЗЗП.
Въз основа на изложените факти и заявеното от страните, съдът достига до
следните правни изводи: По делото се установи, че въззиваемите и първият
жалбоподател са били страни по валиден договор за ипотечен кредит, по който
първите имат качеството на потребители на финансова услуга. Предвид факта, че договорът е бил сключен на 10.05.2008 г., на основание пар.4 от ПЗР
на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, спрямо същия са приложими нормите
на Закона за защита на потребителите.
Според разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като са изброени и различни, конкретни хипотези. В т.9 от текста е посочено изрично, че
неравноправна е клауза, която налага на потребителя приемането
на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора, в т.10 – клауза, която позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, в т.11 – клауза, която позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата, а в
т.18 – клауза, която не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Съгласно чл.144, ал.2 от ЗЗП,
разпоредбата на чл.143, т.10 не се прилага за клаузи, при които: 1. доставчикът
на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да
промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на
потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите
услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да
уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и
другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора;
2. търговецът или доставчикът на финансовите услуги си запазва правото да
промени едностранно условията на безсрочен договор, при условие, че се е
задължил в тридневен срок да информира потребителя за промените и потребителят има
правото да прекрати договора. В чл.144, ал.3 от закона е посочено, че
разпоредбата на чл.143, т.10 не се прилага по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти
и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Според
разпоредбата на чл.145 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор, сключен с
потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата
- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи. Преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която
ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми. В чл.146 от ЗЗП е посочено изрично, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва
прилагането на този раздел към останалата част от договора. Когато търговецът
или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказването пада върху него. В чл.147 от с.з. е
посочено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да
бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. При съмнение относно смисъла на
определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
В конкретния случай, се установи,
че оспорените като неравноправни договорни клаузи не са част от Общите условия
на банката, а са част от съдържанието на конкретния договор за ипотечен кредит.
Въззивамите възразяват, че те не са били уговорени индивидуално по смисъла на
чл.146 от ЗЗП, докато жалбоподателят твърди обратното. Според нормата на чл.146
от ЗЗП и трайно установената съдебна практика, когато доставчикът на услугата твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада
върху него. Самото обстоятелство, че ползвателят на услугата е подписал
договора или допълнителни споразумения към него не освобождава търговеца от
задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, нито лишава
потребителя от правото на защита. Предвид казаното и, че в хода на делото
ответникът по иска не е ангажирал доказателства, че ищците са могли да изразят
становище по оспорените клаузи и, че са ги приели при достатъчно информиран
избор, съдът приема, че същите се явяват неравноправни по смисъла на чл.143, т.9 от ЗЗП
и нищожни.
Доколкото в чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1
от договора за кредит е предвидено, че банката има право едностранно да изменя
БЛП и Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, както и приложимите лихви по процесния кредит, без
право на договарянето им от страна на кредитополучателите, като измененията
влизат сила незабавно, следва, че цитираните разпоредби са неравноправни и по
смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП и поради това – нищожни.
Що се отнася до възражението на
жалбоподателя за наличие на изключенията по чл.144, ал.2 от ЗЗП, основният
критерии за приложимостта им е изменението на цената да се дължи на основателна
причина за промяната, при уговорка в договора за уведомяване и предоставена
възможност на потребителя да го прекрати едностранно, респ. - на външни,
независещи от търговеца фактори. Според трайната и непротиворечива практика на
съдилищата, която се споделя от настоящата инстанция, изключенията са
предвидени при резюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е.
недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Ето защо и в двете хипотези,
визирани в чл.144, ал.2 от ЗЗП е необходимо методът на индексиране и промяна на
цените да е описан по ясен и
недвусмислен начин в самия договор и потребителят да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената. Методът
на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно
разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения
и относителната тежест на всеки от отделните компоненти, като е недопустимо клаузата
да съдържа само изброяване на обективните фактори за възникване на правото на
изменение, без да е възможно въз основа на нея потребителят да направи прогноза
или самостоятелни изчисления, т.е. да предвиди икономическите последици от
сключването на договора. Необходимо е между съконтрахентите да е постигнато
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е.
относно конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен
елемент от този вид банкова сделка, а информацията за компонентите трябва да е
публично достъпна. Ако според формулировката на договорните клаузи, промяната в
договорната лихва би настъпила при промяна на БЛП, без в съдържанието на
договора да е включена методиката за това изменение на лихвения процент, а
оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, не е възможно да се
обоснове „основателна причина” по смисъла на чл.144, ал.1, т.2 от ЗЗП, а оттам
и - основание и за прилагане на изключенията от потребителска защита.
В тази връзка, в конкретната
хипотеза се установи, че в чл.3, ал.1 то сключения между страните договор за
ипотечен кредит не са посочени начинът, по който се определят БЛП на банката и
предвидената надбавка от 1.15 процента и компонентите, които ги формират, нито
условията, при които ще се изменят през срока на действие на договора и
обективната им обвързаност с конкретни фактори. Същевременно в чл.3, ал.5 и
чл.12, ал.1 е регламентирано, че БЛП и Тарифата за условията, лихвите, таксите
и комисионните, както и приложимите лихви по процесния кредит подлежат на промяна едностранно от страна на банката, без
право на договаряне от кредитополучателите и стават незабавно задължителни за
страните, като липсват клаузи, с които на потребителите да е предоставена
възможност да вземат отношение във връзка с измененията или да прекратят
едностранно договора. Така регламентираните права на кредитодателя за
субективна преценка при изменение на съществени условия от договора, касаещи
размера на задължението на кредитополучателите и едностранното им вменяване в
тежест на последните очевидно не съответстват на изискването за добросъвестност
и водят до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за
банков кредит, поради което е изпълнен общия фактическия състав на недобросъвестност по чл.143 от ЗЗП и не може да се приеме, че са налице
изключенията по чл.144 от ЗЗП. Добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл.143
от ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да
бъде разгледана, с оглед правните й последици - постигане на значително
неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови
изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия,
свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в
подписания договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения
потребител критерии /чл.147, ал.1 от ЗЗП/, с оглед на които, същият информирано
да поеме задълженията си. Чл.58 от ЗКИ, в редакцията му, обнародвана в ДВ,
бр.109/2007 г., която е приложима по отношение на конкретния договор указва, че
разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл.144,
ал.2 от ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от
потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице
основателна причина, а на потребителя е обезпечено правото за изразено
несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. От изложеното
следва необходимостта и задължението за
кредитодателя в договора, респективно в общите условия по един ясен,
недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно
съществуващи обстоятелства, т. е. такива които са извън контрола на търговеца,
които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на
разходите по кредита, в това число и възнаградителната лихва. Или, следва да
бъде договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която
да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на
отделните компоненти, съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с
обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага
добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна
на лихвения процент. Във връзка с възражението на
ответника следва да се отбележи също, че предвидената в договора възможност
за предсрочно плащане на кредита от кредитополучателите има отношение към
погасяване на задълженията по договора поради доброволното им изпълнение от
длъжниците, а не към прекратяване на правоотношението поради упражняване на
регламентирано в договора право на същите да прекратят договорната връзка при
несъгласие с предприетата от кредитора едностранна промяна в лихвения процент.
Ето защо, съдът приема възражението на жалбоподателя за изцяло неоснователно.
Досежно възражението за наличие на
изключението по чл.144, ал.1, т.3 от ЗЗП, съдебната
практика застъпва становище, което се възприема и от настоящия състав на съда, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
инструменти и че, с оглед въведеното в чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ изискване /при
отпускането на кредит, банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и
посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита/, конкретната формула за определяне на
възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно
базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка
и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от
кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив. Когато на потребителя не е предоставена предварително
достатъчна конкретна информация как банката може едностранно за промени цената
на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката,
включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът
не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото начл.144,
ал.3, т.1 от ЗЗП. Разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП изключва
неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143,
т.7, т.10 и т.12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято
цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на
търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори, тяхното влияние по
отношение необходимостта от промяна на цената
не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които
могат да обусловят изменението на цената, а не субективната власт на търговеца
и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея. Изключението е
въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца,
т. е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение
от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144,
ал.1, т.3 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от
систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 от ЗЗП - при
клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия
търговец предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и
ясно в договора". Посочването като част от съдържанието на договора на
ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може
да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,
ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както
точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения
размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била
дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е
основно право на потребителя, респ. задължение на добросъвестния търговец е да
даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор – чл.1 и
чл.4 от ЗЗП. Ако предпоставката - добросъвестност на търговеца, /предлагащ на
потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/,
обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за
промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144,
ал.3, т.1 от ЗЗП. За приложението на изключението по посочения законов текст не
е достатъчно посочване в спорната договорна клауза на обективните
обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат
до промяна на размера на лихвения процент, а следва отнапред да са установени и
методика и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението и
обвързаността на промяната на размера на лихвата с конкретен размер на
изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да
изменя непозволено лихвата по кредита без да се съобрази с конкретно
промененото ниво на лихвения процент на финансовия пазар. Предвид горното и, че
в оспорените от ищците клаузи от договора, както и в общите условия към него не
са инкорпорирани вътрешните правила на
банката, регламентиращи методиката за едностранно изменение размера на
възнаградителната лихва, въз основа на които да е възможно да се установи
начинът на изменение на БЛП на банката и факторите, които го обуславят,
възражението на жалбоподателя за наличие на изключението по чл.144, ал.1, т.3
от ЗЗП следва също да се приеме за неоснователно.
Като последица от непосочването на
точната методика за изчисление размера на задължението за възнаградителна лихва
и факторите, от които зависи изменението му през срока на действие на договора
до пълното погасяване на кредита, оспорените клаузи по чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и
чл.12, ал.1 от договора за кредит се явяват неравноправни и по смисъла на
чл.134, т.11 и т.18 от ЗЗП, тъй като очевидно позволяват на
кредитодателя да променя едностранно без основание характеристиките на услугата
и, същевременно не позволяват на кредитополучателите да преценят икономическите последици от сключването на
договора. Ето защо и на основание чл.146 от ЗЗП, те са нищожни.
Като съобрази изложените
правни доводи, съдът заключава, че предявените срещу жалбоподателя „ Юробанк България „ АД, гр. С., искови претенции с
правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143, вр. чл.146 от ЗЗП са
изцяло основателни и следва да бъдат уважени.
В съответствие с
изнесените мотиви, съдът приема, че в частта, в която е уважил исковете по
чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. 146, вр. чл.143 от ЗЗП срещу ответника „ Юробанк
България „ АД, гр. С. решението на първоинстанционния съд е правилно и следва
да се потвърди. В частта, в която е уважен иска за нищожност на договорни клаузи
от допълнителни споразумения към договора за кредит от м. януари 2011 г. и
02.03.2012 г. срещу ответника „
Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С., решението е недопустимо, като
постановено по непредявен иск, поради което следва да се обезсили и делото се
върне на първоинстанционния съд, за ново разглеждане от друг състав. Поради
обезсилване на решението в посочената част, същото следва да се отмени в
частта, в която ответникът „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С. е осъден да
заплати на ищците деловодни разноски в размер на 313.00 лева. Поради
преюдициалност на спора, който предстои да се разгледа от първоинстанционния
съд по отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, производството
по въззивната жалба на жалбоподателя „ Юробанк България „ АД, в частта й досежно
произнасянето на ШРС по него, следва бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4
от ГПК, до приключване на обуславящото дело.
На основание чл.78, ал.1
от ГПК, жалбоподателят „ Юробанк България „ АД, гр. С. дължи на въззиваемите деловодни
разноски за въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от въззивната му жалба, в размер на 145.00
лева – адвокатски хонорар.
На основание чл.78, ал.3
от ГПК, въззиваемите дължат на жалбоподателя „
Бългериън ритейл сървисиз „ АД, гр. С. деловодни разноски за въззивното
производство, съразмерно на уважената част от въззивната му жалба, в размер на 140.30
лева – заплатена държавна такса.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
184/02.03.2018 г. по гр.д. № 1582/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен, в
ЧАСТТА, в която е признато за установено по предявения от Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********, двамата с постоянен адрес: ***, срещу „Юробанк България „ АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. ..., представлявано от П.Н.Д., Д. Б.Ш.и А.В.Я., иск с правно основание
26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143 от Закона за защита на потребителите, че клаузите, съдържащи се в
чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 34425 от 10.05.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и Т.О.Д.
и Д.С.Д., са нищожни като
неравноправни.
ОБЕЗСИЛВА, като недопустимо, решение № 184/02.03.2018
г. по гр.д. № 1582/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която е
признато за установено по предявения от Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********,
двамата с постоянен адрес: ***, срещу „ Бългериън
ритейл сървисиз „ АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. ..., представлявано от М.В.Х.и М.А.Б., иск с правно основание
26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143 от Закона за защита на потребителите, че клаузите, съдържащи се в
чл. 5 и чл. 6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 34425 от 10.05.2008 г. и допълнително
споразумение от 02.03.2012 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL 34425 от 10.05.2008 г., сключени между „Бългериън ритейл сървисиз“
АД и Т.О.Д. и Д.С.Д., са нищожни и
ВРЪЩА ДЕЛОТО в тази част на ШРС, за произнасяне по иска от друг състав на съда.
ОТМЕНЯ решение № 184/02.03.2018 г. по гр.д. № 1582/2017
г. по описа на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, ЕИК е осъдено да заплати на Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН ********** деловодни
разноски в размер на 313.00 лева.
СПИРА ПРОИЗВОДСТВОТО по в.гр.д. № 332/2018 г. по описа на Окръжен съд –
Шумен, на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, по отношение на депозираната от „
Юробанк България „ АД, гр. С. въззивна жалба срещу решение № 184/02.03.2018 г. по гр.д. № 1582/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен,
в ЧАСТТА й касаеща решението в частта, в която съдът се е произнесъл по
предявения от Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********, срещу „ Юробанк България „ АД, ЕИК иск с
правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и е осъдил ответника да заплати на ищците сума в размер на
4 198.62 швейцарски франка – получена без
основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2017 г.
до окончателното ѝ изплащане, ДО разрешаване с влязъл в сила
съдебен акт на спора по предявения от Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********, срещу „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, ЕИК , иск с правно
основание 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143 от Закона за защита на потребителите, за нищожност на клаузите,
съдържащи се в чл. 5 и чл. 6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г.
към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34425 от 10.05.2008
г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г. към договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 34425 от 10.05.2008 г., сключени между
„Бългериън ритейл сървисиз“ АД, Т.О.Д.
и Д.С.Д..
ОСЪЖДА „Юробанк България „ АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. ..., представлявано от П.Н.Д., Д. Б.Ш.и А.В.Я. да заплати на Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********,
двамата с постоянен адрес: *** деловодни разноски във
въззивното производство, съобразно отхвърлената част от жалбата му, в размер на
145.00 лева.
ОСЪЖДА Т.О.Д., ЕГН ********** и Д.С.Д., ЕГН **********, двамата с постоянен адрес: *** да заплатят на „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД, ЕИК , със седалище и адрес
на управление: гр. С., ул. ..., представлявано от М.В.Х.и М.А.Б. деловодни разноски във въззивното производство,
съобразно уважената част от жалбата му, в размер на 140.30 лева.
В частта за спиране на
производството по въззивното дело решението, имащо характер на определение
подлежи на обжалване пред Апелативен съд - Варна, в едноседмичен срок от
връчването му на страните, по реда на чл.274 и сл. от ГПК.
В останалата му част
решението подлежи на обжалване пред Върховен съд – С., в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.