№ 6690
гр. София, 05.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100507600 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 9943/27.05.2024 г., постановено по гр. д. № 34318/2022 г.
по описа на СРС, I ГО, 48 състав, е уважен предявеният от А. М. Ч. срещу
„М.П.М.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като ответникът е
осъден да заплати на ищеца сума в размер на 132,21 лв., представляваща
недължимо платена сума като възнаградителна лихва и неустойка за
непредоставяне на обезпечение по индивидуален договор за заем №
156582/21-06-2017 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от
ответника „М.П.М.“ АД, чрез адвокат В. Г., с доводи за неправилност на
обжалваното решение и искане за неговата отмяна. Излага съображения, че
предвидената в договора и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем не следва
да се включва в ГПР. Счита, че дори да е неравноправна, това не води до
недействителност на целия договор. С въззивната жалба не са направени
доказателствени искания. Въззивникът моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца А. М. Ч., с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да
я отхвърли. Излага, че уговорената неустойка в договора за заем многократно
1
надвишава нормативно допустимия размер. Не са направени доказателствени
искания. Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва
първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира,
че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество
въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:
Предявен е иск от А. М. Ч. срещу „М.П.М.“ АД с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сума в
размер на 132,21 лв., представляваща недължимо платена сума като
възнаградителна лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение по
индивидуален договор за заем № 156582/21-06-2017 г., ведно със законната
лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Правопораждащият фактически състав за възникване правото на
обезщетение за неоснователно обогатяване при получаване на облага без
основание включва следните елементи:
1. Процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца и тя да е
постъпила в имуществения комплекс на ответника;
2. Разместването на блага от имуществото на ищеца в имуществото на
ответника да е без правно основание, т. е. без да е било налице годен
юридически факт, без да е било правоотношение между страните в
настоящото съдебно производство.
За да уважи изцяло предявеният осъдителен иск, първоинстанционният
съд е приел, че по делото се установява от представените доказателства и е
безспорно между страните, че между тях е сключен процесният Договор за
паричен заем № 156582/21-06-2017 г., по силата на който кредитодателят
„Кредихелп“ ООД (с правоприемник ответното дружество) се е задължил да
предостави на кредитополучателя А. М. Ч. сумата от 1000 лв. (511,29 евро), за
срок от 10 месеца, с размер на месечната погасителна вноска – 119,80 лв.
(61,25 евро), при общ размер на всички плащания по договора - 1198 лв.
(612,53 евро), при уговорен лихвен процент по заема в размер на 41,13 % и
2
ГПР от 41,68 %. В същия договор било уговорено, че заемателят се задължава
в срок от три дни след сключването на договора, да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в
полза на заемодателя за връщането на всички дължими суми по договора –
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Предвидено е също, че в
случай на неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение в
посочения срок, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
702,05 лв. (358,95 евро), като съгласно ал. 6 на чл. 12 от договора неустойката
следва да се заплаща разсрочено, съгласно погасителен план на 10 месечни
вноски с падеж на първата – 25.07.2017 г. и падеж на последната на 25.04.2018
г.
Страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за
причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те
да се доказват. Пораждането на това акцесорно задължение представлява
неустойка, която съгласно правилото, уредено в правната норма на чл. 92, ал. 1
ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си функция, тя
представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на
договорните задължения. Неустоечната клауза в договорите има
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както е пояснено в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Ако обаче неустойката е уговорена с цел, която излиза извън тези
функции, тя се счита за нищожна. В настоящия случай неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение за главното задължение. Въпреки това, тази клауза не изпълнява
присъщите функции на неустойката, а представлява скрито допълнително
възнаграждение за кредитора, което увеличава разходите по кредита. Това се
подкрепя и от начина на плащане на неустойката – на вноски, подобно на
главницата и лихвата. Съдът приема за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че тази неустойка нарушава добрите нрави и я
обявява за нищожна, тъй като вместо да гарантира изпълнението на
задължението, тя служи за обогатяване на кредитора. Т. нар. неустойка по чл.
12, ал. 4 от договора по същество се явява допълнителна възнаградителна
лихва.
Договорът за потребителски кредит е двустранна и възмездна сделка,
при която към момента на сключването трябва да бъде определен годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита. Това изискване произтича от чл. 11, т.
10 ЗПК. ГПР включва всички общи разходи по кредита за потребителя – както
текущи, така и бъдещи, като например лихви, преки и косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на
посредници при сключването на договора (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Годишният
процент на разходите показва съотношението между задълженията на
потребителя и общия размер на предоставения кредит, като в него се включва
и възнаградителната лихва за ползването на заемната сума – именно така е
уреден разглежданият случай. Всички разходи, свързани с отпускането и
използването на кредита, представляват граждански плод (възнаградителна
3
лихва). При изчисляване на ГПР се вземат предвид не само разходите,
известни към момента на сключване на договора, но и всички бъдещи разходи
на потребителя, произтичащи от договора (чл. 19, ал. 1 ЗПК). В същото време,
чл. 19, ал. 3 ЗПК изключва някои разходи от изчисляването на ГПР: разходи,
дължими от потребителя при неизпълнение на задълженията по договора;
разходи, различни от покупната цена на стоката или услугата, независимо от
начина на плащане (в брой или чрез кредит); разходи за поддържане на сметки,
свързани с кредита, използване на платежни инструменти за усвояване или
погасяване на кредита, и други, ако откриването на сметката не е
задължително и тези разходи са ясно и отделно посочени в договора за кредит
или в друг договор с потребителя. В случая посочването на лихвения процент
и на ГПР е формално и напълно невярно , защото след съобразяване на
неустойката по чл. 12, ал. 4 и лихвата по заема ГПР е в размер на 370,28 %,
както е изчислено в заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като достоверно. На основание чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. В
случая в договора за кредит в размера на ГПР не са посочени всички елементи,
както е предвидено в § 1, т. 1 от ДР ЗПК, което създава неяснота за
потребителя, поради което съдът намира че в случая е налице и нелоялна
търговска практика от страна на кредитната институция, „заблуждаваща“ по
смисъла на европейското законодателство. Ето защо доколкото това накърнява
съществени права на потребителя, то недействителността на договора на това
основание е пропорционална санкция.
Според чл. 23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21
г на ВКС , IV ГО, и решение № 50259 от 12.01.2023 г по гр.д. № 3620/21 г на
ВКС, III ГО, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно заключението по ССчеЕ
заемополучателят е заплатил на 13.07.2017 г. сума в размер на 1024,72 лв. за
погасяване на кредита. Същата сума включва 1000 главница и 24,72 лв.
договорна лихва.
Съгласно чл. 161 ГПК когато страна създава пречки за събиране на
доказателства, съдът може да приеме за установени факти, благоприятни за
противната страна. В този контекст, ако страна не осигури достъп на вещо
лице до счетоводството си, съдът трябва предварително да я уведоми кои
конкретни факти ще се считат за доказани при продължаващо
възпрепятстване. В Решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г. на
ВКС, ГК, IV ГО се посочва, че процесуалното поведение на страната има
доказателствено значение само при условията на чл. 161 ГПК. Съдът може да
приеме за доказани неизгодни за страната факти, ако тя създава пречки за
събиране на допуснати доказателства, но това е допустимо само след изрично
уведомяване на страната за последиците от поведението . Следователно,
съдът е длъжен да посочи конкретно кои факти ще приеме за установени по
чл. 161 ГПК, ако страната не осигури достъп на вещото лице до
счетоводството си. Това уведомление е необходимо, за да бъде приложена
4
санкцията, предвидена в закона. Настоящият въззивен състав намира, че с
протоколно определение от откритото съдебно заседание на 21.06.2023 г.
първоинстанционният съд е указал конкретно и точно последиците при
възпрепятстване на вещото лице да изготви заключение по твърденията на
ищеца за направени допълнителни плащания на неустойка и възнаградителна
лихва в размер на 132,21 лв. По тази причина правилно е приет за доказан
фактът на плащане на претендираната сума от ищеца-заемополучател на
ответника-заемодател. В случая сумата от 132,21 лева за възнаградителна
лихва и неустойка е платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане от ответника. Исковата претенция, предявена пред СРС, е доказана
по основание и размер и законосъобразно е уважена от същия.
По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
Въззиваемият-ищец претендира разноски за настоящата инстанция за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.
38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Представени са договор за правна помощ и справка за
регистрация по ДДС на адвокатското съдружие. С оглед изхода на делото
справедлив и икономически обоснован с оглед предмета му и достойното
заплащане на извършения квалифициран юридически труд е адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв., което следва да се възложи в тежест на
въззивника да заплати на адвокатското дружество.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9943/27.05.2024 г., постановено по гр. д.
№ 34318/2022 г. по описа на СРС, I ГО, 48 състав, с което е уважен
предявеният от А. М. Ч. срещу „М.П.М.“ АД иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер
на 132,21 лв., представляваща недължимо платена сума като възнаградителна
лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение по индивидуален
договор за заем № 156582/21-06-2017 г., ведно със законната лихва от
27.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „М.П.М.“ АД с ЕИК *******, да заплати на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв във вр.чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв на Еднолично адвокатско
дружество„Д. М.“ с БУЛСТАТ ******* сумата от 200 лева адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решение № 4742/18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 28991/2023 г. по
описа на СРС, 180 състав, е влязло в сила в останалата част.
5
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6