Р Е Ш Е Н И Е №1701
26.05.2020 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в открито
съдебно заседание на осемнадесети май две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 11846/2019 г. по описа на същия съд, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исково производство.
Иск на Т.Н.Д., ЕГН **********,***, против „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,, със седалище и адрес на управление в София
, бул. Джавахарлал Неру № 28, „Силвър Център“ офис 40 – 46, да се осъди
ответното дружество да заплати на ищеца сума, дадена при изначална липса на
основание – недействителен договор за потребителски кредит № *********** между
страните, или нищожни или недействителни отделни клаузи за възнаградителна лихва и неустойка по
същия договор.
Според фактите, така, както са изложени в
исковата молба, между страните имало договор за потребителски кредит № ********* от дата 11.05.2016 година , по
силата на който договор, ищецът получил сума от 4000 лева в заем. Д. се
задължил да върне заетата сума, заедно със възнаградителна лихва от 30 % ,
изчислена на годишна база, и годишен процент на разходите от 34.35 %.
Кредиторовото дружество приело разсрочено плащане на 36 равни седмични вноски от по 123.37 лева всяка
, като вноските включват и възнаградителна лихва. Договорено било между страните и заплащането
на неустойка, в случай, че кредитополучателя не представи обезпечение на
кредитора в срок от три дни от датата на сключването на договора. Задължението
на кредитополучателя се изразявало в това , да представи или две физически лица
– поръчители , които да отговарят на определени изисквания , или банкова
гаранция в размер на цялото задължение на длъжника, която да е валидна поне 30
дни след датата на изтичането на договора. Обезпечение на кредитора на било
представено.Неустойката била договорена в размер от 2764.08 лева, като
плащането и било разсрочено като част от седмичната погасителна вноска (76.78
лева) , кат опо този начин общия размер на вноската станал 200.15 лева.
Главницата, възнаграждението на кредитора и
неустойката били изцяло заплатени на кредитодателя.
Изложени са обаче доводи, че договора между
страните е недействителен на основание
чл. 22 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са спазени условията на
чл. 9, 10, 11 и 19 от същия закон. Твърди се, че клаузата, с която е договорен
размерът на възнаградителната лихва е нищожна, тъй като размерът надхвърля
повече от три пъти размера на законната такава, неустойката също е нищожна
клауза, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, противоречи и на
императивни правни норми, нищожна е на основание чл. 26 от ЗЗД. Моли се да се
осъди ответника да заплати 430.14 лв. недължимо платена по клаузата за
възнаградителна лихва и сумата от 2764.08 лв. недължимо платена по клауза за неустойка,
и да се присъдят на ищеца сторените по делото разноски.
Ответното дружество оспорва исковете като
неоснователни. Твърди, че няма основание за нищожност, унищожаемост или друга
форма на недействителност, както на договора, така и на неговите клаузи и се
моли исковете да бъдат отхвърлени, като му се присъдят сторените по делото
разноски.
Субективно съединени между същите страни
осъдителни искове с правно основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства,
съдът съобрази следното:
В хипотезата на чл. 55 от Закона за
задълженията и договорите , следва ищеца да докаже имущественото разместване
между страните , а ответника – наличието на основание за това разместване.
Сключването на договора между
страните не е спорно , представено и е копие от същия на л. 41 от делото. Страните всъщност не
спорят по това, че по договора е платена сума 430.14 лв. като възнаградителна
лихва и 2764.08 лв. неустойка ,съобразно направеното от
процесуалния представител на ответното дружество признание на тези факти в
откритото съдебно заседание по изясняване на фактите по спора; имуществено
разместване между страните има.
Тъй като договорът попада под дефиницията
на чл. 9 от Закона за потребителския кредит , той следва да се подчинява на
закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите.
Приложима е редакцията на ЗПК , обн. ДВ изм. и доп., бр. 57 от
28.07.2015 г.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в
тази му и следващите редакции, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12.
2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което
, „годишния
размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта“.
Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по
договора не надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е
под стойност от 50.05 %. В закона няма задължение на кредитодателя да обясни в
самия договор как точно се формира годишня процент на разходите, доколкото
методиката на формирането му е законоустановена ( приложение № 1 към
закона).
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) ,
договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен носител,
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора. „ както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа
посочване на общия размер на
кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за
прилагането му. Тъй като лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора,
неприложими към същия са изискванията за: посочване на индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а.
Има информация ( чл. 7 от договора
) за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания
,както и за наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора,
и срока, в който това право може да бъде упражнено. Има, в съответствие
с чл. 11 ал. 1 т . 11 от ЗПК,
погасителен план, като са посочени датите на падеж на всички отделни
погасителни вноски.
Не се намериха основания за общата
недействителност на договора според чл. 22 от ЗПК, но е нищожна клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора , която предвижда
неустойка при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като противоречи
на добрите нрави; липсата на представени
обезпечения е безспорен факт. С оглед
дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
критерий, следва да се каже , че тази неустойка не разполага с присъщите си
функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли
да настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да
представи обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма възстановителна функция,
а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото
паричния й еквивалент е значителен, почти три четвърти части от главницата.
Изводът на съда е , че плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, а
оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави.
Тази клауза е и неравноправна по смисъла
на чл. 143 от Закона за защита на потребителите
– тя води до значително неравновесие между договорените права на
страните, като облагодетелства
недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази
клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори ,
следователно тази клауза е нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.
Искът да се върне платеното съобразно тази
договорка между страните е основателен.
Според ищеца, нищожна била договорката, с
която е договорен размерът на възнаградителната лихва, тъй като тази клауза в
договора противоречала на добрите нрави
– размерът на кредиторовото възнаграждение надхвърлял повече от три пъти
размера на законната лихва.
В тази връзка, трябва да се каже следното:
Съдебната практика на българските съдилища трайно
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (решение
№ 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. и решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.
д. 5093/2007 г., двете - на ВКС, ІІ г.
о. и мн. др. ). Критерият обаче не е и
не може да бъде абсолютен, тъй като, от друга страна, съдилищата са длъжни да
отчитат спецификите на всеки отделен
случай. В контекст, за ползване на сума от 4000 лева, върната на части за срок от половин година, се дължи
възнаграждение на кредитора в размер от
общо 430.14 лева, или по – малко
от една девета част от сумата на главницата, а самия размер на кредиторовото
възнаграждание е договорен от 30 % , изчислени на годишна база, тоест, под
ориентировъчния размер , прието от съдебната практика. При краткосрочните необезпечени кредити,
отдавани от небанковите финансови институции като ответното дружество, само по
себе си незначителното надвишаване на трикратния размер на законната лихва при
изчисляване на кредиторовото възнаграждание не може да релевира нищожност
поради противоречие с добрите нрави -
това възнаграждание е основанието , поради което кредиторът сключва
договора.
Следователно има основание за плащане на
възнаграждение на кредитора по договора , и искът за връщане на вече платеното
такова поради недължимост следва да се отхвърли.
При
липса на данни за отделно договорен за всеки иск размер на адвокатските
хонорари, разноските по делото се присъждат съобразно общото правило на чл. 78
от ГПК – пропорционално на уважената, респ., отхвърлената част от исковете ; и
двете страни са представили списъци по
чл. 80 от ГПК. Възражението за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат е основателно,
доколкото същия надхвърля двойно минималните размери по смисъла на чл. 7 ал. 2
от Тарифата по чл. 36 от Закона за адвокатурата, (определени съобразно редакцията преди отменото с решение № 5419 по адм.
дело № 14384/2019г.
на ВАС изменение на наредбата), а същевременно
делото не притежава фактическа, а само правна сложност. Минималния хонорар,
изчислен по този ред е 331.50 лева, колкото се признават за разноски по делото.
Така , общия размер на ищцовите разноски става 492.21 лева, или ,
пропорционално на уважената част, дължат се 425.92 лева (
492.21/3194.22*2764.08).
Общият размер на сторените от ответното дружество разноски е 564 лева ,
като са дължат пропоционално на отхвърлената част 75.94 лева. ( 564/3194.22*430.14)
Воден от изложеното и на
основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********,, със седалище и адрес на управление в София , бул. Джавахарлал Неру
№ 28 , „Силвър Център“ офис 40 – 46, да заплати на Т.Н.Д., ЕГН **********,***, сумата от 2764.08 лева, като дадена при
изначална липса на основание по нищожна клауза ( чл. 4 ал. 2 ) за неустойка за
непредставено обезпечение по договор за потребителски кредит № ********** от
дата 11.05.2016 година, ведно със законна лихва от датата на подаване на
исковата молба- 17.07.2019г до окончателното изплащане на вземането.
Отхвърля иска на Т.Н.Д., ЕГН **********,***,
да се осъди „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********,, със седалище и адрес на управление в София , бул. Джавахарлал
Неру № 28 , „Силвър Център“ офис 40 –
46, да заплати на ищеца сума 430.14 лв., като дадена при изначална липса на
основание по нищожна клауза ( чл. 2 т. 6 ) за възнаградителна лихва и по
недействителен договор за потребителски кредит № ********** от дата 11.05.2016
година, като неоснователен.
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,, със седалище и адрес на
управление в София , бул. Джавахарлал Неру № 28 , „Силвър Център“ офис 40 – 46,
да заплати на Т.Н.Д., ЕГН **********,***, сума от 425.92 лева
разноски по делото
Осъжда Т.Н.Д., ЕГН **********,***,
да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,, със седалище и адрес на
управление в София , бул. Джавахарлал Неру № 28 , „Силвър Център“ офис 40 – 46, сумата от 75.94
лева разноски по отхвърления иск – хонорар на адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ