№ 18976
гр. София, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 73 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ АНТ. СОПОТСКА
като разгледа докладваното от ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ Гражданско дело
№ 20241110103650 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.535 ТЗ.
Ищецът Л. М. Д. моли съда да признае за установено на осн. чл.422, ал.1
ГПК, че ответникът А. С. М. е задължен да му плати на осн. чл.535, вр. чл.288
ТЗ, вр. чл.44, вр. чл.79 ЗЗД сумата от 13000,00 лв., претендирана задължение
по запис на заповед от 10.1.2023 г. с падеж от 1.9.2023 г., ведно със законна
лихва за периода от подаване на заявлението по чл.417 ГПК по ч.гр.д.
№50782/23 г. на СРС - 12.9.2023 г., до изплащане на сумата. Моли и на осн.
чл.78, ал.1 ГПК да го осъди да му плати и направените по делото разноски.
Ответницата Л. М. Д. оспорва иска и моли за отхвърлянето му. Твърди,
че записът на заповед съдържа неяснота относно падежа –на предявяване или
на определената в него дата, поради което счита, че записът на заповед е
нищожен. Твърди, че ищецът го е обвинил, че противозаконно е отнел
парични средства от местоработата си – магазин, който е собственост на
бащата на ищеца. Това се случило в дома му, притеснил се, за здравословното
състояние на съпругата си и решил да подпише записа на заповед, въпреки, че
не дължи възстановяване на твърдяната сума. Отрича да съществува каузално
правоотношение, което да обосновава задължаването му по записа на заповед.
Настоява, че тежестта да докаже съществуването на такова следва да се
1
твърди и доказва от ищеца.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по
делото доказателства приема за установено следното:
Видно от приложеното гр.д. №50782/23 г. на СРС, 73-ти ищцата е
подала заявление по чл.417 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за
незабавно изпълнение срещу ответницата за сумата от 13000,00,00 лв. въз
основа на запис на заповед, издаден на 10.1.2023 г. и падеж на 1.9.2023 г.
Последнияг е възразил по реда на чл.414 ГПК, което обуславя интереса на
ищеца да предяви настоящия установителен иск.
Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422,
ал.1 от ГПК при наличие на издадена заповед за изпълнение по т.10 на чл. 417
от ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. С оглед
правилата за разпределение на доказателствена тежест, установени в нормата
на чл.154 ГПК ищецът следва да доказва фактите, на които основава
претенцията си, основана на записа на заповед, а именно съществуването на
подлежащ на изпълнение и редовен от външна страна запис на заповед.
В случая представеният по делото запис на заповед от 10.1.2023 г.
съдържа всички лимитативно изброени реквизити в нормата на чл.535 ТЗ т.е.
същият е формално редовен от външна страна.
Неоснователно е възражението на ответника относно формалните
пороци на записа на заповед – че съдържал неяснота относно падежа, който е
посочен като дата на плащане но същевременно е записано, че сумата ще бъде
платена срещу представяне на записа на заповед. Според съдебната практика
на ВКС - решение № 77/14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о.,
строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен в
Търговския закон, включително за определяне на падежа /чл. 535, т.3 във
връзка с чл. 486, ал. 1 връзка с чл. 537 ТЗ/ налага извод, че в записа на заповед
падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не
дава основание за различно тълкуване. С решение № 246 от 15.01.2015 г. по т.
д. № 2879/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. се приема, че използваната от издателя на
ефекта формулировка в текста на документа "представяне за плащане" не е
относима към уговаряне падеж "на предявяване" по смисъла на чл. 486, ал. 1,
т. 1 от ТЗ, а към "предявяване за плащане" по смисъла на т. 3 на ТР №
1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, което разграничава
2
значението на понятията именно в хипотезата на запис на заповед с определен
падеж. Представянето /предявяването/ за плащане има функцията на покана за
изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта
менителнично задължение. То не е условие за настъпване на самата
изискуемост /освен при падеж "на предявяване"/, а представлява
необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. С
решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и
решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. № 515/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о.,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също се приема, че при издаден запис
на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати
обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната
редовност на менителничния ефект не е опорочена. Изразът "представяне" не
е равнозначен на израза "предявяване", чрез който се определя падежът в
хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 и 2 от ТЗ и не съдържа два начина на
определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с
упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 от ТЗ, във връзка с
получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него, а
изразът "на предявяване" е един от начините на определяне на падежа - по чл.
486, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 537 от ТЗ в записа на заповед. Запис на заповед,
в който падежът е определен едновременно "на предявяване" и "на определена
дата" е нищожен съгласно чл. 486, ал. 2 от ТЗ. В решение № 155/7.11.2013 г. по
т. д. № 664/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., се приема, че от граматическото
тълкуване на израза в процесния менителничен ефект: "... се задължавам без
протест и без разноски при предявяването на този запис на заповед на падежа
да заплатя..." следва извод, че волята на издателя на процесния запис на
заповед несъмнено е била да заплати сумата, за която се е задължил пред
поемателя, именно на веднъж вече определения /по правилото на т. 4 на чл.
486, ал. 1 от ТЗ/ падеж.
Неоснователни са и възраженията на ответника, че ищецът следвало да
твърди и да доказва наличието на каузално правоотношение, обуславящо
основанието за издаване на записа на заповед. Съдебната практика по този
въпрос е в противоположния смисъл. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва
фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи
3
за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването,
респективно несъществуването на вземането по записа на заповед /такава е
съдебната практика по този въпрос - решение № 66 от 28.07.2015 г. по т. д. №
378/2014 г. , Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение 38/07.04.2015 г. по дело 1008/2014
г. на Първо ТО на ВКС и много други/.
В случая ответникът въвежда, възражението, че ищецът го е принудил
да подпише записа на заповед. Сочи, че с ищеца се познават от 10 години,
съпругата на ответника е акуширала раждането на детето на ищеца, в
последствие ответникът и съпругата му станали кумове на ищеца и съпругата
му, а след това и кръстили детето му. Заявява, че на 10.1.2023 г. ищецът дошъл
в дома му, където се намирали детето му и болната му съпруга, обвинил го да
е откраднал сумата от местоработата си, където ищецът е работел като
управител. Ответникът много се притеснил за болната си съпруга и подписал
ценната книга без в действителност да е задължен за сумата, която не бил
откраднал. Освен това, ищецът му дал да подпише и документи за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и ответникът подписал
и тях.
Твърдението на ответника да е принуден да подпише документа не се
установяват от събраните по делото доказателства. В тази връзка са разпитани
свид.П.С.К., на която съдът не може да се довери, тъй като единственото
лично възприето от нея обстоятелство относно фактите за които свидетелства
е разката по телефон от страна на съпругата на ответника. Свидетелските
показания на К. нямат доказателствена стойност, защото казаното от нея не се
основава на личните й възприятия относно събитието, за което свидетелства, а
представляват преразказ на разговор със съпругата на ответника, която без
съмнение е предубедена за изхода на делото.
Твърденията на ищеца частично се потвърждават от обясненията на
ищеца – че е отишъл в дома на ответника, с когото се познават от 10 години,
че ответникът му е кум и кръстник на детето му. Оттук нататък, твърденията
на ищеца и на ответника съвпадат само по отношение на обстоятелството, че
ищецът е подписал записа на заповед и молбата за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие. Съдът не намира основание на осн. чл.176 ГПК
да интерпретира обясненията на ответника като уклончиви или с тях да не се
дава отговор на поставените от ответника въпроси. Напротив, обясненията му
4
са житейски правдоподобни, логически обосновани и непротиворечиви, в т.ч.
и при поставяни контролни въпроси. С тях ищецът изтъква и логичната
причина записът на заповед да се издаде в негова полза, а не в полза на
дружеството на баща му, в което е работил ищецът и от където се твърди, че е
откраднал средствата. А именно - че дългът на ответника да върне
противозаконно отнетите суми е покрит от страна на ищеца.
Съдът приема, че житейски недостоверно възражението на ответника да
е принуден да подпише записа на заповед без да дължи сумите по него, тъй
като признава, че с ищеца се са били приятели от 10 години, че е негов кум и
кръстник на детето му, което показва отсъствието на мотив спрямо него да се
упражнява принуда да извърши нещо против волята си – да подпише запис на
заповед и молба за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно
съгласие. В обратната хипотеза, би подал сигнал в полицията и би актакувал
по съдебен ред уволнителната заповед, но по делото няма данни да е реагирал
по този начин и това разкрива, че е голословно отричането му да се е
задължил доброволно по записа на заповед. По делото няма данни да му е
оказвана принуда под формата на противозаконно упражняване на сила или
заплашване, което да е в състояние да породи обоснован страх за собствената
му самоличност или за неговите близки.
Ето защо искът е изцяло основателен и следва да се уважи.
На осн. чл.78, ал.1 ГПК ответникът е задължена да плати направените
разноски от ищцата в исковото и заповедното производство съразмерно на
уважената част от иска – изцяло.
Предвид изложеното, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът
А. С. М. с ЕГН ********** и адрес в гр.София, ул.Ц.Г. * и съдебен адрес в
гр.София, ул.Неофит Рилски 19, ап.5, чрез адв.П. Н. Н. от САК е задължена да
плати на ищеца Л. М. Д. с ЕГН ********** с адрес в гр.София, ул. П. ** и
съдебен адрес в гр.София, ул.Ген.Паренсов 45, ет.3, ап.8, чрез дав.С. Ц. то
САК и адв.Г. М. от САК на осн. чл.535, вр. чл.288 ТЗ, вр. чл.44, вр. чл.79 ЗЗД
сумата от 13000,00 лв., представляваща задължение по запис на заповед от
5
10.1.2023 г. с падеж от 1.9.2023 г., ведно със законна лихва за периода от
подаване на заявлението по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №50782/23 г. на СРС -
12.9.2023 г., до изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал., ГПК ответника А. С. М. с ЕГН **********,
да плати на ищеца Л. М. Д. с ЕГН **********, следните суми: 283,63 лв. за
направените разноски по настоящото дело и 1263,00 лв. – по заповедното
ч.гр.д. №50782/23 на СРС.
Решението подлежи на обжалване по реда на Глава двадесета от
ГПК – с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните на съдебните им
адреси чрез процесуалните им представители!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6