гр. София, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ "Е" въззивен състав, в
публичното заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при секретаря: Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр.дело № 4679
по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.
258 ГПК
- чл.
273 ГПК.
С
Решение № 20269194 от 06.12.2020г., постановено по гр. д. № 61916/2020г. по
описа на СРС, І ГО, 27 състав, е уважен предявения от А.М.А. против М.Б.Н. осъдителен
иск с правно основание чл. 75 ЗС, с който М.Б.Н. е бъде осъдена да преустанови
нарушението и да възстанови нарушеното владение на А.М.А. по отношение на
следния недвижим имот: ДВУЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА – източен близнак със застроена
площ на всеки от етажите от 72, 21 кв. м. и РЗП 144, 40 кв. м., състояща се от
ЖИЛИЩЕ, представляваща самостоятелен обект
в сграда, заемащо целия първи етаж от сградата и ЖИЛИЩЕ, представляващо
самостоятелен обект в сграда, заемащо целия втори етаж на сградата, находяща се
в поземлен имот с идентификатор: 68134.1931.166, с административен адрес: ул. „********“
№ 23, гр. София, район „Витоша“, общ. Столична, по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед
РД-18-68/02.12.2010г., на изп. Директор на АГКК. Ответницата е била
осъдена да заплати на А.М.А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 157, 80
лв., представляваща разноски по делото. М.Б.Н. е осъдена да заплати по сметката
на СРС сумата от 458, 42 лв., представляваща държавна такса.
Със
същото решение ответникът М.Б.Н. е осъдена да заплати на А.М.А. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 157,80 лв., представляващи разноски по делото, а в
полза на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 458,42 лв., представляваща
остатък от дължимата държавна такса, предвид изхода на делото пред СРС.
Ищецът
А.М.А. е осъден да заплати в полза на евентуалния ответник - И.Х.Х., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 1000, 00 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата М.Б.Н., чрез пълномощника
си - адв. Р. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания
за неговата неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че съдът е
постановил решението, взимайки предвид доказателства, изготвени единствено за
целите на делото. Твърди, че събраните по делото свидетелски показания са
противоречиви и при цялостния им анализ са налице основания за отхвърляне на
предявения иск. Оспорва решаващия извод
на съда, че в хода на производството въз основа на събрания и обсъден
фактически и доказателствен материал е доказано, че ищецът е реализирал
фактическа власт върху целия имот чрез „М.Д.П.А.“ ЕООД (чрез работникаТ.) в
период 6 месеца преди депозиране на исковата молба (11.10.2018г. –
15.05.2019г.). Счита, че съдът неправилно не е взел предвид проведеното от
ответницата пълно обратно доказване относно обстоятелство, че ищецът не е бил в
страната в процесния период. Посочва, че видно от представените по делото
доказателства ищецът е декларирал собственост върху ¾ ид. части от
недвижимия имот, като за останалите
¼ ид. части данъците са били заплащани от нея, но въпреки това
доказателствата за платени данъци не се били кредитирани от съда. Неправилна
била констатацията на съда, че ответницата не е посещавала процесния имот.
Ищцата навежда оплаквания, че съдът се е произнесъл свръхпетитум , тъй като
ищецът е претендирал възстановяване на владението върху първия етаж от къщата,
въпреки което произнасянето е за цялата къща. Моли съда да отмени обжалваното
решение и отхвърли предявения срещу ответницата иск . Претендира разноски.
В
срока по чл.
263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А.М.А.,
който чрез процесуалния си представител - адв. Ж. Ж. оспорва жалбата. Излага
подробни съображения, че постановеното решение е правилно, доколкото съдът е
установил упражняването на фактическа власт върху процесния имот 6 месеца преди
подаване на исковата молба, която била осъществявана посредством поставените от
него вещи в недвижимия имот, както и чрез св.Т.. Посочва, че в производството е
бил доказан и фактът на нарушението на владението от страна на ответницата,
действала чрез нейния пълномощник. Поради което моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК,
от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, заплатена е дължимата
ДТ, поради което е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По отношение на
наведените във възивната жалба оплаквания съдът намира следното:
За да уважи
иска с обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че А.А. е владял
процесния недвижим имот в продължение на 6 месеца преди датата на отнемането на
владението (03.05.2019г.), като владението му било постоянно, непрекъснато,
несъмнено и спокойно. Приел е за доказано и обстоятелството, че ответницата М.Н.
е нарушила владението върху процесния недвижим имот, тъй като действайки чрез
неин представител извършила смяна на бравата, с което възпрепятствала
възможността на ищеца за достъп до имота.
С
оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
предявил иск с правно основание чл. 75 от ЗС, явяващ се средство за защита на
владението като фактическо състояние. С този иск законът предоставя защита на
владелеца на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и
върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко
нарушение. Под „нарушение“ по смисъла на чл. 75 от ЗС следва да се разбира
всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на
владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняването на
тази фактическа власт. Предмет на този иск е установяване на владение по
смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, което е продължило непрекъснато повече от 6
месеца, както и че същото е нарушено или отнето чрез незаконосъобразни
действия.
Съществените признаци на владението, изрично
посочени в чл. 68 ЗС, са два: обективен - упражняване на фактическа власт, и
субективен - намерение да се владее за себе си. Освен тях, в правната теорията
и практиката са изведени като логическо следствие от съществените елементи и
други елементи на владението, изискващи то да бъде постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно.
Спорно между страните се явява наличието на
обективния елемент, изразяващ се във фактическо упражняване на власт спрямо
конкретния недвижим имот от ищеца, доколкото ответницата твърди, че не е
прекъсвала да се интересува и да владее процесния недвижим имот съобразно
притежаваната от нея идеална част.
В настоящия случай искът е предявен от ищеца
на 28.10.2019г., а твърдяното нарушение е било реализирано на 03.05.2019г.,
т.е. искът е предявен в рамките на предвидения в закона срок
Следва да бъде посочено, че ищецът в
рамките на търсената от него защита в образуваното производство не се позовава
на право на собственост върху процесния недвижим имот, което да брани с иск за
ревандикация. Материалното право, което брани ищецът с предявения иск е
владението върху недвижимия имот и при разглеждането на иска не могат да се
преценяват спорове за собственост (арг. чл. 359 ГПК). Няма пречка обаче при
наличие на предвидените в закона предпоставки съсобственик да предяви срещу
друг съсобственик владелчески иск по чл. 75 ЗС като защита на фактическото
положение, а не на нарушено право /по арг. на по-силното основание, предвид
съображенията дадени ТР № 3/2020 г. от 05.01.2022 г. по т.д. № 3/2020 г. ОСГК на ВКС/.
Неправилността на първоинстанционното
решение ответницата обосновава във
връзка с анализа на събрания и проверен по делото доказателствен материал и
по-конкретно – позовава се на конкретни писмени доказателствени средства, за
които твърди, че са създадени, за да обслужат разрешаването на спора. Следва да
бъде посочено, че за установяването основателността на предявения иск е било достатъчно доказване на обстоятелството,
че ищецът е владял (като е държал лично или чрез другиго - чл. 68, ал. 1 ЗС) процесния недвижим имот в
период 6 месеца, предхождащи предявяването на иска, без да е от значение
владението, което е упражнявал в по-далечен от този момент период. От събраните
по делото писмени и гласни доказателствени средства може да бъде направен
обоснован извод, че ищецът е владял процесния недвижим (като държането е било
упражнявано чрез другиго – лицето Г.Т.) 6 месеца преди предявяването на иска. Във
връзка с това следва да бъде посочено, че в практиката на ВКС е прието, че не е
необходимо непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване,
облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може
да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на
намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети
лица /в този смисъл са и мотивите към решение 6/2010 г. по гр. д. № 2760/2008
г. на ВКС, Iг. о./.
По делото е представено пълномощно с
нотариална заверка на подписа от 11.09.2017г., с което Г.Т. е бил упълномощен
да управлява и стопанисва цялото недвижимо имущество на ищеца, като при разпита
на последния е било установено, че именно той е извършвал действия,
представляващи по същността си държане на имота от името на ищеца.
Неоснователни са оплакванията на ответницата
относно неправилност на изводите на съда поради наличие на пълномощно, с което
ищецът е упълномощил Г.Т. да го представлява само относно ½ ид. части от
процесния недвижим имот. Това е така, защото упълномощителната сделка би имала
значение само във вътрешните отношения между пълномощник и упълномощител, но не
и спрямо упражняването на фактическа власт с намерение за своене. В този случай
Г.Т. се е явявал държател по отношение на ищеца, а ищецът е владял процесния
имот чрез другиго, като за да бъде налице разгледаната хипотеза не е необходимо
да има изрично упълномощаване в този смисъл. Оплакването на ответницата, че
представеният договор за наем от 12.10.2018г. е създаден само за целите на
процеса, не е успешно доказан в хода на производството. От друга страна, достоверността
на сключения трудов договор между дружеството „М.Д.П.А.“ ЕООД и лицето Г.Т. не
рефлектира пряко върху формирането на изводи относно упражненото от ищеца
владение, доколкото се доказва, че Г.Т. е действал от името и за сметка на
ищеца и по този начин е упражнявал за него фактическа власт върху процесния
недвижим имот въз основа на мандатно правоотношение помежду им, като е ирелевантно
обстоятелство дали същият е и служител в дружеството на ищеца.
От показанията на св. Г.Т., които
преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за непосрествени и обективно
дадени и кредитира с доверие, М. А.
безспорно се установява, че върху процесния недвижим имот владение е упражнявал
ищецът, както и че част от него е бил отдаден под наем на дружеството,
управлявано от самия ищец. По делото са изслушани и показанията на свидетелите на ответницата (св. Кр. М. и св. З.
В.), от които обаче не се установява по несъмнен начин ответницата да е
обитавала или посещавала процесния недвижим имот в релевантния период от 6
месеца преди предявяване на исковата молба на ищеца. Показанията на св. Волев
не позволяват да бъде направен сигурен извод относно периода, в който същият
твърди да е посещавал неговия приятел И. (внук на ответницата) в процесния имот.
Извод за същото не може да бъде направен и от показанията на св. М., доколкото
последният твърди, че ответницата рядко е посещавала къщата за поддръжка,
отново без да може въз основа на тези показания да бъде индивидуализиран
конкретен период.
С оглед така установените по делото
факти, настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът е установил по делото при
условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК,че е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот,
до който извод обосновано е достигнал и СРС.
Във връзка с наведените от ответницата
оплаквания за неправилност на решението поради несъобразяването на крайния
извод на съда с представените по делото удостоверения от МВР следва да бъде
посочено, че последните в конкретния случай не са относими към разрешаването на
правния спор, доколкото ищецът е държал имота като свои чрез другиго, а не
лично. Обстоятелството, че през последните няколко месеца преди предявяването
на иска същият не е присъствал в страната не води до извод за липса на упражнявано
от него владение. Дори и да се приеме, че ищецът е напускал страната през
определени периоди от време, следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 83
ЗС, съгласно която, който докаже, че е
владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не
се докаже противното. Доколкото не е било проведено обратно пълно доказване от ответницата,
то приложение намира оборимата презумпция на чл. 83 ЗС.
Във връзка с оплакването за
неправилност на решението относно липсата на установено намерение на ищеца да
свои имота като свои – т.нар. субективен признак на владението, следва да бъде
посочено, че въз основа на събраните и обсъдени в хода на делото писмени и
гласни доказателствени средства може да бъде направен обоснован извод за
наличието му у ищеца. За намерението на ищеца да свои имота недвусмислено сочи
действието по отдаване на част от процесния недвижим имот под наем. Значение в
този подобен смисъл имат и представените
извлечения от регистъра на „СОТ – сигнално-охранителна техника ЕООД“, видно, от
които ищецът е активирал за процесния имот охранителна услуга за периода
04.12.2014г. - 23. 05. 2019г. Нещо повече, с иска по чл. 75 от ЗС се защитава
самото владение като фактическо състояние, а не владението като съставна част
от правото на собственост.
Оплакването на ответницата, че съдът не
е взел предвид представените от нея доказателства за заплащани данъчни
задължения във връзка с притежаваната от нея ид. ч. от недвижимия имот се явява
по същността си неоснователно, доколкото заплащането на данъчни задължения само
по себе си би могло да бъде разгледано доказателство за наличие на субективния
признак на владението, но за целта е необходимо установяване и на неговия
обективен признак – а именно упражняване на фактическа власт, доказване, за
което не беше успешно проведено от страна на ответницата.
В хода на производството по делото по
безспорен начин е доказано и твърдяното нарушение на владението върху процесния
недвижим имот от ответницата, която е действала чрез неин представител. Във
връзка с това следва да бъде посочено, че под „нарушение“ по смисъла на чл. 75
ЗС се разбира всяко действие, с което се накърнява или отстранява фактическото
господство на владелеца и което е вън от неговата воля. Нарушилият владението
може да бъде както лице, което фактически извършва действие, с което пречи на
владелеца или го отстранява от осъществяване на фактическа власт върху имота,
така и всяко лице, което поддържа това неправомерно поведение. В конкретния
случай нарушението се изразява в разбиване на брава на врата и в последващо
затрудняване на достъпа вкл. и до втория етаж от процесната къща чрез преграждане
на вратата към него, с които действия безспорно се осуетява упражняването на
владението на ищеца върху процесния имот. Обстоятелството, че на 03.05.2019г.
упражняването на владението за ищеца е било нарушено се доказва от изслушаните и кредитирани от съда показания на свидетелитеТ., както
и от представените по делото писмени доказателства, като анализът им в пълнота
води до непротиворечивия извод, че ответницата чрез неин представител е
реализирала такова поведение, с което е осуетила възможността на ищеца да
упражнява владение, както с разбиването на бравата на вратата на процесния имот,
така и с последващото изграждане на преграда, осуетяваща достъпа на ищеца до
сградата, включително и до втория етаж на същата.
Относно оплакването на ответницата за
постановяване на решение плюс петитум от първоинстанционния съд – същото следва
да бъде оставено без уважение, тъй като за да бъде налице такова следва да бъде
нарушен принципът на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). За да определи
действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи
от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон. В конкретния случай съдът се е
произнесъл в рамките на търсената от ищеца защита, доколкото същият претендира преустановяване
на нарушението и възстановяване на владението върху целия недвижим имот.
Обстоятелството, че на практика той навежда твърдения за пряко нарушение от
ответницата само върху първия етаж от къщата не е равнозначно на претендиране
на възстановяване на владението само върху него. Ищецът е посочил, че желае
възстановяване на владението върху целия процесен недвижим имот, което, за да
бъде постигнато е необходимо да се преустанови нарушението върху първия етаж от
имота с оглед на естеството на сградата на къща, тъй като достъпът до втория
етаж е функционално обусловен от достъпа до първия. Тълкуване в обратния смисъл
би противоречало на правилата на правилата на формалната логика и би излизало
извън рамките на целта, която се преследва с предявяването на посесорния иск по
чл. 75 ЗС – а именно преустановяване на неправомерно установеното владение
върху процесния имот.
По изложените съображения, настоящият състав
намира за доказано от страна на ищеца, че е установил владение върху процесния
имот в период, предхождащ 6 месеца предявяването на иска, както и че с
поведението си ответницата, действайки чрез представител е нарушила
упражняваното от ищеца владение, което е достатъчно основание за уважаване на
предявения иск.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната
жалба оставена без уважение.
При този изход на правния спор, поначало
въззиваемия има право на разноски, но доколкото не са претендирани, то и съдът
не следва да присъжда такива.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение може да бъде
обжалвано пред ВКС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20269194
от 06.12.2020г., постановено по гр. д. № 61916/2020г. по описа на СРС, І ГО, 27
състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването на препис на страните, при условията на чл.
280, ал.1
и ал. 2
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: