№ 2982
гр. София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100502163 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.07.2021 год., постановено по гр.дело №4874/2020 год. по описа на СРС,
ГО, 46 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Б. Г. Г. и Е. Г. Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца, както следва: Б. Г. Г. –
сумата от 1 188.61 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от
м.май 2016 год. до м.април 2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
29.01.2019 год. до окончателното й изплащане, сумата от 129.83 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2017 год. до
10.01.2019 год., сумата от 22.88 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода от м.декември 2015 год. до м.април 2018 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 29.01.2019 год. до окончателното й изплащане и сумата от 3.90 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.01.2016
год. до 10.01.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №5392/2019 год. по описа на СРС, ГО, 46 с-в, а Е. Г. Т. – сумата от 594.31 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2016 год. до
м.април 2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2019 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 64.92 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 14.09.2017 год. до 10.01.2019 год., сумата от 11.44
лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.декември 2015
1
год. до м.април 2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2019
год. до окончателното й изплащане и сумата от 1.95 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 30.01.2016 год. до 10.01.2019 год., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №5392/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 46 с-в, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: Б. Г. Г. – направените разноски в исковото производство в
размер на 93.57 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на
60.24 лв., а Е. Г. Т. – направените разноски в исковото производство в размер на 46.79 лв.,
както и направените разноски в заповедното производство в размер на 30.12 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответниците Б. Г. Г. и Е. Г. Т.. Жалбоподателите поддържат, че по делото липсвали
убедителни писмени доказателства за дължимостта на претендираната сума. СРС
неправилно бил приел, че са потребители на топлинна енергия за битови нужди. Такова
качество притежавал собственикът или вещният ползвател на имота. При съществуването на
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, то именно вещният ползвател бил
задължен да заплаща стойността на доставената топлинна енергия. В тази връзка следвало
да се имат предвид разясненията в Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК. В разглеждания случай било видно от подадената молба-
декларация, че облигационно правоотношение било възникнало между подалото я лице и
ищеца. А и името на втория ответник не фигурирало в нито един от представените по
делото документи. След като вещен ползвател бил посочения от ищеца ответник, на чието
име била открита клиентска партида на имота, то единствено той бил задължен да заплаща
потребената топлинна енергия. По отношение на претенциите за лихви ищецът не бил
ангажирал доказателства за датата на публикуването на сумите в сайта на дружеството или
по друг начин, респ. не бил установил, че ответниците са изпаднали в забава – чл. 33, ал. 2
от Общите условия. В този смисъл предявените акцесорни претенции се явявали
неоснователни. Неправилно СРС бил присъдил и лихва до датата на изплащането, тъй като
предявените искове не били осъдителни, а установителни. Ищецът основавал претенцията
си на извършен реален отчет на действително потребена топлинна енергия, поради което и
претенциите за стойността на услугата дялово разпределение били неоснователни. Ищецът
трябвало да установи при условията на пълно и главно доказване, че за ответниците е
възникнало задължение да заплатят услугата дялово разпределение, както и каква е нейната
стойност. Липсвали и доказателства относно уговорения и съобщен на клиентите ред и
начин за заплащането на тази услуга, съгласно изискването на чл. 36, ал. 2 от Общите
условия. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
2
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и пасивно
субективно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
3
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че Б. Г. Г. и Е. Г. Т. са съсобственици на
апартамент №78, находящ се в гр.София, ж.к.“******* като първият от тях притежава 2/3
ид.ч. от него, а втората – 1/3 ид.ч. – виж нотариален акт за дарение на недвижим имот от
15.02.1995 год. /в т.ч. направеното от нотариуса официално удостоверяване на документите,
които са били представени при съставянето на акта/. В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
А доколкото по делото липсват данни, че върху процесния имот е било учредено/запазено
вещно право на ползване, то възраженията на жалбоподателите, с които същите оспорват
пасивната си материалноправна легитимация, се явяват неоснователни.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Безспорно е между страните, че през исковия период в процесния имот е било потребено
твърдяното от ищеца количеството топлинна енергия, както и че нейната стойност възлиза
на 1 782.92 лв., а и тези обстоятелства се установяват и от съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства по делото, а именно: главен отчет – който е подписан от
ответника Б. Г. /чл. 180 ГПК/ и обективира извънсъдебните му признания за горепосочените
обстоятелства, както и за това, че е титуляр на права върху имота и на откритата при ищеца
4
клиентска партида №43163, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд
приема, че отговаря на истината; протоколи за неосигурен достъп и индивидуални справки
за използвана топлинна енергия.
На следващо място следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения,
свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на
услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в
редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик
на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
"дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата
дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи
условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.
1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща
нормативна уредба към момента на сключването на договора от между етажните
собственици на процесната сграда и третото лице-помагач.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от 2016 год. /одобрени с решение на КЕВР от 27.06.2016 год. и в сила от
11.07.2016 год./, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред
за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ допълнителна цена по
ценоразпис, определен от продавача, за отчитане на уредите за дялово разпределен, извън
обявените от търговеца дати. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата
дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото настоящият
съдебен състав счита, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена през
5
периода от м.декември 2015 год. до м.април 2018 год., като нейната стойност не спори
между страните, че възлиза на 34.32 лв.
Следователно законосъобразно СРС е приел, че са налице основанията за ангажиране на
отговорността на всеки един от ответниците за претендираните главници, съобразно
притежаваните от тях права върху топлоснабдения имот, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
29.01.2019 год. до окончателното изплащане. Във връзка с оплакванията във въззивната
жалба следва да се посочи, че съгласно нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за установяване
на вземането се смята предявен от датата на подаване на заявлението, откъдето следва, че
при уважаване на иска като законна последица трябва да се присъди законната лихва върху
вземането от датата на подаване на заявлението – виж приетото в мотивите на т. 4а от
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.
Настоящият съдебен състав приема, че задълженията за заплащане на стойността на
топлинната енергия и на услугата дялово разпределение за процесните периоди са
възникнали като срочни, който извод следва от чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 год. /фактурата по чл. 32,
ал. 3 се издава след изготвяне на изравнителните сметки и включва и задължението за
стойността на услугата дялово разпределение/ – в 45-дневен срок след изтичане на месеца,
за който се отнасят. Т.е., за изпадането на длъжника /ответниците/ в забава не е необходимо
отправянето на покана от страна на кредитора. В този смисъл акцесорните претенции се
явяват установени в своето основание за процесните периоди, като при правилно
приложение на чл. 162 ГПК първоинстанционният съд е приел, че същите се явяват
основателни.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.07.2021 год., постановено по гр.дело №4874/2020
год. по описа на СРС, ГО, 46 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7