РЕШЕНИЕ №152
гр. Пазарджик, 05.11.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двадесет и пети октомври през две хиляди и деветнадесета година в публично съдебно
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ П.
секретар Галина
Младенова
като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 61/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по иск на „Е.М.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. Б., ул. „А.“ № ***,
чрез адв. К. ***, и конституирания
съищец „Ф.“ АД (н), ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. Б., ул. „Т.“ № ***, действащ чрез синдика С., срещу Н.Г.П., ЕГН **********,***,
за заплащане на сумата от 58 140
лева, частично от 114 000 лева, представляваща обезщетение за
причинени имуществени вреди на „Ф.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК ***, изразяващи
се в претърпяна загуба – начисляване и получаване на ежемесечно възнаграждение
от 2 000 лева без взето решение затова на Общото събрание на акционерите
или на Съвета на директорите, за периода м. април 2014 г.
– м.
декември 2018 г. или общо 57 месеца, ведно със законната
лихва от подаване на иска – 21.03.2019 г. до окончателното
плащане, на основание основание чл. 240а от ТЗ. Претендират се разноски.
Предявеният иск се
основава на следните фактически твърдения:
В
исковата молба е изложено, че ищецът е акционер във „Ф.“ АД с дялово участие от
51 % от капитала на дружеството. Твърди се, че ответникът Н.П., в качеството си
на изпълнителен директор на „Ф.“ АД, ЕИК ***, е причинил имуществени вреди на „Ф.“
АД, изразяващи се в претърпяна загуба – начисляване и получаване на ежемесечно
възнаграждение от 2 000 лева без взето решение затова на Общото събрание
на акционерите или на Съвета на директорите, в несъответствие с изискването на
чл. 244, ал. 7 от ТЗ, за периода от април 2014 г. до декември 2018 г. или общо
57 месеца, в общ размер на 114 000 лева. С уточнителна молба вх. № 3188 от
10.04.2019 г. ищецът е изложил, че искът за присъждане на обезщетение за
причинените вреди е за сумата от 58 140 лева, частично от общия му размер
от 114 000 лева. Моли за уважаването му с присъждане на разноски.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба. Излага, че ответникът е изпълнявал длъжността
изпълнителен директор на „Ф.“ АД за период от повече от 21 години
(22.10.1997 г. - 04.01.2019 г.), като през цялото време е получавал ежемесечно
възнаграждение за управлението на дружеството. Сочи, че това е видно от
ежегодните протоколи от ОСА на „Ф.“ АД. На това основание прави извод, че „Ф.“
АД не само не е било против, но и е потвърдило решението си за получаване от
ответника на възнаграждението. Твърди,
че липсва противоправно деяние, вреда, причинно-следствена връзка. Моли за
отхвърляне на иска.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК ищецът „Е.М.“ АД е
подал допълнителна искова молба. Уточнява, че вредите на „Ф.“ АД произтичат от
това, че от финансовите ресурси на дружеството са се отделяли средства за
възнаграждението на ответника, което обаче не е било определено по съответния предвиден в
закона ред – без съответното решение на ОСА или на Съвета на
директорите.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК ответникът е подал
допълнителен отговор. Излага се, че от факта, че ответникът е получавал
ежемесечно възнаграждение за управлението на „Ф.“ АД за период ХІІ.1997 г. –
ХІІ.2018 г. следва извода, че е налице непрекъсваемост и липса на
неправомерност при получаване на сумите.
Няма
постъпило становище от синдика на „Ф.“ АД (н) до този
момент.
По допустимостта на производството:
Легитимацията на страните съответства на твърденията на ищеца за виновно
и противоправно поведение на ответника, което е причинило вредоносни
имуществени последици в патримониума на „Ф.“ АД, чиито процесуален субституент
е ищецът „Е.М.“ АД.
Сезиран е родовокомпетентният съд –
чл. 104, т. 4 от ГПК.
С Определение № 597/23.07.2012 г. по т. д. № 1050/2011
г., I т. о. състав на ВКС е приел, че т. нар. малцинствени права на
акционерите са предмет на изчерпателна законова регламентация: чл. 223, ал. 1
от ТЗ, чл. 223а, чл. 240а и чл. 251а ТЗ, от които разпоредби е видно, че
носителите им са само акционери, притежаващи поне 5 % и съответно – поне 10 %
от капитала на съответното АД, а редакцията на чл. 240а in fine от ТЗ не оставя
съмнение, че притежаващите най-малко 10 % от капитала на дружеството акционери
могат да ангажират по исков ред отговорността на членове от управителните му
органи, но само "за вреди, причинени на дружеството". От друга страна,
овластяването да се води процес относно чуждото право включва като своя
последица важимост спрямо носителя на спорното материално право на последиците
от водения процес. Силата на пресъдено нещо се разпростира, както спрямо
субституента, така и спрямо носителя на материалното право, затова, наред със
субституента, по служебен почин на съда се конституира като страна и носителят
на материалното право (така Решение №
360 от 4.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 197/2005 г., ТК, I о.).
С изрично Определение № 247
от 15.04.2019
г. съдът
е конституирал като съищец и лицето, чието право е предявено от
ищеца, а именно „Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на уравление: гр. Б.,
ул. „Т.“ № ***, на основание чл. 26, ал. 4 от ГПК вр. чл. 240а от ТЗ, представлявано от назначения синдик Д.С. на
основание чл. 658, ал. 1, т. 7 от ТЗ.
Относно квалифицирането на иска по чл. 240а от ТЗ (за вреди):
Извод в тази насока е създадената съдебна практика, посочваща
разликата между претенции по чл. 45 и чл. 59 от ЗЗД: Принципно
претенцията по чл. 45 от ЗЗД
за обезщетение на имуществени вреди и тази за имуществено изравняване по чл.
59, ал. 1 от ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване, не се основават
на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание, макар възможен
предмет на претенцията и при двете правни основания да е остойностяване и
присъждане на пропуснатата полза за претендиращия да извлича доходи от собствената си
вещ, нереализирани поради определено поведение на насрещната
страна. Когато се излагат твърдения за виновно и противоправно поведение
на насрещната
страна, което е причинило вредоносни имуществени последици, вкл. и
пропуснати ползи, правното основание на претенцията за
обезщетение е по чл. 45 от ЗЗД (Решение № 403 от 18.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 758/2010
г., IV г. о., Решение № 80 от 22.02.2011
г. на ВКС по гр. д. № 941/2010 г., III г. о.).
В настоящия случай, изрично в исковата молба ищецът заявява,
че „са нанесени имуществени вреди на
дружеството, чиито автор е ответникът“, сочи се, че същият е получавал
възнаграждение незаконосъобразно, противоправно, в противоречие с чл. 244, ал.
7 от ТЗ, тъй като изпълнителният директор не може сам да определя
възнаграждението си, необходимо е решение на ОСА, каквото няма. Ищецът изрично е
уточнил с ДИМ, че вредите на „Ф.“ АД произтичат от това, че от
финансовите ресурси на дружеството са се отделяли средства за възнаграждението
на ответника. Докладът по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК с посочената
правна квалификация и разпределена доказателствена тежест, основана на
предявения иск за вреди, не е оспорен от ищеца. Всичко това мотивира съда да
определи правна квалификация по чл. 240а от ТЗ за вреди, а не напр. по чл. 55
или чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване.
От фактическа страна
съдът приема следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК съдът е
приел, че са налице безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства, а именно:
че „Е.М.“ АД е акционер с 51 % дялово участие от капитала на „Ф.“ АД (обстоятелство,
което се подкрепя и от представените писмени доказателства - констативен
протокол и удостоверение, издадени от нотариус рег. № 036 от НК); че
изпълнителен директор на същото за процесния период м. април
2014 г. – м. декември 2018 г. вкл. е бил ответникът Н.П., който е
получавал възнаграждение като изпълнителен директор; в откритото
съдебно заседание от 25.10.2019 г. съдът отдели за безспорно и обстоятелството,
че ответникът е получавал възнаграждение като изпълнителен директор на „Ф.“ АД
още от вписването му в ТР.
По делото са приети писмени доказателства, които са
налични и по партидата на „Ф.“ АД в търговския регистър към АВ, от които се
установява следното:
Видно от Решение № 2421/22.10.1997 г. на ОС – Пазарджик в търговския регистър, тогава воден при
окръжните съдилища, е вписано преобразуването на
„Ф.“ ООД във „Ф.“ АД с едностепенна система на управление, като ответникът Н.П. е избран за председател на Съвета на
директорите и изпълнителен директор на дружеството с мандат от 3 години. Акционери в дружеството са първоначално
Г.Т.П. (49 % от капитала) и „Е.М.“ АД (51 % от капитала), а впоследствие след
смъртта на Г.П., съответният брой акции се разпределят на неговия наследник по
закон Н.П..
Видно от Протокол на ОСА на „Ф.“ АД от 04.05.1999 г. е
одобрен годишния счетоводен отчет и баланса на дружеството за 1998 г.
Представени са и последващи протоколи от ОСА за одобряване на годишен
счетоводен отчет и баланс на дружеството за годините от 1999 г. до 2015 г., заедно
с доклади на експерти-счетоводители, както и за взети решения за освобождаване
от отговорност на членовете на СД. С протокол от 30.04.2016 г. на заседание на
СД е преизбран за председател на СД и изпълнителен директор ответника Н.П..
От
изслушаното по делото заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, прието от
съда за компетентно изготвено, неоспорено от страните, се установява, че за процесния период м. април
2014 г. – м. декември
2018 г. вкл. ответникът Н.П.
е получил за изпълняваната от него длъжност изпълнителен директор на „Ф.“ АД
брутни месечни възнаграждения в размер на общо 114 922.33 лева. При
изслушването на вещото лице по реда на чл. 200, ал. 2, изр. 1 от ГПК е
уточнено, че нетните възнаграждения в по-голямата си част са около 2 000
лева месечно, респ. има и по-малки – в размер под 1 000 лева, и брутните и
нетните, като изплащането било в зависимост от съществуващата към момента
парична наличност.
Правни
изводи:
Предявен е иск по чл.
240а от ТЗ.
Повдигнатият
правен спор възлага в тежест на ищеца да докаже: деяние, което е противоправно
като извършено в нарушение на законовото задължение на ответника, визирано в
нормата на чл. 237, ал. 2 от ТЗ (задължението да изпълнява функциите си с
грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери), вина
(без значение формата умисъл или небрежност), която се предполага, настъпила
вреда и причинно-следствена връзка между деяние и вреда. Отговорността по чл.
237, ал. 2 от ТЗ е вид деликтна отговорност (Решение № 360 от 4.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 197/2005 г., ТК).
Членовете на съветите са длъжни
да изпълняват функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството
и на всички акционери – чл. 237, ал. 2 от ТЗ. Те са професионалисти и от тях се
очаква възможно най-добрите управленски резултати с оглед конкретните
обстоятелства. Обща рамка за изпълнение на това задължение представлява
определената от решенията на Общото събрание стопанска политика.
Видно от публикувания в ТРРЮЛНЦ
устав на „Ф.“ АД компетентността на ОСА е регламентирана чрез препращане към
разпоредбата на чл. 221 от ТЗ. Видно от чл. 221, т. 4 от ТЗ (в редакцията на ДВ, бр. 48/1991 г., относима към датата на преобразуването на Ф. от ООД в АД – 1997 г.) ОСА избира и
освобождава членовете на Съвета на директорите, съответно на Надзорния съвет, и определя възнагражденията им.
С Решение № 646 от 28.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 431/2009 г.,
I т. о. е прието, че договорите за управление като
такива, съдържащи елементите на договор за поръчка по принцип са възмездни,
като органът, който е избрал лицето за член или му е
възложил управлението определя неговото възнаграждение, но няма пречка
договорът да бъде и безвъзмезден. Що се отнася до съдържанието на договора, то
на страните е предоставена пълната свобода при определянето му, като
единственото ограничение е свързано с императивните разпоредби на закона.
С Решение № 222
от 10.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2972/2017 г., І т. о. е прието, че с договора за управление може да бъдат уредени
отношенията, но без да се засяга установеното от закона съдържание на договора,
нито решенията на общото събрание /например това за определяне на размера на
възнаграждението/; че липсата на прието решение на общото събрание на дружеството
относно размера на възнаграждението на управителя не подлежи на саниране чрез
приложението на разпоредбите на чл. 293, ал. 3 от ТЗ и чл. 301 от ТЗ. Размерът
на възнаграждението на управителя не може да бъде променен чрез сключено в
изискуемата писмена форма допълнително споразумение към договора за управление,
ако не бъде прието съответното решение от компетентния волеобразуващ орган.
По
настоящото дело се установи, че няма данни ОСА да е определило
възнаграждението на членовете на СД, в това число на
ответника в качеството му на изпълнителен директор, респ. липсва и сключен
договор за управление (макар, че сключването на договор за
управление е правна възможност, от която страните могат да се
възползват по свое желание - Решение № 150 от 29.05.2015 г. на ВКС гр. д. № 5272/2014 г.,
IV г. о.). Няма данни да е налице и решение на СД за определяне
на възнаграждението на ответника като изпълнителния член на СД съгласно чл.
244, ал. 4 от ТЗ, след изменението на закона с ДВ, бр. 58/2003 г.
Следователно,
не може да се приеме, че и без взето решение на компетентния затова орган (ОСА,
респ. след 2003 г. СД), надлежно е възникнало правото на възнаграждение на
ответника като изпълнителен член. Нареждането от страна на ответника, респ. изплащането
в негова полза на суми за възнаграждения като изпълнителен директор при това
положение се явява увреждащо за „Ф.“ АД, тъй като се намалява имущественото
състояние на дружеството. Налице е и пряка причинно-следствена връзка между
поведението на ответника и настъпилата вреда.
Според Решение
№ 945 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3026/2008 г., IV г. о., деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД
се ангажира за увреждащо спрямо ищеца поведение, т. е. явява се защита на
неговото субективно материално право и правнозначими интереси. Ето защо, за да е противоправно деянието по
отношение на ищеца, предявил иск по чл. 45 от ЗЗД, не трябва да има негово съгласие за
увреждането му – директно или потенциално възможно. Щом един резултат
се желае от пострадалия, той не може да се оплаква, че е настъпил. В обобщение,
едно действие или бездействие може да е увреждащо за един или повече правни
субекти, но те не могат да търсят обезщетение за деликт, ако извършителят е
действал според даденото от тях съгласие.
Ищецът „Е.М.“
АД основава претенцията си за настъпила имуществена вреда в патримониума на „Ф.“
АД, представляваща претърпяна загуба от изплащането в полза на ответника на ежемесечно
възнаграждение за периода април 2014 г. – декември 2018 г. По делото се
прие за безспорно, че ответникът е получавал възнаграждение като изпълнителен
директор на „Ф.“ АД още от вписването му в ТР през октомври 1997 г., т. е. за
период от около 21 години. От приетите писмени доказателства се установи, че на
проведени ОСА са били (1) одобрявани годишните счетоводни
отчети и баланси на дружеството за периода от 1999 г. – 2015 г. вкл., ведно с (2)
докладите на експерти-счетоводители, като са (3) взети решения и за
освобождаване от отговорност на членовете на СД.
Освобождаването от отговорност на управителя е правомощие на
общото събрание, с което се признава полагането на дължимата грижа при воденето
на дружествените дела. Решението на общото събрание екскулпира управителя и е
неоттегляемо. То освобождава управителя от отговорност за вредите, които са настъпили
за дружеството от поведение на управителя, което е известно – документирано е
надлежно в счетоводството, канцеларските и другите книги на дружеството (Решение № 150 от 29.05.2015 г. на ВКС гр. д. № 5272/2014 г.,
IV г. о.).
Законът изисква в годишния доклад
за дейността на АД задължително да се посочват възнагражденията, получени общо
през годината от членовете на съветите –така чл. 247, ал. 2, т. 1 от ТЗ.
Всичко гореизложено обосновава извод,
че с одобряване на извършените разходи (включващи и възнаграждението на
ответника), както и с приетото решение за освобождаване на същия от отговорност
като член на СД, ОСА реално е одобрявало (се е съгласявало) с изплащането на
възнаграждението му, като макар това да представлява „увреждане“ под формата на
имуществена вреда, намаляваща финансовия ресурс на дружеството, последното не
може да търси обезщетение за този период октомври 1997 г. – 31.12.2015 г.), тъй
като липсва противоправност.
По
делото няма данни за приети от ОСА годишни финансови отчети за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. На това
основание следва да се
приеме, че липсата на взети решения от ОСА за одобряване (съгласие) с
направените разходи за възнаграждение за ответника за периода след 01.01.2016
г. нататък, т. е. за 2016 – 2018 г. вкл., не означава, че дружеството мълчаливо
е продължило да се съгласява с увреждането.
Ето защо получените от ответника суми
за възнаграждения като изпълнителен директор за този период (01.01.2016 г. – 31.12.2018
г.) в размер на 74 905.65 лева
(съгласно заключението по ССчЕ) представляват имуществена вреда, която подлежи
на обезщетяване. Претенцията се явява основателна за посочения период, респ. неоснователна за периода от 01.04.2014 до
31.12.2015 г. Доколкото искът е предявен като частичен – за сумата от 58 140 лева, то същият следва
да се уважи изцяло.
По
разноските:
Ответникът следва да бъде осъден
да заплати направените от ищеца „Е.М.“ АД разноски в
размер на 2 525.60 лева, от които 2 325.60 лева дължима държавна
такса и 200 лева за депозит на в. л., съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.Г.П., ЕГН **********,***, да плати на „Ф.“
АД (в
несъстоятелност),
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Т.“ № ***, сумата от 58 140 (петдесет и осем хиляди сто и четиридесет) лева, частично от 114 000 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди на „Ф.“ АД (н), ЕИК ***,
изразяващи се в претърпяна загуба – начисляване и получаване на ежемесечно
възнаграждение като
изпълнителен директор за периода 01.01.2016– 31.12.2018 г.,
ведно със законната лихва от подаване на иска – 21.03.2019 г. до окончателното
плащане, на основание чл. 240а от ТЗ, като
ОТХВЪРЛЯ иска
на „Е.М.“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. Б.,
ул. „А.“ № ***, ЕИК
******, за периода 01.04.2014
г. – 31.12.2015
г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Н.Г.П.,
ЕГН **********,***, да
плати на ищеца „Е.М.“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
кв. Б., ул. „А.“ № ***, ЕИК
******, сумата от 2 525.60 лева (две хиляди
петстотин двадесет и пет лева и 60 ст.), от които 2 325.60 лева държавна
такса за исковото производство и 200 лева - депозит на вещото лице, съгласно
чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: