№ 2784
гр. София, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Р. М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Р. М. Найденова Въззивно гражданско дело №
20211100507029 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу
решение № 20004373/07.01.2021г., постановено по гр. д. № 23291/2019г. на
СРС, 113 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявените от Л. С. Р., ЕГН
********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С.
Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 42
ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от
28.06.1981г. на Л. Р. В.; иск с правно основание чл. 42 ЗН за прогласяване
нищожността на завещателно разпореждане от 10.04.2005г. на С. П.а В.а;
искове с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената
част на ищците от наследството на Л. С. Р. и Д. С. Р., накърнена с извършените
завещателно разпореждане от 28.06.1981г. на Л. Р. В. в полза на С. П.а В.а,
завещателно разпореждане от 10.04.2005г. от С. П.а В.а в полза на Р. Л. и
дарение на недвижим имот № 84/08.10.1985г., том XXVI, н. дело №
4465/1985г., по силата на което С. П.а В.а е дарила на дъщеря си Р. Л. Т.а 1/3
ид. ч. от правото на собственост върху делбения имот.
1
С решението е отхвърлен и предявеният от Л. С. Р., ЕГН ********** и
Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. Р. Т., ЕГН *********, В. Р. Р., ЕГН
**********, Т. П. Р., ЕГН **********, В. П. Л., **********, С. П. Т., ЕГН
**********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН ********** иск за
съдебна делба на следния недвижим имот: „апартамент № 4, находящ се в гр.
София, бул.“********* състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 79.78 кв. м., с прилежащото му мазе, 4.18%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
поземления имот, в който е построена“.
В жалбите са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че СРС неправилно е отхвърлил исковете по чл. 42 ЗН. Излагат
съображения, че С. В.а не е придобила имота по давност, а исканията по чл. 30
ЗС са основателни. Молят да бъде допусната делба на съсобствения недвижим
имот. Претендират разноски.
В установения от закона срок, въззиваемите С. П. Т., М. С. Р. и П. С. Т.
са депозирали отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Молят решението на районния съд да
бъде потвърдено. Претендират разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
По правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира следното.
2
По предявените искове по чл. 42, б. „а“ и б.“б“ ЗН.
Основателно е възражението на жалбоподателите, че СРС не е разгледал
възраженията им за нищожност на завещанието на Л. В. на основание чл. 42,
б. „а“ от ЗН. Съгласно тази разпоредба завещателното разпореждане е
нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да получава
по завещание.
Видно от представеното пред СРС удостоверение за наследници /л. 4 от
делото на СРС/, Л. В. е починал на 30.12.1981г. Установява се от
представеното завещание, че Л. В. е завещал на съпругата си С. В.а цялото си
движимо и недвижимо имущество. Към момента на смъртта на Л. през 1981г.
е действала редакцията на чл. 14, ал. 2 от ЗН – отм., преди изменението с ДВ,
бр. 60/1992 год., която ограничава разпореждането чрез завещание до
половината от имуществото на завещателя в случаите, когато завещателното
разпореждане е в полза на лица, извън наследниците по закон, държавата или
обществени организации. Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗН отм., когато
наследодателят завещава имуществото си не в полза на наследниците си по
закона, а на други лица, той може да се разпорежда с не повече от половината
от имуществото си.
Смисълът на чл. 14, ал. 2 (отм.) ЗН е да се ограничи възможността чрез
завещание наследството да премине към лица, които нямат родствена връзка
със завещателя. Наследяването и получаването на права по завещание има
дарствен характер, тъй като наследникът по закон или по завещание, респ.
заветникът, не отстъпват нищо срещу полученото. Според закона това е
оправдано, когато имуществото на наследодателя остава в кръга на неговите
близки роднини и не е оправдано, когато то премине към лица извън този
кръг. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 (отм.) ЗН не визира каква е запазената част
от наследството и не е свързана с искане за възстановяване на такава запазена
част. Тя касае действителността на сделката - нищожност на завещанието в
полза на лице, което не е наследник по закон.
Нормата на чл. 14, ал. 7 от ЗН отм. предвижда, че преживелият съпруг
не наследява дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, когато
наследява с деца на починалия. Съгласно редакцията на чл. 14, ал. 7 ЗН /отм., в
редакцията от 1968г./ и приложима към настоящия случай, предвид датата на
откриване на наследството, преживелият съпруг не получава дял от частта на
3
починалия съпруг от общото имущество, а само своята 1/2 ид. част от
прекратената съпружеска имуществена общност. Ето защо, действително С.
В.а не е била в кръга на наследниците по закон на Л. В.. Именно на тази
разпоредба се позовават ищците в исковата молба, респективно във въззивната
жалба, като сочат, че С. В.а, не е наследник по закон, поради което не може да
получи по завещание.
След като не е била в кръга на наследниците по закон, по силата на чл.
42, б. “а“ ЗН , завещателното разпореждане е нищожно, когато е направено в
полза на лице, което няма право да получава по завещание, но само до ½ от
имуществото на наследодателя. Завещанието на Л. В. е универсално и не е
съобразено със забраната на чл. 14, ал. 2 от ЗН /ред. до 1992 год./, поради
изложеното по – горе съображения, поради което и на основание чл. 42, ал. 1,
б."а" ЗН, същото е нищожно и не поражда правно действие, но само до размер
на ½., на така посоченото основание.
Относно останалата 1/2 от завещанието, за която не се установя
нищожност на основание чл. 42, б. „а“ следва да бъдат разгледани другите
оплаквания за нищожност, релевирани във въззивната жалба – чл. 42, б.“б“.
В жалбата се навеждат твърдения, че неправилно СРС е възприел, че са
спазени изискванията на чл. 25, ал. 1 от ЗН. Поддържа, че от приетото
заключение по СГЕ, както и в повторната СГЕ не се установява, че
завещанието е написано и подписано от Л. В.. Твърди се, че не е обсъдена
датата на поправката на завещателното разпореждане. Излага доводи, че в
завещанието за адрес на имота е посочен адрес, какъвто имотът е получил
години след смъртта на Л.. Завещал е не цялото, а неопределено или
неопределяемо имущество.
Установява се от приетото пред СРС заключение на СГЕ /л. 110 от
делото на СРС/, че подписът в графа „завещател“ на саморъчното завещание
на Л. В. вероятно е положен от него. Посочено е, че изследването на
авторството на ръкописния текст в завещанието не може да бъде извършено,
поради липса на сравнителен материал от почерк на Л. В.. В тази връзка, в
първото по делото съдебно заседание СРС е допуснал допълнителна задача
към СГЕ, като това определение за допускане е отменено в проведеното на
04.11.2020г. съдебно заседание /л. 137 от делото на СРС/, тъй като вещото
лице е заявило, че много трудно би се доказало авторството на подписа и
4
ръкописния текст на завещанието на Л. В., тъй като няма сравнителен
материал. Повторна СГЕ не е било поискана, респективно допускана или
изготвяна, каквито са твърденията във въззивната жалба.
При така събраните доказателства – СГЕ, която установява, че подписът
е само вероятно изпълнен от завещателя, но не може с категоричност да
определи дали лицето, посочено като завещател действително е подписало и
написало текста на завещанието, то завещанието не може да бъде признато за
действително. В практиката на ВКС е прието, че експертно заключение, което
установява само вероятност завещанието да е написано и подписано от
лицето, посочено като негов автор, не доказва автентичността на документа.
Тази практика е основана на разпоредбите на чл. 25, ал. 1 ЗН, които изискват
саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно и подписано от
завещателя, за да породи предвиденото в закона правно действие. Липсата на
категоричност в експертното заключение относно авторството на завещанието
не позволява да се направи безспорен извод за автентичността на документа,
което води до неговата нищожност. В конкретния случай, ако подписът е само
вероятно изпълнен от завещателя, то завещанието не отговаря на
изискванията за форма и следователно е нищожно. Доказването на
автентичността на завещанието е в тежест на страната, която се ползва от него,
и всяка установена вероятност, че текстът и подписът не са написани от
завещателя, обуславя нищожност на акта. Следователно, завещанието, при
което подписът е само вероятно изпълнен от завещателя, е нищожно и не
произвежда правни последици.
В Решение № 127/21.02.2012 г. по гр.д. № 65/2012 г. на ВКС, II г.о.,
решение № 202/24.07.2001 г. по гр.д. № 583/2000 г., ВКС, І г.о., решение №
493/09.07.2003 г. по гр.д. № 106/2003 г., ВКС, І г.о. е прието, че експертиза,
която установява само вероятност завещанието да е написано изцяло и
подписано от лицето, посочено като негов автор, не доказва автентичността на
завещателното разпореждане. Тази практика е потвърдена и в Решение №
158/03.07.2013 г. по гр.д. № 1455/2013 г. на ВКС, II г.о. Доказателствената
тежест за установяване автентичността на завещанието лежи на страната,
която се ползва от него, и тя трябва да представи категорични доказателства, а
не само такива за вероятност. В противен случай, завещанието не може да
породи правни последици и следва да бъде обявено за нищожно.
Следователно, ако вещото лице посочва, че само вероятно подписът е
5
изпълнен от завещателя, това не е достатъчно за установяване валидността на
завещанието.
Не са представени други доказателства, освен допуснатата СГЕ.
Действително св. Анна Т.а твърди, че докато С. е била жива, е казвала, че
съпругът й е оставил завещание. Същата обаче посочва, че лично не го е
виждала, тоест няма пречки впечатления, не й било предадено за пазене.
Видно от СГЕ изследването на авторството на ръкописния текст в
завещанието въобще не може да бъде извършено, поради липса на
сравнителен материал.
Отделно от това гласните доказателства се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или
предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с
целия доказателствен материал по делото (решение № 79/12.07.2017 г. по гр.
д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове).
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата
на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото.
Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и
доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват
заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът
не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи
аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги
кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено
(решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС). Съдът не
може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно
само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора
факти /решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на Четвърто ГО на
ВКС/. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно
и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи
добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства
свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на
правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че
заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази
както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за
тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда,
6
като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради
което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в
каква степен /решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на Четвърто
ГО на ВКС/. В този смисъл и решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. №
3719/2018 г., Г.К., I Г.О. на ВКС. В случая свидетелката е съпруга на една от
страните по делото, поради което същата е заинтересована от изхода на спора.
Ето защо, съдът намира, че завещателното разпореждане на Л. В. е
нищожно и на двете основания.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че неоснователни са
оплакванията във въззивната жалба, че неправилно СРС е приел, че
завещанието е универсално. В същото е посочено, че завещава на съпругата си
С. В.а цялото си движимо и недвижимо имущество. Това не прави
завещанието нито неопределено, нито неопределяемо.
Завещателното разпореждане, което обхваща цялото имущество на
завещателя, е универсално. Ако завещателят е посочил, че завещава цялото си
движимо и недвижимо имущество, завещанието следва да се приеме за
универсално. В практиката на ВКС е установено, че такова завещание придава
качеството на наследник на лицето, в полза на което е направено, и не е
необходимо да се уточнява, че се разпорежда с цялото имущество, за да бъде
квалифицирано като универсално. В Решение № 268/29.09.2012 г. по гр.д. №
410/2011 г. на ВКС, I г.о. съдът приема, че завещателните разпореждания,
които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на
завещателя, са общи (универсални) и придават качеството на наследник на
лицето, в полза на което са направени. При наличие на съмнения относно
характера на завещанието, волята на завещателя следва да се установява при
спазване на общото правило на чл. 20 от Закона за задълженията и
договорите, което предвижда, че отделните клаузи на завещанието трябва да
се тълкуват във взаимна връзка. В Решение № 22/02.06.2017 г. по гр.д. №
3786/2014 г. на ВКС, II г.о. е посочено, че при тълкуване на волята на
завещателя следва да се вземат предвид всички обстоятелства и факти по
делото, включително целта на завещанието и характеристиката на имота. В
случая е посочено, че се завещава цялото движимо и недвижимо имущество,
поради което е несъмнена волята на завещателя. В Решение № 833/06.01.2011
г. по гр. д. № 1221/2009 г. на ВКС, I г.о. е прието, че завещателното
7
разпореждане, което обхваща цялото имущество на завещателя, е
универсално, независимо от начина, по който е формулирано. Нещо повече, в
Решение № 50013/18.01.2023 г. по гр.д. № 2069/2022 г. на ВКС, I г.о. съдът
намира, че дори при изброяване на конкретни имущества, завещанието може
да бъде квалифицирано като универсално, ако наследството не се изчерпва
само с предмета на завещанието. Ето защо, правилно СРС е приел, че
завещанието е универсално.
Неоснователни са възраженията, че се установява поправка на датата.
От приетата пред СРС, СГЕ е видно, че не са дописвани щрихи и токи. Няма
участъци на заличаване и не са налице признаци за техническа подправка на
текста и подписите /л. 108 от делото на СРС/. Не се установява с
категоричност и другото оплакване във въззивната жалба - че в завещанието
за адрес на имота е посочен адрес, какъвто имотът е получил години след
смъртта на Л. В..
Във връзка с оспорване на завещанието на С. В.а, съдът намира
следното. Във въззивната жалба се поддържа, че завещанието е нищожно, тъй
като след като не е наследник по завещание на притежаваната от Л. 1/3 ид. ч. и
доколкото се е разпоредила по силата на договор за дарение с 1/3 ид. ч. в полза
на Р., същата не е притежавала никаква собственост в имота.
Видно от договор от 28.12.1970г. недвижимият имот е придобит от С.
В.а, Л. В. и Р. В.а. Не се спори, че към датата на придобиването му С. и Л. В.и
са били в брак. Ето защо, имотът от двамата е придобит в режим на
съпружеска имуществена общност. Когато имотът бъде закупен от двама
съпрузи и трето лице, без изрично да са уточнени дяловете в нотариалния акт,
както е в настоящия случай, се прилагат правилата на чл. 33 и чл. 30, ал. 2 от
Закона за собствеността и семейното законодателство. Това означава, че
съпрузите заедно притежават ½ ид. ч. от имота. Доколкото не е уговорено
друго, по презумпция (чл. 30, ал. 2 от ЗС), се приема, че дяловете са равни, т.е.
Р. е придобила ½ ид. ч. от имота, а С. и Л. в режим на СИО са придобили също
общо ½. След прекратяване на СИО, със смъртта на Л. В., делът на съпрузите
се разделя по равно между тях – всеки притежава 1/4 от имота, а Р.
продължава да притежава своята 1/2. Следователно след смъртта на Л., С.
притежава ¼ от имота, Р. ½, а наследниците на Л. – останалата ¼.
С нотариален акт за дарение от 08.10.1985г. С. В.а е дарила на Р. В.а 1/3
8
ид. ч. от имота, тоест прехвърлила е повече идеални части отколкото
притежава.
Съгласно чл. 19 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен,
ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството.
В случая обаче завещанието, оставено от С. В.а е универсално. Съгласно
решение № 59 от 18.03.2014 г. по гр. д. № 1063/2013 г. на III г. о., при спор за
това дали едно завещание е общо или частно, следва да се изхожда от обема
на наследственото имущество към момента на откриване на наследството.
Съдебната практика приема, че няма законова пречка намерението на
завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и
чрез посочване на отделните предмети от него, които формират съвкупността,
поради което обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на
конкретното имущество, което се завещава, не е достатъчно същото да се
квалифицира като завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН; че когато е завещано
конкретно имущество, за определяне характера на завещанието като общо или
частно следва да се има предвид дали наследството не се изчерпва с предмета
на завещанието; че когато от доказателствата по делото е видно, че няма друго
имуществото, останало след смъртта на наследодателя, завещанието следва да
се приеме за общо по чл. 16, ал. 1 ЗН. В този смисъл напр. решение № 14 от
24.04.2014 г. по гр. д. № 1398/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 276 от
05.03.2014 г. по гр. д. № 2959/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 268 от
29.09.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на I г. о., постановени по реда на чл. 290
ГПК. Изявената от завещателя воля, така както е отразена в текста на
завещанието, е да се разпореди с цялото си имущество - извод, който следва от
употребения израз, че завещава „всичкото си движимо и движимо
имущество", а това определя завещанието като общо по смисъла на чл. 16, ал.
1 ЗН.
Завещанието от С. В.а е от 2005г., тоест, след като вече е дарила на
08.10.1985г. на дъщеря си Р. Т.а 1/3 ид. ч. от имота. Ето защо, след дарението,
по силата на чл. 14, ал. 7 ЗН – отм. С. В.а не е притежавала никаква
собственост върху имота към датата на съставяне на завещанието.
В Решение № 220 от 5.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 814/2005 г., I г. о.,
съдът приема, че заветникът може да придобие правото на собственост само,
ако завещателят е собственик на завещаното имущество към момента на
9
смъртта си.
Завещанието е едностранен акт на разпореждане с имущество за след
смъртта на завещателя и не е необходимо той да притежава имущество към
момента на съставянето му. Завещанието може да обхване и бъдещо
придобито имущество, като неговата действителност не зависи от наличието
на активи в момента на съставянето му. Завещанието не е нищожно само по
себе си поради липса на имущество към момента на съставянето му.
Завещание, съставено от лице, което към момента не притежава имущество, не
е нищожно. То ще породи действие, ако завещателят придобие имущество
преди смъртта си.
Универсалното завещание, при което завещателят не притежава никакво
имущество към датата на смъртта си, не е нищожно само по себе си. То
просто не поражда правно действие, тъй като няма наследствена маса, която
да бъде предадена на наследниците по завещание, но няма да бъде нищожно.
Ето защо, искът правилно е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Основателни на следващо място са възраженията във въззивните жалби,
че не е установено имотът да е придобит на основание изтекла придобивна
давност в полза на С. В.а.
Ответниците в отговора на исковата молба са твърдели, че С. В.а е
владяла необезпокоявано процесния имот за съответните идеални части,
оставени й със завещанието от Л. В.. Тоест не се твърди същата да е била
собственик на целия имот, а само на посочените идеални части на основание
изтекла придобивна давност. За установяване на това обстоятелство са
събрани гласни доказателства
Св. Анна Т.а, съпруга на П. Т., твърди, че е живяла от 2006г. в едно
домакинство със С., Р., П. и двете им деца След смъртта на С. Д. се обадила на
Р. и й казала, че смята да заведе дело, тъй като иска нейната част от жилището.
Не знае след смъртта на С. наследниците да са искали ключ от апартамента на
Р.. Докато Р. била добре, на рождения й ден се събирали всички, включително
Д. с дъщерите си и С..
Поради изложените по – горе съображения, след датата на дарението –
08.10.1985г., С. не е имала никакви права в имота, поради което и същата не е
била съсобственик.
10
В Решение № 1220/02.12.2008 г. по гр. д. № 4730/2007 г., на ВКС, І г.о. и
Решение № 161/14.12.2017 г. по гр.д. № 475/2017 г. на ВКС, I г.о. е прието, че
правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице,
което не притежава това право на друго правно основание. Собственикът
упражнява фактическата власт върху имота като елемент от това свое право,
но не и с цел да придобие същото право повторно на друго правно основание.
В случая е било налице завещание, въз основа на което и от събраните гласни
доказателства се установява, че С. е владяла имота въз основа именно на
оставеното й завещание. Именно и тази 1/3 се твърди да е придобила по
давност.
Независимо от това, следва да се отбележи и следното. Съгласно
приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК по
тълкувателно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или на
друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона
срок. Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва
както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстащи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо
потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един чужд недвижим имот, разпоредбата на чл.
79 ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността на имота следва
да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години, фактическата власт по
отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне и без
прекъсване и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта
поведение на пълноправен собственик (animus), т. е., че упражнява
собственическите правомощия единствено за себе си. Доказването на
условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 от ЗС,
11
за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност
следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от
законовите материално правни предпоставки, изключва придобиването на
собствеността и вещната претенция основана на този придобивен способ
следва да бъде отхвърлена.
Законът изрично допуска установяване на самостоятелна фактическа
власт върху чужд имот с намерение за своене и придобиване на право на
собственост след изтичане на определен срок, като установеното от съдебната
практика изискване владението да е явно дава на собственика възможност да
узнае за нарушаването на правото и да го защити, ако желае да за-пази
собствеността. Завладяването на един имот без правно основание
действително представлява нарушение правата на собственика, но доколко-то
правните последици от това завладяване са изрично предвидени в закона,
който собственикът следва да знае, и установеният срок за придобиване по
давност е с продължителност, достатъчна собственикът да организира
защитата си и да я проведе успешно, отблъсвайки владението. В този смисъл
и решение №262/21.11.2011г. по гр.д.№342/2011г. на ІІ ГО на ВКС, решение
№330/28.11.2011г. по гр.д.№1519/2010г. на ІІ ГО на ВКС и решение
№280/24.10.2011г. по гр.д.№344/2010г. на ІІ ГО на ВКС. От съществено
значение следователно е не дали тези действия са били противопоставени на
собственика на имота и са били манифестирани спрямо него, нито дали е
доказано да са били извършвани с намерение за своене с оглед установената в
чл.69 ЗС презумпция, а какво е тяхното естество и сочи ли последното на
установяване на самостоятелна фактическа власт.
От така събраните по делото доказателства не се установява, че С. В.а е
упражнявала фактическата власт по отношение на имота без
противопоставяне и без прекъсване и да е демонстрирала по отношение на
собственика на вещта поведение на пълноправен собственик. По делото не
бяха събрани доказателства, сочещи за осъществено в продължение на десет
години непрекъснато, несмущавано владение, по см. на чл. 79, ал. 1 ЗС.
Отделно от това необезпокояваното обитаване на частта от процесния имот,
не е достатъчно за квалифицирането му като владение по смисъла на чл. 79,
ал. 2 ЗС.
Нещо повече, дори хипотетично да се приеме, че С. е придобила
12
съответните идеални части по давност, то всички страни по делото са нейни
наследници. Ответниците не са направили възражение те да са придобили
имота по давност, с отговора на исковата молба, поради което и такова не
следва да бъде разглеждано.
Независимо от това и доколкото в решението на СРС е прието, че
имотът е придобит по давност и от Р., като съсобственик, следва да се
отбележи, че при съсобствеността не е достатъчно едно лице фактически да
владее имота. В отношенията между съсобственици не е изключено
приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са
усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта /чл.
31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик
ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на
идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на
останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал
намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за
себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на
правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да
могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и
фактическа власт върху него. В настоящия случай никой от тези факти не е
доказан.
В условията на евентуалност ищците са предявили иск по чл. 30 ЗС за
възстановяване на запазената част. Съгласно тази разпоредба наследникът със
запазена част може да поиска намаляване на извършеното в полза на друг
наследник безвъзмездно разпореждане до размера, необходим за
възстановяване на запазената му част.
С оглед уважаването на иска за нищожност на завещанието на Л. В., не
следва да се разглежда предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 30,
ал. 1 ЗН, а решението на СРС в тази част следва да бъде обезсилено.
Искът за нищожност на завещанието, оставено от С. В.а е отхвърлен,
като неоснователен, но поради това, че не се установява същата да е
разполагала с каквото и да имущество, няма накърнена част за който и да е от
наследниците. В тази част правилно СРС е отхвърлил главния и предявения в
условията на евентуалност иск.
В исковата молба е направено искане за възстановяване на запазените
13
части, с които С. В.а се е разпоредила чрез дарение на 1/3 ид. ч. /макар и
същата да е притежавала ¼ ид. ч./. Това искане е направено независимо от
предявените в условията на евентуалност искания по чл. 30, ал. 1 ЗН, свързани
със завещателните разпореждания. Искането за намаляване на завещателни
или дарствени разпореждания е самостоятелно субективно право, което се
реализира чрез конститутивния иск по чл. 30, ал. 1 от ЗН.
В тежест на ищеца по иска по чл. 30 от ЗН е да докаже качеството си на
наследник по закон на С. В.а, от кръга на лицата, имащи право на запазена
част, извършено от наследодателя им в полза на Р. Т.а дарение. Съгласно
разпоредбата на чл. 28 ЗН, когато наследодателят остави низходящи, родители
или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да
накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството, а чл.
30, ал. 1 ЗН установява правната възможност на страната, която не може да я
получи, да иска намаляване на завещанията и даренията.
Правото да се иска намаляване на завещание или дарение има
имуществен характер и е ограничено със срок – общата погасителна давност
по чл. 110 от ЗЗД, като за дарения началото на давностния срок е моментът на
откриване на наследството. Това е така, защото за разлика от завета, при
дарението надареният упражнява правата си по договора от момента на
приемане на дарението, тоест от сключване на договора за дарение, но
накърняването на запазената част се определя към момента на откриване на
наследството и едва тогава за наследниците със запазена част възниква
правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН и от този момент започва да тече 5 – годишната
давност по чл. 110 от ЗЗД.
С отговора на исковата молба ответниците са направили изрично
възражение за погасяване по давност. Съгласно т. 3, б. „г” от ППВС № 7/1973
г. искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на
запазената част се погасява с общата петгодишна давност. С Определение №
252 от 19.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 237/2012 г., II г. о., ГК, ВКС приема, че
течението на петгодишния давностен срок за упражняване правото на
възстановяване на запазена част, накърнена чрез дарение, започва от момента
на откриване на наследството. С. В.а е починала на 20.08.2015г., а искът е
предявен на 25.04.2019г., поради което възражението е неоснователно.
При направено искане по чл. 30 от ЗН следва да се направи наследствена
14
маса, в която да се включи цялото наследство, което е принадлежало на
наследодателя към неговата смърт - имущества, права и задължения. Ако по
делото не е установено наследодателят да е притежавал други имоти към
момента на смъртта си, освен завещаните/дарените, масата се формира само
от завещаните/дарените имоти.
Разполагаемата част и размерът на запазената част се извършва
съобразно чл. 31 от ЗН, като разполагаемата част се изчислява върху чистия
актив – само от него могат да се правят облагодетелствания. Към тази маса се
прибавят даренията, като тяхната стойност се определя към момента на
подаряването, ако са движими вещи, а на другите имоти- към откриване на
наследството. При така определената наследствена маса се определя
разполагаемата и запазената част като цифров израз и ако се установи, че
наследодателят е излязъл от рамките на разполагаемата част, то съдът
постановява намаляване на завещанието/дарението по реда на чл. 32-37 от ЗН.
Ако имуществото, с което е надхвърлена разполагаемата част не може да се
върне в натура по правилата на чл. 36 от ЗН, то намалението се извършва чрез
заплащане на съответната сума на наследници със запазена част. Ако
стойността на имота надвишава разполагаемата част с повече от 1/4, то тогава
целият имот остава в наследствената маса, а на лицето в чиято полза е
направено дарението се присъжда за уравнение стойността на разполагаемата
част. Ако имотът не надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, то тогава
лицето, в чиято полза е направено дарение/завещание може да задържи имота,
като заплати на наследника стойността на запазената част към момента на
намаляването. Ако лицето в чиято полза е дарение/завещание е наследник със
запазена част, то той може да задържи имота и да плати съответни уравнения,
ако стойността на имота не надхвърля разполагаемата част и запазената част
на този наследник.
Действията по формиране на масата по чл. 31 от ЗН са действия на съда.
При формиране на масата съдът следва да вземе предвид всички имущества,
права и задължения на наследодателя към момента на неговата смърт, които са
установени от събраните по делото доказателства. Масата се формира само от
онези имущества, които са установени от събраните по делото доказателства.
Ако липсват доказателства за някои имущества, за които са наведени
твърдения, то масата по чл. 31 от ЗН се формира без тях.
15
Практиката на ВКС /например Решение № 82/16.03.2011 г. по гр.д. №
221/2010 г., II г.о./ приема, че разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗН не намира
приложение в хипотеза, при която разпореждането е било извършено с
универсално завещание, тъй като в този случай обстоятелството какви
конкретни имущества, права и задължения се включват в наследственото
имущество е ирелевантно за преценката дали наследодателят е накърнил
запазената част от наследството на посочените в чл.28, ал.1 ЗН лица, тъй като
след смъртта на наследодателя не остават свободни имущества, от които тези
лица биха могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от
наследството. Аналогична на хипотезата на разпореждане с универсално
завещание е и хипотезата на разпореждане с един дарствен акт в полза на едно
лице с цялото включено в наследството имущество, при което след смъртта на
наследодателя в наследството не са останали нито активи, нито пасиви. И в
този случай липсват свободни имущества, от които лицата по чл.28, ал.1 ЗН
биха могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от
наследството и при предявен иск по чл.30, ал.1 ЗН не се образува
наследствена маса по чл.31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробта по
чл.28 или чл.29 ЗН, съставляваща размера на запазената част. Поради това и
нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН не намира приложение и в случаите, в които чрез
извършване на един дарствен акт в полза на един надарен, наследодателят е
изчерпал цялото наследство /така решение №28/21.02.2014 по дело №825/2012
на ВКС, ГК, II г.о./.
В случая, както бе установено не е приложима разпоредбата на чл. 30,
ал. 2 ЗН, доколкото ищците се явяват наследници, имащи право на запазена
част, а ответниците също са наследници, призовани към наследяване.
При така изложеното, с оглед приетите пред първата инстанция
доказателства и приетата пред въззивна инстанция СТЕ, която настоящият
състав кредитира изцяло по реда на чл. 202 ГПК, се установява стойността на
наследствена маса по реда на чл. 31 ЗН. Съгласно СТЕ, релевантната съгласно
чл. 31 ЗН стойност на дарената част от имота към момента на откриване на
наследството е 44987.25 лв. /1/4 от 179949 лв./. При съобразяване на
разпоредбата на чл. 29 от ЗН, и на установеното по делото, че след смъртта си
С. е оставила за наследници по закон четирите си деца, то съдът приема за
установено, че запазената част е 2/3 от имуществото на наследодателя или
16
29991.50 лв., а разполагаемата част – 14995.75 лв. Видно е, че запазената част
на ищците е накърнена, тъй като те не са получили друго имущество от
наследството. Запазената част от 2/3 или 29991.50 лв. се разпределя по равно
между четирите деца или 7497.87 лв. на дете (запазена част). Д. и Л., които са
направили искането по чл. 30 ЗН са наследници на Симеон Л. Р., чиято
запазена част е 7497.88 лв. или по 3748.94 за всеки от ищците, респективно на
основание чл. 30 ЗН извършеното дарение следва да бъде намалено именно до
този размер. В производството не са събрани доказателства за друго
имущество, притежавано от наследодателя към момента на смъртта му, което
да бъде включено в наследствената маса. Освен това не са установени към
този момент задължения и увеличения по чл. 12, ал.2 ЗН, които да бъдат
извадени.
Останалите съделители – ответници не са предявили иск за
възстановяване на запазената им част.
В случая не е приложима хипотезата на чл. 36, ал. 2 ЗН, за задържане
имота от надарения, тъй като стойността на дарението надвишава
разполагаемата част и запазената част на надарения, взети заедно. При
определяне начина на възстановяване на запазената част съдът следва да
приложи разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН като постанови връщане на дарения
имот в наследството. Реалното отделяне на част от имота е невъзможно,
предвид предмета на дарението - идеална част от жилище.
Освен това, след като наследството включва само дарения недвижим
имот, то извършеното дарение се приравнява на разпореждане с цялото
наследствено имущество. В тази хипотеза, както при накърняване с
универсално завещание, запазената част се възстановява като дробна част от
наследството, определена по чл. 29 ЗН, в случая от единствения наследствен
имот. Правилата на чл. 36 ЗН не намират приложение, защото те се отнасят до
завет и дарение на отделни наследствени имоти, а не до разпореждане с
цялото наследство. Поради това и възстановяването следва да бъде извършено
чрез отделянето на идеална част от имота, съответна на накърнената запазена
част на ищците, т.е. по 1/32 /от ¼ ид. ч./ от дарения от С. В.а имот, за всеки от
Л. и Д. В.и.
По предявения конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 1 ГПК в решението, с което се
17
допуска делбата, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои
имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки от съделителите.
Следователно, предмет на доказване в тази фаза са съществуването и
основанието за възникване на съсобствеността, страните и обектите на
делбата, като установяването на тези правнорелевантни обстоятелства е в
доказателствена тежест на съделителя, предявил иска.
В случая, при съвкупна преценка на доказателствата и съобразно
приетото по – горе, съдът приема, че имотът е съсобствен между страните по
делото.
Видно от договор от 28.12.1970г., недвижимият имот, предмет на
делбата, е придобит от С. В.а, Л. В. и Р. В.а /Т.а/. Не се спори, че към датата на
придобиването му С. и Л. В.и са били в брак. Ето защо, имотът от двамата е
придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Както беше
посочено по – горе, когато имотът бъде закупен от двама съпрузи и трето
лице, без изрично да са уточнени дяловете в нотариалния акт, както е в
настоящия случай, се прилагат правилата на чл. 33 и чл. 30, ал. 2 от Закона за
собствеността и семейното законодателство. Това означава, че съпрузите
заедно притежават ½ ид. ч. от имота. Доколкото не е уговорено друго, по
презумпция (чл. 30, ал. 2 от ЗС), се приема, че дяловете са равни, т.е. Р. е
придобила ½ ид. ч. от имота, а С. и Л. в режим на СИО са придобили също
общо ½. След прекратяване на СИО, със смъртта на Л., делът на съпрузите се
разделя по равно между тях – всеки притежава 1/4 от имота, а Р. продължава
да притежава своята 1/2. Следователно след смъртта на Л., С. притежава ¼ от
имота, Р. ½, а наследниците на Л. – останалата ¼.
С нотариален акт за дарение от 08.10.1985г. С. В.а е дарила на Р. В.а 1/3
ид. ч. от имота, тоест прехвърлила е повече идеални части отколкото
притежава. Никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава,
поради което вещно транслативния ефект на дарението е настъпил само за
притежаваните ¼ ид. ч. от С. В.а.
След извършване на дарението С. В.а не е притежавала никакви права в
имота, нито лично, нито като наследник, тъй като по силата на чл. 14, ал. 7 ЗН
– отм. същата не е наследила съпруга си Л. В..
Притежаваната идеална част от Л. В. – 1/4 от целия имот, след датата на
смъртта му се разпределя, както следва: наследници са четирите му деца, при
18
равни квоти. Всичките деца са починали, като три от тях са оставили по двама
наследници, при равни квоти, а четвъртото дете /Р. В.а /Т.а/ е оставила трима
наследници, които също я наследяват при равни квоти.
Относно притежаваната ¼ част от С., прехвърлена с договора за
дарение: 1/3 от тази част е била разполагаема част на С. В.а. Другите
наследници не са направили искане по чл. 30 ЗН, като са зачели волята на
дарителя, поради което разполагаемата част и частта на останалите
наследници, които не са на правили искане по чл. 30 ЗН, остават в
патримониума на Р. В.а /Т.а/, респективно на нейните наследници.
Ето защо, при така установените правнорелевантни обстоятелства
следва да се допусне упражняването на предявеното потестативно право на
съдебна делба с предмет – описания в исковата молба недвижим имот, ведно с
принадлежностите към него, съобразно установените по делото квоти и по
отношение на посочените по-горе лица, както следва:
В. Л., Т. Р., С. Т., В. Р. – не са направили искане по чл. 30 за
възстановяване на запазена част, тоест зачели са волята на дарителя и
наследяват само от частта на Л. В. – по 1/32 или по 9/288.
Д. и Л. Р.и – по 1/32 от частта на Л. В. и по 1/48 от частта на С. В.а или
по 5/96 от целия имот или по 15/288.
С. Т., М. Р. и П. Т. – всеки от тях по 37/144 или по 74/288, както следва:
по 1/48 от дела на Л. В., както и 17/72, /формирани от ½ от дела на Р. В.а +
разполагаемата част от 1/12 от дарението + 1/8 частта на останалите
наследници, които не са поискали възстановяване/.
По искането за заплащане на обезщетение на основание чл. 344, ал. 2
ГПК до окончателно завършване на делбата.
Когато съдът отхвърли иска за делба, той не е длъжен да се произнесе по
привременните мерки, тъй като производството по делба е особено исково
производство. В контекста на делбеното производство, привременните мерки
обикновено се разглеждат в зависимост от основния иск, а не като
самостоятелно производство. Съгласно чл. 34, ал. 1 ЗС, всеки съсобственик
има право да иска делба на общата вещ. Когато искът за делба бъде отхвърлен,
това означава, че съдът не е установил наличието на съсобственост или
правото на делба, което е основополагащо за всяко последващо произнасяне
19
по привременни мерки, свързани с делбата. Привременните мерки, свързани с
делбата, се допускат само при наличие на основателен иск за делба. Когато
искът е отхвърлен, съдът не е задължен да разглежда и да се произнася по
привременните мерки, тъй като те нямат основание за приложение. В Решение
№ 50109/01.11.2022 г. по гр.д. № 364/2021 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че
производството по делба е уредено като особено исково и привременните
мерки следва да се разглеждат в контекста на основния иск. Следователно, ако
основният иск за делба е отхвърлен, съдът не е длъжен да се произнася по
привременните мерки, тъй като те не могат да имат правно основание. С оглед
изхода на спора пред въззивния съд, именно той следва да се произнесе по
така направеното искане.
В производството по делба, съдът може да постанови привременни
мерки, които да уреждат ползването на имотите до окончателното извършване
на делбата. Обезщетението за ползване може да бъде присъдено и в
производството по чл. 344, ал. 2 ГПК, но само за периода от влизането в сила
на съдебния акт до приключване на делбата - Определение № 308/24.04.2014 г.
по ч.гр.д. № 1773/2014 г. на ВКС, IV г.о.
Съгласно чл. 344, ал. 2 ГПК, в решението, с което се допуска делбата,
или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти
съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях, постановява кои от
наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на
делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу
ползването. Следователно, с посочената разпоредба се урежда привременна
мярка, т. е съдебна администрация и съдебният акт, с който се постановява
има характер на определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй
като не разрешава материалноправен спор между страните, а с
постановяването на същата се цели уреждане на отношенията между
съделителите по повод ползването на имотите, допуснати до делба, през време
на висящността на делбеното производство. Фактическото основание за
допускане на мярката в една от двете й форми е някой от съделителите да
ползва имота в обем, надхвърлящ квотата му в съсобствеността.
В случая, с исковата молба въззивниците са отправили искане по реда
на чл. 344, ал. 2 ГПК да бъде постановена привременна мярка, като в тяхна
полза бъде заплащано обезщетение в размер на 100 лв. месечно,
20
обосновавайки същото с твърдението, че имотът изцяло се ползва от
ответниците – С. Т., М. Р. и П. Т.. Това обстоятелство не е спорно между
страните, поради което съдът приема, че той трайно се ползва от посочените
ответници за задоволяване на жилищните си нужди, които също не отричат
този факт.
В случая, за разлика от претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, ирелевантно се
явява обстоятелството дали в предходен момент ищците са се
противопоставяла на правата на ответника, доколкото искането по реда на чл.
344, ал. 2 ГПК има привременен характер и поражда действието си занапред
до окончателното извършване на делбата. Ето защо, съдът не следва да
обсъжда въпроса ограничавали ли са ответниците С. Т., М. Р. и П. Т. достъпа
на другите съделители, тъй като основателността на този вид претенция е
обусловена от установяване фактическото ползване на делбения имот от някой
от съделителите в обем, надхвърлящ квотата му в съсобствеността, като в
случая е видно, че именно посочените ответници ползват процесния имот,
където живеят постоянно. Също така не се изтъква наличието на нови
обстоятелства, налагащи промяна в моментното фактическо положение.
Доколкото по делото се установи, че С. Т., М. Р. и П. Т. ползват имота, за който
е отправено искането по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, обитавайки го постоянно
и предвид, че няма изложени твърдения те да не възнамеряват да продължат
да го ползват и занапред, съдът счита, че следва да се определи обезщетение,
изплащано именно от тях на ищците, които до окончателното извършване на
делбата няма да ползват имота.
Що се отнася до размера на дължимото обезщетение, по делото не е
поискана, респективно назначена СТЕ, но няма пречка съдът да определи
размера на същата на основание чл. 162 ГПК, предвид основателността н
искането. След проучване на обявите в района и близки на него и като взе
предвид описаното в приетата пред въззивния съд СТЕ, а именно: жилището е
недобре поддържано и за ремонт; настилките са стари, с изключение на тази в
кухнята; фаянсът в мокрото помещение е в относително добро състояние, а
латекса за пребоядисване. От друга страна имотът се намира на
комуникативно място, на втори етаж на жилищна сграда, която се състои от 4
етажа; намира се в район с напълно изградена инфраструктура, в близост до
обществен транспорт, обекти на обществено обслужване, магазини, недалеч
от пазар Красно село и Южен парк. Въз основа на така направеното пазарно
21
проучване, определя осреднена наемна цена за имоти със сходни
характеристики и местоположение от 400 евро на месец или 782.33 лв. за
целия апартамент. За притежаваните от жалбоподателите части 15/288 от
целия имот за всеки от тях, частта от месечния наем възлиза на по 40.75 лв. за
всеки от тях.
Както вече се посочи по-горе, сумите, които следва да бъдат заплащани
между съделителите, уреждат отношенията им по повод ползването само по
време на висящността на делбеното производство и имат характер на
привременна мярка. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК,
има действие и значение само за делбеното производство и с него съответната
привременна мярка може да бъде постановена само занапред и само до
приключване на делбеното производство – в този смисъл са определение №
235/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1958/2014 г., І г. о. на ВКС, определение №
475/17.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2258/2013 г., ІV г. о. на ВКС, определение №
313/28.04.2014 г. по ч. гр. д. № 2225/2014 г., ІV г. о. на ВКС, определение №
122/08.03.2013 г. по ч. гр. д. № 52/2013 г., І г. о. на ВКС и др.
Изложеното обосновава извод, че с настоящия съдебен акт съдът следва
да разпредели ползването на делбения имот, като същият се предостави на С.
Т., М. Р. и П. Т., а искането на ищците, направено по реда на чл. 344, ал. 2
ГПК следва да се уважи до размера от 40.75 лв. за всеки от тях,
пропорционално на притежаваните от тях квоти в съсобствеността – по 15/288
идеални част от целия имот, която сума С. Т., М. Р. и П. Т. следва да бъдат
осъдени да им заплащат ежемесечно от влизане в сила на решението по
допускане на делбата до окончателното извършване на същата, а до пълния
предявен размер от 100 лв. претенцията по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК следва
да се отхвърли.
За пълнота на изложението следва да се посочи и, че с исковата молба
ищците са предявили претенция по чл. 31 ЗС, която е била нередовна. Не е
посочен краен период, до който се претендира обезщетение, нито конкретната
сума, която се претендира. СРС не се е произнесъл по този иск. Не е
направено обаче искане по чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното
решение в този смисъл. Във въззивните жалби на страните също липсва такова
искане. В подадената от Л. Р. въззивна жалба това искане въобще не е било
коментирано. В подадената от Д. Р. въззивна жалба се съдържа единствено
22
оплакване, че съдът не е обсъдил приложени по делото доказателства,
измежду които и нотариалната покана, с която насрещните страни са били
поканени да заплащат обезщетение. Това обаче не представлява искане за
допълване на постановеното решение. Още повече, че това оплакване във
въззивната жалба за необсъждане на поканата е във връзка с установената от
СРС действителност на завещанията, както и че следствие на нотариалната
покана е подписан констативен протокол пред нотариус, видно от който
страните са искали да сключат предварителен договор. Поради липсата на
искане по чл. 250 ГПК, включително и във въззивните жалби, въззивният съд
не е давал указания за отстраняване на нередовности във връзка с предявения
иск. С разпореждане на страните от 19.10.2021г. на страните са дадени
указания единствено да уточнят дали наред с иска за делба предявяват
отделни искове за нищожност на завещанията на Л. и С. В.и, както и за
възстановяване на запазените части. С молба от 05.11.2021г., извън срока за
въззивно обжалване, и въпреки че не са им давани указания за това, двамата
въззивници са посочили, че са предявили иск по чл. 31 ЗС, но отново липсва
искане по чл. 250 ГПК, което да налага връщане на делото на СРС за
произнасяне по това искане, още повече, че същото би било и извън срока.
По отговорността за разноските:
Според последователната практика на ВКС (определение №
144/24.04.2012 г. по гр. дело № 70/2011 г. и решение № 03/06.02.2012 г. по гр.
дело № 189/2011 г.), решението по първата фаза на делбата не финализира
процеса, поради което присъждането на разноските се прави с решението по
извършване на делбата във втората фаза, а не с настоящия съдебен акт.
Разноски по другите предявени искове обаче следва да бъдат присъдени
с настоящето решение.
По разноските пред СРС:
Пред СРС Д. и Л. не са направили разноски. Платен е единствено
депозит за вещо лице по допуснатата допълнителна СТЕ в размер на 100 лв.,
като последствие определението за допускането й е отменено, тоест не следва
да се присъжда в тежест на насрещната страна. В производството пред СРС не
са представлявани от адвокат.
23
С решението същите са осъдени да заплатят разноски в полза на СРС по
предявените искове с правно основание чл. 42 ЗН в размер на общо 400 лв.
Въззивният съд е дал указания на въззивниците за внасяне на пълния размер
на дължимата държавна такса и пред СРС, доколкото същата е по – висока от
определената такава с решението, като държавната такса е внесена изцяло,
макар и във въззивното производство. Ето защо, в тази част решението следва
да бъде отменено, а разноските разпредели, съобразно изхода на спора, като С.
Т., М. Р. и П. Т. следва да бъдат осъдени да заплатят на Л. и Д. Р.и и сумата от
по 434.12 лв. на всеки от тях- държавна такса в производството пред СРС,
съразмерно на уважените искове.
М. Р., С. Т. и П. Т. са направили разноски пред СРС в размер на общо
1500 лв. – адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице. В адвокатското
пълномощно е посочена общата платена сума, без да се уточнява уговорена
сума по всеки от четирите предявени искове, поради което съдът приема, че за
всеки от тях е платена равна сума /по 300 лв./. С оглед уважаване на иска
единствено по чл. 42 ЗН /и разпределяне на разноските по делбата във втората
фаза/, решението в тази част следва да бъде отменено в частта за присъдените
разноски над 450 лв. /300 лв. за адвокатско възнаграждение и 150 лв. депозит
за СТЕ/ до пълния присъден размер от 1400 лв.
По разноските във въззивното производство:
Всеки от въззивниците е направил следните разноски: 150 лв. депозит за
СТЕ, 434.12 лв. държавна такса за въззивно обжалване /като съдът не взема
предвид и не присъжда събраната държавна такса за въззивно обжалване за
делбата в размер на 25 лв./ и 1300 лв. адвокатско възнаграждение по
предявените за нищожност на завещанията. Съдът като взе предвид
фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия, намира че платеното адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
по всеки от предявените искове по чл. 42 ЗН, не е прекомерно, поради което
неоснователно е възражението на насрещната страна в тази връзка. С оглед
изхода на спора, в полза на въззивниците следва да бъдат присъдени разноски
общо в размер на по 1314.12 лв. на всеки от тях, от които: 150 лв. пълният
размер на депозита за СТЕ, тъй като искът по чл. 30 ЗН е уважен, 700 лв.
адвокатско възнаграждение, както и 464.12 лв. държавна такса.
С. Т., М. Р. и П. Т. са реализирали разноски в размер общо на 1200 лв.
24
Доколкото от приложения договор за правна помощ е видно, че хонорарът е
определен за общо оказване на правна защита и съдействие, изразяващо се в
процесуално представителство в съдебното производство и липсва
разграничение на платения хонорар за отделните претенции, и доколкото се
отхвърля единствено иска за недействителност на едно от завещателните
разпореждания, а адвокатското възнаграждение във връзка с делбата ще бъде
присъдено във втората фаза на делбата, в настоящето производство Л. и Д. Р.и
следва да бъдат осъдени да заплатят на С. Т., М. Р. и П. Т. сумата от 300 лв.
адвокатско възнаграждение във въззивното произовдство.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20004373/07.01.2021г., постановено по гр. д. №
23291/2019г. на СРС, 113 с-в, в следните части:
частта, в която СРС е отхвърлил предявените от Л. С. Р., ЕГН
********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С.
Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 42
ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от
28.06.1981г. на Л. Р. В. в полза на С. В.а.
частта, в която СРС е отхвърлил предявените от Л. С. Р., ЕГН
********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С.
Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН ********** искове с правно основание чл.
30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството
на Л. С. Р. и Д. С. Р., накърнена с извършеното дарение на недвижим имот №
84/08.10.1985г., том XXVI, н. дело № 4465/1985г., по силата на което С. П.а В.а
е дарила на дъщеря си Р. Л. Т.а 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху
делбения имот;
Частта, в която СРС е отхвърлил предявения от Л. С. Р., ЕГН **********
и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. Р. Т., ЕГН *********, В. Р. Р., ЕГН
**********, Т. П. Р., ЕГН **********, В. П. Л., **********, С. П. Т., ЕГН
**********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН ********** иск за
съдебна делба на следния недвижим имот: апартамент № 4, находящ се в гр.
25
София, бул.“********* състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 79.78 кв. м., с прилежащото му мазе, 4.18%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
поземления имот, в който е пост-роена;
Частта, в която Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** са
осъдени да заплатят в полза на СРС разноски в размер на 400 лв., както и в
частта, в която Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** са
осъдени да заплатят на С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и
П. С. Т., ЕГН ********** разноски за разликата над 450 лв. до пълния
присъден размер от 1400 лв.
като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНО по предявения от Л. С. Р., ЕГН ********** и
Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН
********** и П. С. Т., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 42 ЗН
саморъчно завещание от 28.06.1981г. на Л. Р. В., с което завещава в полза на С.
В.а цялото си движимо и недвижимо имущество.
НАМАЛЯВА на основание чл. 30, ал. 1 ЗН по предявения от Л. С. Р.,
ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** срещу С. П. Т., ЕГН **********,
М. С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН ********** иск, извършеното
дарение, обективирано в нотариален акт № 84/08.10.1985г., том XXVI, н. дело
№ 4465/1985г., с което наследодателят С. П.а В.а, се е разпоредил в полза на Р.
Л. Т.а за съответните ид. част от апартамент № 4, находящ се в гр. София,
бул.“********* състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 79.78 кв. м., с прилежащото му мазе, 4.18%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
поземления имот, в който е построена, като ВЪЗСТАНОВЯВА запазената част
на Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН ********** от наследството на С.
В.а, починала на 20.08.2015г. г. с по 1/32 ид. ч. /от ¼ ид. ч., предмет на
дарението/ за всеки от тях.
ДОПУСКА до делба между Л. С. Р., ЕГН **********, Д. С. Р., ЕГН
**********, С. Р. Т., ЕГН *********, В. Р. Р., ЕГН **********, Т. П. Р., ЕГН
**********, В. П. Л., **********, С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН
********** и П. С. Т., ЕГН **********, следния недвижим имот: апартамент
№ 4, находящ се в гр. София, бул.“********* състоящ се от две стаи,
26
вестибюл, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 79.78 кв. м., с
прилежащото му мазе, 4.18% идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху поземления имот, в който е построена, при квоти,
както следва:
Л. С. Р. – 15/288 ид. ч.
Д. С. Р. – 15/288 ид. ч.
С. П. Т. – 74/288 ид. ч.
М. С. Р. – 74/288 ид. ч.
П. С. Т. – 74/288 ид. ч.
С. Р. Т. – 9/288 ид. ч.
В. Р. Р. – 9/288 ид. ч.
Т. П. Р. – 9/288 ид. ч.
В. П. Л. - 9/288 ид. ч.
ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 2 ГПК С. П. Т., ЕГН **********, М.
С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т., ЕГН **********, да плащат на Л. С. Р., ЕГН
********** и Д. С. Р., ЕГН ********** сумата от по 40.75 лв. на всеки от тях
месечно, представляваща обезщетение за едноличното ползване на делбения
имот, съответно на притежаваните идеални части от имота, считано от
влизане в сила на настоящото определение до окончателното извършване на
делбата.
Обезсилва решение № 20004373/07.01.2021г., постановено по гр. д. №
23291/2019г. на СРС, 113 с-в в частта, в която СРС e отхвърлил предявения в
условията на евентуалност от Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С. Р., ЕГН
********** срещу С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С.
Т., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване
на запазената част на ищците от наследството на Л. С. Р. и Д. С. Р., накърнена
с извършеното завещателно разпореждане от 28.06.1981г. на Л. Р. В. в полза на
С. П.а В.а.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20004373/07.01.2021г., постановено по гр.
д. № 23291/2019г. на СРС, 113 с-в в частта, в която СРС е отхвърлил
предявения иск по чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно
разпореждане от 10.04.2005г. от С. П.а В.а в полза на Р. Л., както и в частта, в
която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за
27
възстановяване на запазената част на ищците от наследството на Л. С. Р. и Д.
С. Р., накърнена с извършеното завещателно разпореждане от 2005г. от С. П.а
В.а в полза на Р. Т.а.
ОСЪЖДА С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С.
Т., ЕГН ********** да заплатят на всеки от Л. С. Р., ЕГН ********** и Д. С.
Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от по 434.12 лв.,
представляваща държавна такса, платена в полза на СРС, съобразно размера
на уважените искове.
ОСЪЖДА С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С.
Т., ЕГН ********** да заплатят на Л. С. Р., ЕГН **********, на основание чл.
273, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1314.12 лв., представляваща
направените разноски пред въззивна инстанция, съразмерно на уважената част
на исковете.
ОСЪЖДА С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С.
Т., ЕГН ********** да заплатят на Д. С. Р., ЕГН **********, на основание чл.
273, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1314.12 лв., представляваща
направените разноски пред въззивна инстанция, съразмерно на уважената част
на исковете.
ОСЪЖДА Д. С. Р., ЕГН ********** и Л. С. Р., ЕГН ********** да
заплатят на С. П. Т., ЕГН **********, М. С. Р., ЕГН ********** и П. С. Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 273, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300
лв., представляваща направените разноски пред въззивна инстанция,
съразмерно на отхвърлената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК, а в частта по чл. 344, ал. 2 ГПК, имаща
характер на определение, подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в
едноседмичен срок от съобщението до страните, на основание чл. 274, ал. 2
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
28
2._______________________
29