Решение по дело №4343/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3821
Дата: 28 май 2019 г. (в сила от 28 май 2019 г.)
Съдия: Биляна Димитрова Коева
Дело: 20181100504343
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 март 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

гр. София, ……………… г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІI „В” въззивен състав, в публичното заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година , в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

           МЛ.СЪДИЯ:БИЛЯНА КОЕВА 

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 4343 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 14.09.2017 г., постановено по гр. дело № 67960/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 50 състав, са изцяло уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Т.Г., като е признато за установено, че ответника дължи на ищцовото дружество сумата 1022,90 лв. – стойност на незаплатена топлина енергия за топлоснабден имот – апартамент № 13, в гр. София, район. Искър, ж.к. *********аб. № 286314, за периода м. 05.2012 – м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 29.06.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 181,43 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 30.06.2012 г. – 04.06.2015 г.. Със същото решение са отхвърлени изцяло предявените по реда на чл. 422 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу ответника К.Г.Г..

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СРС, в частта, с която са отхвърлени исковете срещу втория ответник К.Г.Г.. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с материалния закон. Твърди, че видно от представените по делото доказателства К.Г. е собственик на процесния топлоснабден имот.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата К.Г.Г., в който се излагат подробни съображения за несонователност на същата.

Ответникът Е.Т.Г. е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която СРС е уважил предявените кумулативно обективно съединени установителни искове, като навежда доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон. Поддържа, че между страните не съществуват договорни отношения, тъй като съгласно чл. 2.4 от договор № 3449 от 09.092002 г. договорът се сключва за срок от три години и е бил прекратен, а всички действия, вкл. По продължаване на договора следва да бъдат извършени в писмена форма съгласно чл. 7.11 от същия. Навеждат се доводи, че т. 42 от пар. 1 на ДР на ЗЕ е отменена и не поражда правни последици, както и че не съществува договор между ищеца и ФДР, поради което неправилно се приема, че не е необходим договор с ответната страна, тъй като това противоречи на чл. 149, т. 6 ЗЕ. Отделно от това сочи, че съдът е отменил определението си, с което е конституирано третото лице помагач. Сочи се, че исковата молба на “Т.С.” ЕАД е постъпила на 29.06.2015 г., поради което сумите за месец май и юни 2012 г. са погасени по давност. Иска се отмяна на решението на СРС и отхвърляне на предявените искове.

В законоустановения срок не е постъпил отоговор на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

СРС, 50 състав е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД  

 

 

 

 

 

 

 

ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Поради изложеното и предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

Настоящият състав споделя извода на СРС, че от съвкупната преценка на представените по делото доказателства, а именно представеното писмо от Централно военно окръжие при МО, списък на живущите в сградата лица, протокол към договора за извършване на дялово разпределение, в които ответника Г. е посочен като собственик и се е подписал в списъка на етажните собственици, като е посочил отопляемия обем на имота, както и броя на радиаторите, се установява, че по смисъла на посочената разпоредба последният има качеството потребител на топлинна енергия. Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съобразно изложеното, настоящият съдебен състав намира за неотносими по отношение валидността на облигационната връзка между страните, доводите не въззивника – ответник относно договора сключен между етажната собственост и третото лице “Т.С.” ЕООД.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на въззивника-ответник по отношение липсата на договор между ищцовото дружество и  ФДР, поради следните съображения:

Съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея, а в чл. 36, ал.1 ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от топлоснабдителното дружество и се обявява по подходящ начин на потребителя. По силата договорните взаимоотношения между ищеца и третото лице помагач цената на услугата се заплаща от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово разпределение, а по силата на чл. 13, ал.1, т.1 от Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази услуга на топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в сключения договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото разпределение, съгласно чл. 139в, ал.3, т.4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона възниква система от две относително независими правоотношения, чиито страни и предмет се определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното дружество за заплащане на търговеца, извършващ дялово разпределение цената на услугата дялово разпределение, а по второто – потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал.3, т.4 ЗЕ между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал.5, т.8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото както те се определят от закона. Ето защо, съдът приема, че законът установява задължение на купувача /потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях.

Неоснователни са и оплакванията на ответника относно представения договор от 2007 г. между топлопреносното предприятие и третото лице, тъй като действително е отменено определението на съда за конституиране на третото лице – помагач, но сочения от въззивника-ответник договор е представен с исковата молба от ищцовото дружество.

Възражението за изтекла погасителна давност не е направено своевременно от отвеника - с отговора на исковата молба, поради което се явява преклудирано и не следва да бъде обсъждано от въззивната инстанция.

Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, в частта с която са уважени предявените искове срещу ответника Е.Т.Г..

По въззивната жалба на въззивника – ищец:

Както беше посочено, съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Настоящият състав споделя мотивите на СРС, че ищцовото дружество не е ангажирало достатъчно косвени доказателства (при липсата на представен титул за собственост), които да водят до извода, че ответницата К.Г.Г. е собственик или титуляр на вещно право на ползване на процесния имот. Както е посочил първоинстанционния съд, представеното писмо от Министерство на отбраната не е годен документ установяващ правото на собственост, а по делото липсват други доказателства, доколкото ответницата не фигурира в представения списък на етажни собственици, не са представени и други документи, от които да бъде установен правно релевантния факт.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тъй като СРС е достигнал до същите фактически изводи, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а предявените жалби отхвърлени.

По разноските:

С оглед неоснователността на двете въззивни жалба, разноските следва да останат за страните, така както са сторени.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 14.09.2017 г., постановено по гр. дело № 67960/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 50 състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                             2.