№ 2592
гр. Варна, 08.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на осми
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20223100501432 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба, подадена от „БАНКА
ДСК“АД, чрез юрисконсулт срещу разпореждане №16478/16.05.2022г. по
ЧГД6026/22г на ВРС (електронно дело 20223110106026) , В ЧАСТТА с
която е отхвърлено искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК за заявени задължения за сума от 120 лв дължими разходи при
изискуем кредит по договор за кредит за текущо потребление, предоставен на
физическо лице.
Жалбата вх. №40001/14.06.22г. е подадена от упълномощен
юрисконсулт на кредитора в законоустановения едноседмичен срок, считано
от уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението
за сезиране на въззивен съд е на надлежна страна – заявител срещу
подлежащо на обжалване разпореждане и производството по жалбата е
процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата
такса в минимален размер е внесена.
Жалбоподателят излага оплаквания за неправилно приложена
нормативна уредба, като твърди, че заявеното задължение е било уговорено
като дължима такса по тарифа за извършваните от банката услуги, към която
препращат и общите условия, приети ото клиента при договоряне на кредита,
а забраните по чл.10а ал.1 и ал.4 ЗПК не са приложими, тъй като действията,
извършени от кредитора не са свързани с предоставяне на допълнителна
услуга или управление и усвояване на кредита, нито обичаен
административен разход, присъщ за нормално развитие на правоотношението.
Сочи че забавата на длъжника представляна усложнение, налага извършване
на съвкупност от допълнителни действия, и именно предварително оценените
от банката вреди от допълнително необходими разходи по уведомяване на
длъжника са предвидени в тарифата като минимум, възстановим от клиента.
Жалбоподателят се позовава и на фактически извършените разходи по
заплащане на услуга по връчване на изявление за придсрочна изискуемост от
1
ЧСИ, посочени в приложените към заявлението фактура. Като счита за
неправилна преценката на първата инстанция за противоречие с императивна
забрана моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и вместо
нея въззивният съд да постанови издаване на заповед и за тази изрично
заявена от кредитора сума. Претендира и за определяне на разноски за това
въззивно производство.
Насрещна страна не се конституира в настоящото производство( чл. 413
ал. 2 ГПК).
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и
представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по
същество на искане до съда, с което не се решава спор за материално право,
съответното приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и
служебна проверка за действителност, допустимост и редовност на
заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу
физическо лице – потребител с настоящ адрес в седалището на сезирания съд.
Компетентният районен съд е сезиран с формуляр, основан на приложени
документи по чл. 417 ГПК (извлечение от сметка и договор с потребител).
Съответно на това сезиране разпореждането на първоинстанционния съд
кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г,
ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана
сборна претенция, формирана от отделни вземания, начислени като
задължения, възникнали от договор за потребителски кредит. Твърденията на
заявителя по процесната претенция за сума от 120 лв се изчерпват с
обозначаването й като разходи за изискуем кредит, но точното основание се
изяснява недвусмислено в представените документи, на който заявителят е
основал искането си(т.12 от заявлението). Извлечението от сметката по
просрочения кредит сочи начисляване на разходите като самостоятелно
вземане, а задължение в такъв размер и с точно такова наименование е
оповестено в т. 5 от Тарифа за такси, приложена от кредитора по процесния
договор. Тези данни съответстват на изложеното в жалбата пояснение, че
задължението е формирано от кредитора като предварителна калкулация на
разходи, необходими за допълнителни дейности които кредиторът прави само
ако упражнява право на предсрочна изискуемост и се уговаря в тежест на
кредитополучателя за да компенсира допълнителната финансова тежест за
кредитора при неизпълнение на сроковете за обслужване на дълга.
На първо място въззивният съд споделя изцяло доводите на въззивника
за разликата между допълнителни услуги, съпътстващи основното
кредитиране, които доставчикът на финансовата услуга може да предлага на
потребителя срещу допълнително заплащане във вид на такси и комисионни
и действията по упражняване на потестативно право на кредитора при
допуснато неизпълнение на основното задължение на кредитополучателя,
осуетяващо и получаването на дължима от кредитополучател основна
2
престация. Тази теза обаче изключва третиране на цената за тази (предвидима
при прилагане на грижа на добър търговец) дейност като такса по тарифа за
услуги, предлагани на клиенти като допълнително обслужване или основна
дейност. Затова самото „инкорпориране“ на компенсаторно по своя характер
вземане (възникващо само при неизпълнение) в обичайната тарифа на банката
поражда обосновано съмнение, че потребителя не би могъл да прецени
конкретната фактическа хипотеза при която това вземане ще се начислява от
кредитора. В тази връзка следва да се прецени и съдържанието на кредитния
договор, където в клаузите, отнасящи се до възможностите на кредитора при
забава в плащанията не е оповестено и събиране на такса, а в клаузата
относно разходите по кредита тази специфична такса не е пояснена. При това
положение, дори и да не се отнася за допълнителна услуга(т.е. именно защото
не се отнася до типично ползвано от кредитополучателя благо), тарифирането
и служебното начисляване на подобно задължение е в явно противоречие с
реда за събиране на такси от потребители по чл. 10а ал. 2 и 3 ЗПК.
Евентуално, дори и да се приеме, че основното задължение на
кредитополучателя е уговорено според цената на престацията на кредитора
при редовно обслужване и се изчерпва в рамките на редовния срок за
ползване на кредита, а предсрочното му търсене е част от действията,
причинени от забава на длъжника (съответно завишените поради нужда от
допълнителна кореспонденция разходи не са покрити от договорната лихва),
то негативният интерес на кредитора, накърнен поради плащане на
допълнителни средства за извършване на нужните уведомления се покрива от
отговорността за неизпълнен договорОписаното от жалбоподателя основание
изцяло кореспондира на неустойка за вреди(предвидени от кредитора още
при сключване на договора), които биха били причинени поради пропуск на
падеж, т.е. на забава на кредитополучателя. Специалният закрилен закон
обаче ограничава размера на обезщетенията при забава до законна лихва.
Затова, независимо дали се търси като уговорена неустойка, обявена в тарифа
под форма на такса, или като обезщетение за реално извършен разход,
подобни компенсации не могат да се търсят на общо основание, както
правилно е изтълкувал чл. 33 ЗПК и районния съд. В тази насока следва да се
отбележи, че поради специализация на доставки на кредитни услуги на
потребители, банката е следвало да съобрази особения режим на договаряне,
възлагащ тежест за полагане на грижа за насрещна страна, не само при
началния момент на разясняване на икономическата тежест на предлагания
продукт на бъдещия клиент, но също така и в хода на обслужване по вече
предоставен кредит и след като е настъпила забава. Именно израз на тази
повишена грижа е и задължението на кредитора да уведоми своя клиент за
упражнено поради забавата потестативно право. Съответно и не може да се
приема за адекватно на целта на специалния закон, уреждащ стандартите на
грижа за клиента, тълкуване, с което правилото ограничаващо отговорността
на длъжника при допусната забава да не се прилага за разходи, направени за
надлежното му уведомяване за последици от забава.
В заключение въззивният съд достига до изводи, съвпадащи с тези,
изложени в мотиви на първа инстанция. Налага се извод за пълна
неоснователност на частната жалба, поради което и обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.
3
Разноски във въззивното производство по неоснователна жалба не се
определят.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски
окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №16478/16.05.2022г. по ЧГД6026/22г
на ВРС (електронно дело 20223110106026), В ЧАСТТА с която е отхвърлено
искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за
заявени задължения за сума от 120 лв дължими разходи при изискуем кредит
по договор за кредит за текущо потребление.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от
ТР4/2013 на ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4