№ 6957
гр. София, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100505252 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „С.“ ЕООД срещу решение №
20111049 от 15.12.2023г., постановено по гр. д. № 25150/2019г. на СРС, 161 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявения от „С.“ ЕООД, против
етажните собственици в сграда с адрес: гр. София, ул.“****“ № 2, рег. № 612/11 на СО,
район „Оборище“, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответниците сумата от 3800 лв., предмет на
изпълнителен лист, издаден на 23.03.2012 г. въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение на парично задължение от 01.08.2011 г. по ч.гр.д. № 30653/2011 г. по описа
на СРС, 60-и с-в, поради последващо погасяване по давност на вземанията.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат уважени
изцяло като основателни и доказани. Претендира направените разноски пред двете
съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
1
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към с пора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1
от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен
лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен предявеният иск трябва да е
установен следният фактически състав: 1. да съществува изпълнително основание и да
е издаден изпълнителен титул срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от
кредитора срещу длъжника; 3. да са настъпили факти след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането – в
конкретния случай да е изтекла претендираната от страната погасителна давност. В
тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на погасителната
давност относно вземането.
Ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с който отрича вземането
на ответника като погасено по давност, с изтичане на предвидената в закона
погасителна давност.
Видно от представените пред СРС доказателства, на 23.07.2012г. е издаден
изпълнителен лист, въз основа на вляла в сила заповед за изпълнение, в полза на
Етажната собственост за сумата от 3800 лв. – главница, ведно със законната лихва от
14.07.2011г. до погасяване на вземането.
Приложима по отношение на установените с влязла в сила заповед вземания е
петгодишната давност, по аргумент от разпоредбите на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и чл. 404, ал.
1, т. 1 ГПК. Настоящият състав изцяло споделя изложеното от СРС в тази връзка, като
препраща към мотивите на основание чл. 272 ГПК.
Видно от представения препис от изпълнителното дело, на 25.02.2014г.,
молителят е подал молба за образуване на изпълнително дело, като е възложил на
съдебния изпълнител всички правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ, включително и
2
определяне начина на изпълнение.
На 02.04.2014г. са наложени запори върху банковите сметки на дружеството в
различни банки. На същата дата ЧСИ е наложил и запор върху притежавани от
жалбоподателя МПС-та.
На 09.01.2019г. е подадена молба за образуване на ново изпълнително дело, като
в същата е направено искане за налагане на подходящи изпълнителни мерки.
От така описаните действия по първото изпълнително дело, се налага извод, че
същото е перемирано на 02.04.2016г., с изтичане на 2 години от последното
изпълнително действие, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Постановлението на
съдебния изпълнител има само декларативно, но не е конститутивно действие, поради
което е без значение дали и кога е постановено, тъй като перемпцията настъпва по
силата на закона.
Настъпилата перемпция по това дело обаче не води автоматично до извод, че
погасителната давност също е изтекла.
В решение № 50117/30.05.2024г. по т. д. № 1860/2019г. на ВКС, ТК II отд. е
прието, че „задължителните указания в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, свързани с преустановяване
приложението на ППВС № 3/80 г. досежно спиране течението на погасителната
давност в изпълнителния процес, следва да бъдат съобразявани след датата 26.06.2015
г., вкл. по висящите към този момент изпълнителни производства“, каквото е и
производството, касаещо настоящия казус.
В т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г., ОСГТК на ВКС, е
прието, че при настъпила перемпция, нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие, като без значение е дали съдебния изпълнител е образувал
ново изпълнително дело. В решение № 37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК,
IV г.о., съдът приема, че когато кредиторът направи искане за предприемане на
изпълнително действие, същото прекъсва давностния срок. Давността се счита
прекъсната от датата на молбата за извършването му. Предприемането на
изпълнителни действия след изтичане срока на перемпцията също прекъсва
давностния срок, като в този случай въз основа на молбата съдебния изпълнител
следва да образува ново изпълнително дело, по което да извърши поисканото
изпълнително действие.
Последователна и константна е практиката на ВКС, че предприемането на
изпълнителни действия след изтичане срока на перемпцията също прекъсва
давностния срок.
При преценката дали е изтекъл давностният срок, следва да се вземе предвид
дали са налице обстоятелства, които да прекъснат течението на срока. В Тълкувателно
3
решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2013г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е било поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл.
18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис или оценка на вещ, назначаването на пазач и др. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнителното
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне на непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязло в
сила разпределение. Преценката дали е прекъсната давността е конкретна във всеки
конкретен случай с оглед активността на кредитора по делото и предприетите по
отношение на длъжника изпълнителни действия.
В мотивите на цитираното Тълкувателното решение е обсъдено значението и на
молбата на взискателя, с която се иска извършване на конкретно действие в рамките на
изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение”. Тоест, за да е в състояние да прекъсне
давността, искането за извършване на определено изпълнително действие, следва да
бъде уважено от съдебния изпълнител и действието да е предприето. Необходимо е
двете действия да са налице кумулативно, за да породят придадения им прекъсващ
ефект.
Същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само
съдебният изпълнител и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението
на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова, ако искането от
кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от
волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. В този смисъл Решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. №
1747/2020 г. на ВКС. Без значение е дали взискателят е поискал извършването на
конкретно изпълнително действия или същото е предприето по инициатива на
съдебния изпълнител. Независимо по чия инициатива е предприето изпълнителното
действие, то е в състояние да прекъсне давността, поради което неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка, както и констатираното от
4
съдебния изпълнител в постановлението за прекратяване за неплатени авансови
вноски.
С оглед на така изложеното, давността е била прекъсната с подаване на молбата
от 25.02.2014г., в която взискателят е възложил на съдебния изпълнител всички
правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ, включително и определяне начина на изпълнение; с
налагането на запори върху банковите сметки на дружеството и запор върху
притежавано от жалбоподателя МПС на 02.04.2014г.; с подаването на молба от
взискателя с искане за налагане на подходящи изпълнителни мерки на 09.01.2019г.
Между никое от описаните по – горе изпълнителни действия, които са в
състояние да прекъснат давността, не са изтекли повече от 5 години.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемият не претендира разноски, поради което съдът не дължи
произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20111049 от 15.12.2023г., постановено по
гр. д. № 25150/2019г. по описа на СРС, 161 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5