РЕШЕНИЕ
№ 1548
гр. Пловдив, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330106987 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по иск с правна квалификация чл. 422, във
вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, предявен от Ч. Н. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „Б.“ № **, ет. *, ап. ** против Г. А. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. П., бул. „К. М. Л.“ № **, ет. *.
Ищецът твърди, че на 18.07.2017 г., в качеството си на заемодател сключил договор
за заем с ответника, по силата на който му предоставил в заем сумата от 7524 лв.,
представляваща левовата равностойност на 3847 евро, изчислени при курс 1,95583 евро за
лев по фиксинга на БНБ на заемателя. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се задължил да
върне предадената сума, в едногодишен срок от подписване на договора или до 18.07.2018 г.
В чл. 4 от договора, страните уговорили, че при забава в плащането след уговорения срок,
заемателят Г.П. дължи връщане на главницата плюс неустойка в размер на 1% на месец
върху главницата или общо 12% на годишна база, като размерът на неустойката за периода
от 19.07.2018 г. – 12.02.2021 г. възлиза на сумата от 2257,20 лв.
Тъй като ответникът не е изплатил задълженията си по договора за паричен заем, то
ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано частно
гр. дело № 2683/2021 г., по описа на ПдРС, ХІV гр. с., но тъй като длъжникът подал
възражение срещу издадената заповед, се предявявал настоящият установителен иск за
съществуване на вземането.
С оглед изложеното от съда се иска да постанови съдебно решение, с което да
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 7524 лв., представляваща
невърната в срок сума, дължима по договор за заем от 18.07.2017 г. и сумата от 2257,20 лв.,
представляваща неустойка по чл. 4 от договора за заем от 18.07.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до
окончателното й изплащане.
Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.Подробни
1
съображения се излагат от пълномощника на ищеца- адв. Г.К. в писмени бележки.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, е подал отговор на исковата молба, с която се
заявява, че искът е неоснователен.
Твърди, че претендираната главница от 7524 лв. върнал на ищеца през декември 2019
г., чрез трето лице. Негов познат – Н. Г., който се прибрал от А. и ден-два след това предал
на ищеца сумата от 4400 британски лири от името на ответника. Тази сума била повече от
главницата по заема от 2017 г., защото покривала и още две негови задължения към ищеца
от 2018 г. Тъй като с ищеца били близки приятели нито искал разписка за получената сума,
нито е поискал да му предаде договора за заем от 18.07.2017 г. при връщането му. Твърди, че
при връщане на заема през 2019 г. изчислил валутата точно, така че нямало разлика в курса,
която да го ощетява, въпреки което се съгласил да предаде на ищеца и сумата от 700 лв., с
която той считал, че е ощетен при превалутирането. Освен това, без ищецът да го е искал,
ответникът решил, че му дължи неустойка, защото изплатил заема година по-късно от
падежа. Твърди, че на 13.12.2020 г. се срещнал с ищеца в банката и му превел тази сума с
основание в преводното нареждане: „последна вноска по Договор за заем и разписка от
декември 2020 г.“. Основанието вписал, защото адвокатът му изготвил разписка, която
гласяла, че с това последно плащане от 700 лв., което прави, напълно е погасил дълга от
2017 г. и ищецът повече няма никакви облигационни претенции към него. Сочи, че във
времето загубил разписката. Има обаче св., тъй като помолил Н. Г. да го придружи до
банката предвид влошените отношения. Освен това ищецът получил плащането именно с
това основание и не е възразил, нито му върнал парите. Моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски. Подробни съображения се излагат от пълномощника на
ответната страна- адв. С. в писмена защита.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид доводите на страните, намира за установено следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите писмени доказателства се установява
факта, че същите са сключили договор за заем на 18.07.2017г., по силата на който ищеца е
предоставил в заем на ответника сумата от 7524 лв., представляваща левовата
равностойност на 3847 евро, изчислени при курс 1,95583 евро за лев по фиксинга на БНБ.
Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се задължил да върне предадената сума, в
едногодишен срок от подписване на договора или до 18.07.2018 г. В чл. 4 от договора,
страните уговорили, че при забава в плащането след уговорения срок, заемателят Г.П. дължи
връщане на главницата плюс неустойка в размер на 1% на месец върху главницата или общо
12% на годишна база.
Със Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021г., издадена по ч.гр.д. № 2683/2021г.
по описа на ПРС, 14-ти гр. състав е разпоредено ответника да заплати на ищеца следните
суми: 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро – непогасена главница
по договор за заем, предоставен на 18.07.2017г., сумата от 2257,20 лв., представляваща
неустойка по чл. 4 от договора за заем от 18.07.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й
изплащане, както и направените в заповедното производство разноски- 195,63 лева
заплатена ДТ и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за заем от
18.07.2017г.,разпечатка на електронна кореспонденция между страните и отчет по сметка на
ответника Г.П. в Първа инвестиционна банка.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в.
л. Т. Р. се установява, че размера на неустойката, предвидена в чл. 4 от Договор за заем,
сключен между страните на 18.07.2017г. за периода от 19.07.2018г. до 12.02.2021г. върху
главницата от 7524 лева възлиза на сумата от 2321 лева.
2
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като отговарящо
пълно и ясно на поставения въпрос и неоспорено от страните.
Ответника Г.П. не отрича факта, че е получил претендираната сума в заем, както и че
многократно е получавал заеми от ищеца през периода 2017-2018г., като твърди, че е
погасил всички задължения към Б. месец декември 2020г., но поради близките приятелски
отношения не разполага с разписка от ищеца. Представя разпечатка от електронна
кореспонденция между страните, в която сам пише, че е заплатил на ищеца декември 2019г.
сумата от 4400 британски паунда, с която е погасил заема от 2017г. и други задължения към
него, както и предлага да заплати разликата от превалутирането на сумата, която пък
ищецът в кореспонденцията определя в размер на 700 лева. Представена е в тази връзка
извлечение от сметката на ответника, видно от която на 09.12.2020г. същият е превел по
сметка на ищеца сумата от 700 лева, с основание „последно плащане по разписка с дата
09.12.2020г. Твърди, че цитираната разписка е загубил, но има св., който го придружил на
09.12.2020г. - Н. Г., чиито показания са обективирани в протокола от проведеното на
21.10.2021г. съдебно заседание.
Съдът не гради изводи въз основа на показанията на цитирания свидетел, тъй като
намира същите за недопустими. Това е така, тъй като показанията биха били допустими при
положение, че ответника установи посредством тях или други допустими доказателствени
средства твърдението си, че разписката е загубена или унищожена, при обстоятелства, от
които да се направи извод за липса на негова вина. Едва при това положение може да се
приеме, че изключението на чл. 165, ал. 1 от ГПК е осъществено. В процесния случай
ответника изобщо не установи твърдението си, че е загубил документа и в частност-
разписката от 09.12.2020г., още по-малко обстоятелствата при които е станало това, за да се
направи и извод, че липсва негова вина за загубата на документа.
Независимо от този извод, дори да се приеме, че гласни доказателства са допустими, то
отново от приетото по делото извлечение от сметка не може да се направи извод, че със
сумата от 700 лева преведена от ответника на ищцовата страна на 09.12.2020г. окончателно
е погасено именно процесното задължение по договора за заем от 18.07.2017г., тъй като и
двете страни признават факта, че в периода 2017-2018г. са имали множество заемни
правоотношения.
При така установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът стигна до
извод, че при доказателствена тежест за ответника да установи, че е възстановил сумата,
получена в заем, същият не ангажира при условията на пълно и главно доказване
твърденията си за извършено плащане, което налага за съда процесуалното задължение да
приеме за установен факта, за доказването на който страната не ангажира доказателства.
Ето защо установено се явява в процеса, че ответната страна дължи на ищеца
главница по договора за заем от 18.07.2017г. в размер на 7524 лв, както и сумата от 2257,20
лв., представляваща неустойка по чл. 4 от договора за заем за периода от 19.07.2018г. до
12.02.2021г.., които суми са дължими ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й изплащане.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените разноски, доколкото исковете са уважени изцяло. Същите се констатираха в
размер на общо 1395,63 лева, от които- заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
общо 1100 лева /от които 710 лева по иска за главница и 390 лева по иска за неустойка/,
заплатена ДТ в размер на 195,63 лева и 100 лева възнаграждение за вещо лице.
Направените в заповедното производство разноски в размер на общо 795,63 лева, от
които- заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева и ДТ в размер на 195,63
лева също следва да се присъдят на ищеца, като по отношение на тях следва да се произнесе
исковия съд, съобразно ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС на Р. България.
По изложените съображения, съдът
3
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че ответника Г. А. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. П., бул. „К. М. Л.“ № **, ет. * дължи на ищеца Ч. Н. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. П.,
ул. „Б.“ № **, ет. *, ап. ** следните суми: 7524 лв., представляваща левовата равностойност
на 3847 евро – непогасена главница по договор за заем, предоставен на 18.07.2017г., сумата
от 2257,20 лв., представляваща неустойка по чл. 4 от договора за заем от 18.07.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
15.02.2021 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед за изпълнение №
1646/16.02.2021г., по ч.гр.д. № 2683/2021г. по описа на ПРС, 14-ти гр. състав.
ОСЪЖДА Г. А. П., ЕГН **********, с адрес в гр. П., бул. „К. М. Л.“ № **, ет. * да
заплати на ищеца Ч. Н. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „Б.“ № **, ет. *, ап. ** сумата
от общо 1395,63 лева /хиляда триста деветдесет и пет лева и шестдесет и три стотинки/,
представляваща направени за настоящото производство разноски, както и сумата от общо
795,30 лева /седемстотин деветдесет и пет лева и тридесет стотинки/ разноски в
заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4