Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №143
гр. ВРАЦА,13.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско отделение, в
публичното
заседание на 20.03.2019 година, в
състав:
Председател:Татяна Александрова
Членове:Мирослав
Досов
Пенка
Т.Петрова
в присъствието на:
прокурора секретар М.Ценова,
като разгледа докладваното от съдия
П.Петрова
в.гр. дело N` 106 по
описа за 2019 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258 и
сл.ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба,подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София,чрез
процесуален представител юрисконсулт К.А.,срещу решение на РС гр.Враца от 19.11.2018г.,постановено
по гр.д.№ 3008/2018г.,с което е отхвърлен предявения от въззивника иск с правно
основание чл.422 вр.чл.410 ГПК вр.чл.79 ал.1 предл.1 вр.чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК за сумата 5720,10 лв.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от
10.04.2018г.до окончателното изплащане на задължението,за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
1489/2018г.по описа на РС Враца.
Поддържа се във
въззивната жалба,че решението е неправилно,необосновано и незаконосъобразно –
постановено при неправилно приложение на материалния закон и доказателствата по
делото,и при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Иска се
отмяна на обжалвания съдебен акт,и решаване на спора по същество от настоящата
инстанция с уважаване на предявения от въззивника иск.
Противната
страна оспорва въззивната жалба.Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Настоящият
състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и процесуално
допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страна в
процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество същата се явява
частично основателна.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.240 ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК.
Поддържа се в исковата молба,че в полза на въззивника „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София по
ч.гр.д.№ 1489/2018 г. по описа на Районен съд – гр.Враца била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу въззиваемия Г.С.К. за сумата от 5720,10 лева,
представляваща главница по договор за кредит № **********/14.10.2016г. Тъй като
длъжникът възразил срещу вземането, това обусловило интереса му от предявяване
на иск за установяване на същото. В исковата молба се излага още, че на
12.10.2016 г. въззиваемият К.
кандидатствал за отпускането на потребителски кредит, като на същата дата му
бил предоставен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“. Поддържа се, че след
информирано решение от страна на въззиваемия-ответник, на 14.10.2016 г. бил
сключен Договор за потребителски кредит № ********** между последния и
въззивното дружество, за срок от 36 месеца и за сумата от 2500 лева. С оглед
обстоятелството, че въззиваемият избрал и пакет от допълнителни услуги, общото
задължение по кредита възлизало на сумата от 6651,36 лева, а размерът на месечната
вноска по кредита на сумата от 184,76 лева.Излага се, че договорът бил сключен
при Общи условия, които били подписани от въззиваемия,и последният декларирал,
че е запознат със съдържанието им и ги приема без забележки. Излага се също, че
с част от сумата по договора - 884,36 лева, било извършено рефинансиране на
друг договор на въззиваемия с дружеството, със сумата от 450,00 лева било рефинансирано
задължение на въззиваемия към „Кредихелп“ ООД, а със сумата от 464,00 лева, по
молба на въззиваемия, било погасено негово задължение към „Изи Финанс“ ЕООД.
Въззивникът твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по процесния
договор, като погасил задълженията на въззиваемия към посочените кредитори,а на
14.10.2016 г. превел парична сума от 701,64 лева по посочена от длъжника банкова сметка. ***, че по подадено от
ответника заявление за отлагане на 1 погасителна вноска, на 21.06.2017 г. бил
сключен Анекс № 1 към договора с нов план с 37 погасителни вноски, като общият
размер на задължението оставал непроменен. Според дружеството-въззивник, към
настоящия момент ответникът погасил задължение по кредита в размер на 980,00
лева, от което сумата от 931,26 лева - за погасяване на номинала по заема,
сумата от 28,74 лева - за погасяване на лихвите за забава на основание т.12.1
от ОУ и сумата от 20,00 лева - такси съгласно чл.17.4 ОУ. Твърди се, че в
резултат на неизпълнение от страна на длъжника – настоящ
ответник/въззиваем/ и изпадането му в забава, съгласно чл.12.3 от ОУ към
договора за кредит, последният е прекратен автоматично от страна на въззивното
дружество, за което ответникът-въззиваем бил уведомен писмено на 04.09.2017 г.
В срока
по чл.131 ГПК въззиваемият не е подал писмен отговор.Не се е явил и в първото
по делото открито съдебно заседание и не е изразил становище.
Установено
е от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 1489/2018 г. по описа на
РС – Враца , че по заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение № 935/11.04.2018 г., с която е разпоредено
длъжникът Г.С.К. да заплати на заявителя сумата от 5 720,10 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********, сключен на
14.10.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.09.2017 г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното изплащане
на вземането, както и сумата от 114,53 лева разноски по делото за държавна
такса и сумата от 50,00 лева – адвокатско възнаграждение.
Издадената заповед за изпълнение е
редовно връчена на длъжника, който в срока по чл.414 ал.2 ГПК е депозирал
възражение, че не дължи изпълнение на вземането, поради което с разпореждане №
3335/16.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1489/2018 г. по описа на ВрРС, съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
уведомяването.
От представеното по делото искане за
отпускане на потребителски кредит „ Профи Кредит Стандарт“ /стр.9-15/ се
установява, че на 12.10.2016 г. въззиваемият Г.К. е подал до въззивното
дружество искане за отпускане на потребителски кредит в размер на 2 500 лева, с
размер на месечна вноска 211,68 лева, със срок на кредита: 30 месеца и дата на
погасяване - 10-ти ден от месеца.По делото е представен и Стандартен европейски
формуляр за представяне на информация за потребителските кредити /стр.19-23/,
подписан от въззиваемия К. на 12.10.2016 г., в който са описани основните характеристика
на съответния кредит.
Видно е от представената молба /стр.24/
,че въззиваемия, е посочил задължение към трето лице, което да бъде погасено
със сумата на отпуснатия кредит, а именно – сумата от 464 лева към „Изи Финанс“
ЕООД. В молбата е посочена и банкова
сметка, ***аст от сумата на одобрения кредит.
Установено е от представения по делото
договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ********** /стр.25-28/ е, че на 14.10.2016 г. страните
са сключили договор, по силата на който на
въззиваемия е предоставена сума в размер на 2500 лева, от която сума в
размер от 884,36 лева за рефинансиране на кредит с кредитор настоящия ищец и
сумата в размер от 450,00 лева за рефинансиране на кредит с кредитор „Кредихелп“
ООД. Видно от договора е, че страните са уговорили срок на кредита 36 месеца,
размер на вноската по кредита - 121,99 лева, ГПР – 49,89 % и годишен лихвен
процент 41,17 %. Общата дължима сума по кредита се сочи да е в размер от 4
391,64 лева. Посочено е, че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги
въззиваемият дължи възнаграждение в размер на 2 259,72 лева, платимо на вноски
от по 62,77 лева месечно, или общият размер на двете вноски е 184,76 лева, с
падеж 10-ти ден от месеца. Въззиваемият е декларирал /стр.28/, че е запознат и
приема приложените към процесния договор общи условия, както и че му е
предоставена и информация във формата на стандартен европейски формуляр,
разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит
съответства на възможностите му и финансовото му състояние, както и разяснения
на преддоговорна информация и допълнителен пакет услуги.
Видно
от представеното по делото споразумение за предоставяне на пакет от услуги /стр.29-30/
е, че на същата дата – 14.10.2016 г., страните са договорили пакет от
допълнителни услуги, посочени от т.1 до т.5, изразяващи се в приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на техния брой,
смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства.Към договора за кредит и споразумение за допълнителен пакет
услуги е приложен и подписан от страните погасителен план /стр.42-44/.По делото
са приложени и Общи условия на въззивното дружество към договор за
потребителски кредит /стр.31-41/.
Установено е също от приложените по
делото 3 бр.платежни нареждания от датата на сключване на договора е, че
въззивното дружество е превело по сметка на „Кредихелп“ ООД сумата от 450,00
лева, на „Изи Финанс“ ЕООД - сумата от 464,00 лева, а на въззиваемия – сумата
от 701,64 лева.С останалата сума по кредита въззивникът е рефинансирал стар
кредит на въззиваемия,отпуснат от въззивника.
Видно
от представения по делото Анекс № 1 /стр.48/ към процесния договор за кредит е,
че на 13.06.2017 г. страните са постигнали съгласие за отлагане вноска № 6,
годишния лихвен процент по кредита е останал непроменен, а ГПР е намален от
49,89 % на 46,93 %. Посочено е още, че останалите клаузи от договора остават
непроменени.
По делото е представено уведомително писмо от
04.09.2017 г. /стр.51/ от въззивното дружество до въззиваемия, с което
последният се уведомява, че договорът за кредит е прекратен, а задължението по
него в размер на 5 720,10 лева и 16,31 лева лихва за забава, е обявено за предсрочно
изискуемо,като няма данни писмото да е връчено на адресата – настоящ въззиваем.
По
делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,заключението на
която не е оспорено от страните,и е прието от съда като обективно и компетентно.
Видно от същото е, че размерът на
отпуснатия кредит от въззивника на въззиваемия по Договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № **********, сключен на 14.10.2016 г., е сума в
размер на 2 500 лева. От тази сума въззивникът е погасил задължения на
въззиваемия към „Профи Кредит България“
ЕООД в размер на 884,36 лева, към „Кредихелп“ ООД в размер на 450,00 лева и към
„Изи Финанс“ ЕООД в размер на 464,00 лева. Остатъкът в размер на 701,64 лева въззивникът
е превел на 14.10.2016 г. по банкова сметка ***. При извършените проверки
вещото лице е констатирало, че въззиваемият е направил погасителни вноски по
процесния договор за кредит в общ размер на 980,00 лева. Според заключението на
вещото лице непогасеното задължение за главница е в размер на 2 306,04 лева.С
оглед заключението на експертизата настоящата инстанция приема,че претенцията
касае обективно съединени искове за 2306,04лв.-главница,договорно възнаграждение/лихва/
в размер на 1475,65 лв. и възнаграждение по допълнителен пакет услуги – 1938,41
лв.
При така изяснената фактическа обстановка и
събрани доказателства първоинстанционният съд приел предявения иск за
неоснователен и недоказан и го отхвърлил.Изложил е,че от доказателствата по
делото не се установява обявяването на кредита за предсрочно изискуем да е
сведено до знанието на длъжника,поради което и съгласно разясненията дадени в
т.18 на ТР № 4/2013г.на ОСГТК на ВКС,която важи и по отношение на финансовите
институции,каквато е въззивника,а не само по отношение на банковите,при което
евентуалното обявяване на кредита за предсрочнто изискуем не е произвело
действие и вземането не е изискуемо.По отношение на останалата част от
вземането,извън претендираната главница по кредита,първоинстанционният съд е
приел,че клаузите в договора за кредит,касаещи тези елементи от вземането са
неравноправни и като такива – нищожни,и на това основание отхвърлил предявения
иск и по отношение на тях.
Правилни са изводите на първоинстанционния
съд,споделят се и от настоящата инстанция,че с иска по чл. 422 ГПК се цели
установяване на съществуването на вземане, реализирано по реда на заповедното
производство в хипотезата на подадено възражение от страна на длъжника. В това
производство по същество се установява дали вземането съществува и дали е
изискуемо.
В тежест на въззивника-ищец е доказване на факта на съществуване на
валидно облигационно отношение между него и ответника, произтичащо от договор
за заем, изпълнение на поетите от него задължения по договора, основното от
които е за предаване на заемната сума, факта на осъществяване на всички
предпоставки по договора, въз основа на които е възникнало правото му да обяви
кредита за предсрочно изискуем, надлежното уведомяване на длъжника за
последното и размера на претендираното вземане,а в тежест на въззиваемия е да
установи факта на изпълнение на претендираните задължение, респ. основанието,
поради което счита, че не дължи претендираната сума.
По
делото няма спор, че въззивникът представлява финансова институции по смисъла
на чл.3 ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства /както е в конкретния случай/,което определя дружеството като кредитор по смисъла на чл.9 ал.4 ЗПК.
Няма спор и относно факта, че между страните е възникнало правоотношение по договор
за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл.11 ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.
Правилни
са изводите на първоинстанционния съд,че съгласно т.18 на ТР № 4/2013
г./18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът следва да
е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като
уведомлението следва да предшества подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда. Разрешението, дадено в т.18 на ТР се прилага и по
отношение на небанковите финансови институции, какъвто е въззивника,в каквато
насока е налице многобройна съдебна практика,вкл.и на Съда на Европейския съюз
по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори,както и изводите,че в настоящия случай
въззивното дружество не е представило доказателства по делото да е уведомило
длъжника – настоящ въззиваем за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при
което сключеният с ответника договор не следва да се счита за автоматично
прекратен на нито едно от основанията в ОУ и съответно липсва основание
въззивникът да претендира от ответника вноските по кредита, чиито падеж не е
бил настъпил към датата на депозиране на заявлението в съда.На това основание
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения обективно съединен иск за
главница по отпуснатия кредит.
Настоящата
инстанция намира,че в конкретния случай,обаче, следва да се съобрази с ТР №
8/2017 на ОСГТК на ВКС,според което е допустимо предявения иск по реда на
чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на присъдено нещо,ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение.В конкретния случай,както се изложи задължението
на длъжника за главница по договора за кредит възлиза на 2500 лв.Общо
непогасеното задължение за главница/след приспадане на платената главница в
размер на 193,96лв./ според заключението на експертизата възлиза на 2306,04
лв.,от която сума падежиралите вноски за главница съгласно погасителния план
към договора за кредит/анекса/ към 10.03.2019г.възлизат на 1623,91 лв.,след
приспадане на вноска № 6 по погасителния план към анекса в р-р на
42,87лв.,чието плащане се отлага,респ.същата не е била изискуема.В този размер би
следвало да се уважи предявения установителен иск,като в останалата част се
отхвърли като неоснователен и недоказан.
По отношение
останалите елементи на претендираното вземане извън главницата по
кредита/договорна лихва и допълнителен пакет услуги/, настоящата инстанция
намира предявения иск за неоснователен по изложените от първоинстанционния съд
съображения за нищожност на неравноправни клузи.Отпуснатият на въззиваемия като
физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по
смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и
въззиваемият има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този
закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
Като потребител въззиваемият разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно,по който въпрос също е налице категорично установена съдебна
практика , която задължава и първоинстанционния и въззивния съд да следят
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни.Съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В Закона за защита на потребителите и
по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146 ал.1
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част
на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В случая е видно, а
и не се спори от ищеца, че процесният договор за потребителски кредит е сключен
при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца
договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият
не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от което следва
извод, че въззиваемият не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В
случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от самия въззивник. Видно още от договора е, че
кредиторът – настоящ въззивник се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени
в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 % /. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая остават неизвестни. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/,
доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги. Нещо повече, в последствие с Анекс № 1 към процесния договор годишния процент на разходите
е намален, като не става ясно по какъв начин това се
отразява на дължимите по договора суми с оглед липсата на методика, по която
същият е изчислен при сключване на договора. Следва да се има предвид още,
че към датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен
процент е 0,01 %, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01
%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава
повече от четири път законната лихва. В настоящият случай договорената между
страните лихва в размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната,
което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва.
С оглед
предходното, и настоящата инстанция приема, че липсата на индивидуално
договоряне на параметрите в Раздел VI от договора за потребителски кредит, както и
уговерен ГЛП в размер на 41,17 %, правят
въпросните договорни клаузи неравноправни,и на основание чл.146 ал.1 ЗЗП
същите са нищожни.
В Раздел VI от договора е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 2259,72 лева. Възнаграждението, което се е
задължил да заплати потребителят – настоящ ответник за предоставения му пакет от допълнителни услуги също се явява прекомерно
и не отговаря на изискванията на закона. На първо място, предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора
за потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно. Следва да се има предвид, че в чл.10а ал.4 ЗПК
е предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит." В настоящия случай в договора за потребителски
кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се събират
съответните такси. В сключеното между страните Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги /стр.29/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор, нито в споразумението е предвидена клауза, която
да приобщава последното към процесния договор за
потребителски кредит, то не би могло да се приеме,
че е изпълнено изискването на горепосочената
правна норма - за посочване на
всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски
кредит. В противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги
е определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на
изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор. Следва да се има предвид, че принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. С оглед предходното, настоящият състав намира, че е
налице неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в общ размер
на 2259,72 лева.
Предвид
гореизложените съображения и установената нищожност на клаузите на договора за
кредит,и заключението на вещото лице,и настоящият състав намира,че
претендираните вземания за 1475,65 лв.-договорно възнаграждение/лихва/ и
1938,41 лв.-възнаграждение по пакет са неоснователни поради нищожността на
клаузите,свързани неравноправния им
характер при сключване на договора.Въззивната жалба в тази и част е
неоснователна.Като такава следва да се остави без уважение в тази и част,а
решението – потвърдено.
Изложи се по горе,че искът касаещ непогасена
главница би следвало да се уважи за падежиралите вноски,които към
10.03.2019г.възлизат на 1623,91 лв.От тази сума,обаче следва да се приспадне
внесената от въззиваемия общо сума в размер на
980,00 лева,която
следва да се отнесе към погасяване единствено на главницата по договора,поради
неравноправния и нищожен характер на останалите клаузи,при което искът за
главница следва да се уважи за 643,91 лв.За този размер предявеният
установителен иск е основателен и следва да се уважи.За тази и част е
основателна и въззивната жалба,и следва да се уважи,като в останалата и част се
явява неоснователна,и следва да се остави без уважение,а обжалваното решение –
да се потвърди.
Първоинстанционното решение следва да се
отмени и в частта относно разноските,като въззиваемият бъде осъден да заплати
на въззивника деловодни разноски по компенсация в размер на 79,79 лв.за
исковото и заповедно производства.
Въззивникът следва да заплати на пълномощника на
въззиваемия на основание чл.38 ал.2 вр.ал.1 т.3 ЗА сумата 616 лв.адвокатско
възнаграждение пред въззивна инстанция,а въззиваемият следва да заплати на
въззивника деловодни разноски по компенсация за въззивна инстация в размер на
93,48 лева.
Водим от горното,ВОС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на РС Враца от
19.11.2018г.,постановено по гр.д.№ 3008/2018г. в частта,в която предявения
от ,,Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №
49, бл. 53Е, вх.В против Г.С.К.,*** иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр.
чл.79 ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240 ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5
720,10 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
********** от 14.10.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 10.04.2018 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в
съда/ до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед № 935 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 11.04.2018
г. по ч.гр.д.№ 1489/2018 г. по описа на Районен съд – гр.Враца в частта,в която
е отхвърлен предявения иск за сумата 643,91 лева,и вместо него в тази му част
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните,че Г.С.К., ЕГН **********,
с адрес: *** дължи на ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх. по
предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК сумата от
643,91лева, представляваща главница-стойността на падежиралите вноски за
главница до 10.03.2019г.вкл. по Договор за потребителски кредит № ********** от
14.10.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.04.2018 г.
/датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда/ до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед № 935 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 11.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 1489/2018 г.
по описа на Районен съд – гр.Враца.
ПОТВЪРЖДАВА решението
на РС Враца в останалата му част.
ОСЪЖДА Г.С.К. ***
да заплати на ,,Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ №
49, бл. 53Е, вх.В сумата 79,79 лв.,представляваща разноски по компенсация в
заповедното производство и пред първа инстанция в исковото производство.
ОСЪЖДА ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В да заплати на адв.Л.В.
от ВрАК сумата 616 лв.,представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на Г.С.К.
***
ОСЪЖДА Г.С.К. *** да заплати на ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В
сумата 93,48 лв.,представляваща разноски по компенсация пред въззивна инстанция
в исковото производство.
Решението е окончатгелно и не подлежи
на обжалване..
Председател:........... Членове:1..........
2..........