№ 357
гр. Плевен, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20244430106179 по описа за 2024 година
Производството по гр.д.№6179/2024г. на ПлРС, е образувано по искова
молба от „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК***, със седалище и адрес на
управление адрес гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша”, №17,
ап.1, представлявано от Б.И.Н. - управител, чрез юрк. А. Г., против В. Г. Г.,
ЕГН**********, от ***, с която са предявени искове с правно основание чл.
422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от чл.86,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено спрямо ответника, че същият дължи
сумата от общо 990.99лв., от която: сумата от 832.94лв.- главница, сумата от
82.41лв.- договорна лихва за периода 27.08.2023г.- 24.01.2024г. и сумата от
75.64лв.- обезщетение за забава, за периода от датата на забавата - 24.01.2024г.
до 17.09.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното й изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. №5656/2024г. на ПлРС.
Твърди се, че между страните е сключен договор за предоставяне на кредит от
разстояние №447731/28.07.2023г., при условията на 3ПФУР, въз основа на
който, в полза на ответника е отпуснат кредит от 1000лв. Твърди се, че
съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора, сумата е преведена на ответника касово, на
каса на „Изи пей“ АД. Твърди се, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договора е
уговорен лихвен процент от 40.15%. Твърди се, че сумата по кредита е
1
следвало да бъде върната на 6 вноски, от които първите 5 в размер на
166.67лв. и 6-та вноска- в размер на 166.65лв., за периода 27.08.2023г. -
24.01.2024г. Твърди се, че е налице частично плащане по кредита, като е
погасена изцяло първата вноска /с падеж 27.08.2023г./ и частично вноската за
26.09.2023г.- в размер на 0.39лв.. Твърди се, че цялото вземане е падежирало
на 24.01.2024г. Представят се писмени доказателства. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, отв. В. Г. Г., депозира отговор на ИМ, като
изразява становище за неоснователност на иска. Оспорва се факта на
получаване на сумата по кредита; оспорва се иска по размер.
Съдът, като съобрази становищата на страните, на основание събраните
по делото доказателства и закона, намира за установено следното:
Безспорно по делото се установява факта на издаване на заповед за
изпълнение №3241/03.10.2024г по ч. гр.д.№5656/2024г. на ПлРС, против която
длъжникът в срок е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК. В указаният от
съда срок, е предявен настоящия установителен иск, поради което същият е
допустим.
По делото се установява факта на сключване на договор за кредит
№447731/28.07.2023г. между страните, за сумата от 1000лв, при договорен
фиксиран лихвен процент от 40,15% за срока на договора ГПР от 48,44%..;
общо дължима сума- 1115,41лв. Уговорен е срок на договора – 180 дни- до
24.01.2024г. По делото, с ИМ е представена разписка за получаване на сумата
от 1000лв.- на каса на ИЗИ ПЕЙ, на 28.07.2023г.
От съдържанието на договора за кредит се установява също, че в чл. 3,
ал.1 е уговорено задължение за кредитополучателя за представяне на
обезпечение – в срок от 5 дни, считано от датата на сключване на договора-
под формата на банкова гаранция или двама поръчители, които да отговарят
на определени условия- посочени. В чл. 3, ал.2 от Договора е посочен размер
на дължимата неустойка- от 419,64лв. Установява се също, че в чл. 4 от
договора са дадени два варианта на погасителен план- с и без предоставяне на
обезпечение. Съдът приема за установено, че в случая, като част от
задължението по договора е и заплащането на неустойка по чл.3, ал.1, в
посочения размер, включена в месечната погасителна вноска по кредита.
Съдът констатира, че към ИМ е представена разпечатка от ел. поща- л. 20, от
2
която се установява, че общата сума, подлежаща на връщане е 1535,05лв.
По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението по която се
установява следното: сумата по кредита от 1000лв е усвоено от ответника,
чрез превод от ищеца към Изи Пей, на 27.08.2023г. ВЛ е установило, че по
кредита е уговорена е неустойка от 419,64лв., за непредставяне на
обезпечение и общо задължение по кредита от 1535,05лв., като в констативно-
съобразителната част от заключението е посочен начина на формиране на
първоначалното задължение по договора.
ВЛ е установило, че на 28.08.2023г., е постъпила сума от 270лв., с която
е погасено от главницата- със сумата от 237лв. и част от договорна лихва- със
сумата от 33 лв. ВЛ е установило, че неустойката е сторнирана и сумата е
разпределена между главницата и договорната лихва, като по този начин,
главницата е погасена до сумата от 763лв, договорната лихва- до 82,41лв.;
лихвата за забава върху главницата е 69,29лв, за периода 24.01.2024-
17.09.2024г. , общо сумата от 914,70лв. ВЛ е посочило също, че в посоченият
ГПР по договора от 48,44% е изчислен при включване на главница и на
договорната лихва. При изслушване на ВЛ същото посочва, че при
плащането, от страна на кредитора е отнесено първоначално към неустойката,
която след това е сторнирана и сумите са отнесени към главница и договорна
лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Съдът намира, че в случая отношенията между страните следва да се
уреждат по реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Заемодателят
е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на цитираната
разпоредба е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен
посредник, една от основните дейности на което, може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Обстоятелството, че финансовата
институция извършва банкова дейност, в областта на потребителското
кредитиране, обаче не я прави банка, поради което сключеният между
страните договор за кредит, няма характера на договор за банков кредит по чл.
430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД и съответно –
намират приложение нормите на ЗЗД.
3
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът –
заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на
§13, т.2 от ЗЗП и ответника- като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл. 3,1 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща
задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след
сключването на договора, като може да направи избор между посочените
видове обезпечения- поръчител или банкова гаранция, са трудно осъществими
и то в посочения срок, поради което същата се явява и неравноправна, по
смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Налице е уговорка- чл. 3,2 от договора, с
която изначално се определя размер на неустойката-в размер на 419,64лв., за
неизпълнение на това задължение, включена в погасителния план, като част от
погасителната вноска. Съдът намира, че тази допълнителна сума представлява
скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията
между страните; същата е и прекомерна- почти половината от стойността на
кредита от 1000лв. /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1
пр. 3 от ЗЗД/. Уговорената и дължима неустойка, по същество противоречи и
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че
4
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, както е
посочило и ВЛ по ССЕ. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено
изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР от 48,44%- т. е.формално е изпълнено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил
действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съдът счита, че следва да посочи, че
макар вземането за неустойка да не е предмет на настоящето производство,
клаузата е част от договора и съдът следи служебно за действителността на
същия. Ирелевантно се явява и последващото сторниране на сумата за
неустойка. В случая е налице изначална нищожност на договора за кредит –
съобразно изложеното по-горе, и сторнирането на сумата не може и няма за
5
резултат да саниране на нищожния договор.
Съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
случая съдът съобразява извършеното от ответника плащане на сумата от
270лв. и която сума приема, че следва да бъде приспадната от дължимата
главница по кредита от 1000лв. до размер на сумата от 730лв.
На основание гореизложеното, съдът намира че предявения иск с
правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр.
чл. 79, ал.1, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че отв. В. Г. Г.
гр. Плевен, дължи сумата от общо 990.99лв., от която: сумата от 832.94лв.-
главница, сумата от 82.41лв.- договорна лихва за периода 27.08.2023г.-
24.01.2024г. и сумата от 75.64лв.- обезщетение за забава, за периода от датата
на забавата - 24.01.2024г. до 17.09.2024г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК, до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр.д. №5656/2024г. на ПлРС, е частично основателен, до размера на
сумата от 730лв.- главница, ведно със законната лихва върху същата, като за
разликата до пълният претендиран размер от общо 260,99лв., искът следва
бъде отхвърлен като неоснователен.
Следва в полза на ищеца да бъдат присъдени сторените по делото
разноски, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 346,22лв. по
настоящето производство /при общ размер на разноски от 470лв, от които –
100 лв. юрк. възнаграждение, определено от съда, 50лв. внесена д.т. и 320лв.
разноски за ВЛ/ и сумата от 89,32лв.- разноски по заповедното производство,
изчислени също съобразно уважената част от иска /при присъдени разноски от
общо 121,25лв, от които 21,25лв държавна такса и 100лв юрк.
възнаграждение/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, ЧЕ В. Г. Г.,
ЕГН**********, от ***, ДЪЛЖИ НА „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК***, със
6
седалище и адрес на управление адрес гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван
Вазов, ул. „Балша”, №17, ап.1, представлявано от Б.И.Н. – управител, сумата
от 730лв- главница, по Договор за кредит №447731/28.07.2023г. сключен
между страните, ведно със законната лихва, считано от подаване на
Заявлението по чл. 410 ГПК- 02.10.2024г, за която сума има издадена Заповед
за изпълнение №3241/03.10.2024г по ч. гр.д.№5656/2024г. на ПлРС, като ЗА
РАЗЛИКАТА ДО ПЪЛНИЯТ ПРЕДЯВЕН РАЗМЕР от 832.94лв.- главница,
както и за сумата от 82.41лв.- договорна лихва за периода 27.08.2023г.-
24.01.2024г. и за сумата от 75.64лв.- обезщетение за забава, за периода от
датата на забавата - 24.01.2024г. до 17.09.2024г, ОТХВЪРЛЯ иска като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, В. Г. Г., ЕГН**********,
от ***, ДА ЗАПЛАТИ НА „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК***, със седалище и
адрес на управление адрес гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул.
„Балша”, №17, ап.1, представлявано от Б.И.Н. – управител, сумата от
346,22лв.- разноски по настоящето производство и сумата от 89,32лв.-
разноски по заповедното производство по ч.гр.д.№5656/2024г. на ПлРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред ПлОС, в
двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7