Решение по дело №213/2023 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 146/15.03.2023 г., постановено по а.н.д. № 2277/2022 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.139, ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3а вр.чл.187а, ал.5 от същия закон, на ответника по касационната жалба Г. Ф. Р. от [населено място] е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800 лева и е осъдена АПИ да заплати на Г. Ф. Р. сумата от 576 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - Г. Ф. [община], чрез процесуален представител, е представил писмен отговор с вх. № 18240 от 19.06.2023 г. по описа на РС – Русе и писмена защита с вх. № 355 от 29.01.2025 г. по описа на АдмС - Русе, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в касационното производство, за което прилага списък на разноските и писмено доказателство – банков документ (платежно нареждане).

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила по съображения, че издаденият ЕФ се явява опорочен като издаден в нарушение на материалния закон, конкретно на принципа на съразмерността.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 05.04.2021 г., в 19:19 часа, посредством електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, с устройство № 40341, представляващо елемент от тази система, намиращо се на път I-5, км.25+914, в посока нарастващ километър, било установено, че ППС влекач „Мерцедес Актрос“ с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 19 000 кг. и брой на оси 2, екологична категория Евро 6, с състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща техническа допустима максимална маса на състава от ППС от 44 000 кг., собственост на „ОББ Интерлийз“ ЕАД, с ползвател „Стройкомплект“ ЕООД, се движи по горепосочения път в община Иваново, който е включен в обхвата на платената пътна мрежа като за това ППС частично не била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за същото има тол декларация за преминаването през този участък, но платената категория била по-малка от измерената. Във връзка с така установеното нарушение била депозирана декларация по чл.187а, ал.4 от ЗДвП от законния представител на дружеството-ползвател на ППС, с която било представено и копие от СУМПС на водача-ответника по касационната жалба Г. Ф. Р., в която същият декларирал, че на 05.04.2021 г., в 19:19 часа, то било предоставено за ползване и управление на Раковски като му било върнато на 06.04.2021 г., в 18:50 часа. Във връзка с така установеното нарушение и представената декларация срещу ответника по касационната жалба бил издаден оспореният пред въззивната инстанция електронен фиш, с който, за нарушение по чл.139, ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3а вр.чл.187а, ал.5 от същия закон, му било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800 лева.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Контролираната инстанция е приела, че в хипотеза като настоящата и съгласно чл.187а, ал.5, изр.второ от ЗДвП, когато собственикът/ползвателят на ППС е представил декларация, в която сочи данни за лицето, което е извършило нарушението, следва да се образува административнонаказателно производство срещу лицето, за което са установени данни, че е извършило нарушението. Районният съд е посочил, че съгласно чл.36, ал.1 от ЗАНН административнонаказателно производство се образува със съставянето на АУАН, какъвто срещу ответника по касационната жалба не бил съставян, а бил издаден електронен фиш. Изводът за допуснати съществени процесуални нарушения е обоснован и с различния законодателен подход в случаите по чл.189, ал.5 от ЗДвП, в която разпоредба е изрично предвидено, че при представяне на декларация с данни за лицето, извършило нарушението, и копие на неговото СУМПС, на лицето, посочено в декларацията, се издава и изпраща електронен фиш за извършеното нарушение.

На следващо място контролираната инстанция е приела, че наличието на тол декларация за преминаването през конкретния пътен участък от платената пътна мрежа, макар и с платена категория, по-малка от измерената, не може да се субсумира под посочената като нарушена санкционна норма на чл.179, ал.3а от ЗДвП. Посочено е, че последната разпоредба предвижда налагането на санкция за неизпълнение на съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, а не за незаплащане (пълно или частично) на дължимата пътна такса, каквото е било фактически извършеното деяние.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Неоснователно се явява искането на ответника по жалбата за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение в касационното производство, тъй като липсват доказателства такива да са направени. С отговора на касационната жалба (на л.16) е представено платежно нареждане от 15.06.2023 г. за заплащане по сметка на Адвокатско дружество „Р.“ на сумата от 576 лева. Като основание за извършеното плащане в платежното нареждане е записано: „адвокатски хонорар АНД 2277/2022 РС Русе“, т.е. плащането представлява насрещната престация за осъществената защита и процесуалното представителство на ответника по касационната жалба пред въззивната, а не пред настоящата касационна инстанция. Следва да се отбележи също, че в касационното производство липсва представен и договор за правна помощ, както изисква чл.36, ал.2 от ЗА, в който да е уговорено заплащането по банков път на адвокатско възнаграждение в горния размер.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 146/15.03.2023 г., постановено по АНД № 2277/2022 г. по описа на Районен съд – Русе.

Решението е окончателно.