Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.10.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на втори
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13620 по описа за 2018 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 436375 от 25.06.2018
г., постановено по гр.дело № 54622/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70 състав,
е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ, че А.П.Т., ЕГН **********, дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, сумата от 925,63 лв., представляваща цена на доставени през
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., топлинни услуги в топлоснабден имот-
апартамент № 12, находящ се в гр.София, ул.“ ********, с аб.№ 277327, ведно със
законната лихва, считано от 25.05.2017 г. до окончателното изплащане, и на
основание чл.422,ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 153,88 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода
15.09.2015 г. до 05.05.2017 г., за които вземания по ч.гр.дело № 33006/2017 г.
по описа на СРС, 70 състав на 02.06.2017 г. е издадена заповед по чл.410 ГПК,
като е отхвърлен иска по чл.422,ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150
ЗЕ за горницата до пълния предявен размер от 974,71 лв., а искът по чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от 184,89
лв., като неоснователни. С решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, А.П.Т., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата от
535,29 лева- разноски в производството по чл.422 ГПК, сторени пред СРС, и
сумата 69,82 лева-разноски в производството по ч.гр.дело № 33006/ 2017 г. по описа
на СРС, 70 състав.
Постъпила е въззивна жалба от А.П.Т., с
която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са уважени
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и на
съществени процесуални правила, по съображения изложени в жалбата. Предвид
изложеното се моли настоящата инстанция да отмени решението на СРС в частта, в
която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален
представител юрк. А.К. в писмена молба, моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира присъждане на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач - „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу ответникът А.П.Т. установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. За
да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, както и че същия е изпаднал в забава, тъй като задължението
за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да
се добави следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за
продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл.
153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия
за битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на
обстоятелството, че ответникът А.П.Т. е собственик на
процесния недвижим имот, както и че сградата – етажна собственост /в която се
намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал качеството потребител на
топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и е страна
по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150
от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34
от 24.04.2007г./. В тази връзка съдът
приема за изцяло неоснователни доводите изложени в жалбата, в тази насока.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответника количество топлоенергия за процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Съгласно чл.140а ЗЕ, общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо
водоснабдяване и за отопление. От
своя страна топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите/чл.142, ал.2 ЗЕ/.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответника през процесния период е извършено правилно и
съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна
уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане на
технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно
установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период /последното обстоятелство е установено от неоспореното
по делото заключение на ССчЕ/.
В настоящия случай жалбоподателят не е оспорил заключението на
СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито е ангажирал други допустими доказателствени средства,
които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални
знания за които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата инстанция
възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея
изчисляване на припадащия се дял на ответника от ТЕ.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната
сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответника и
заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е
доказал количеството на доставената на ответника ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
На следващо място, съдът приема,
че съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и
уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение. Плащането по ежемесечни
прогнозни сметки съгласно посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, е в
полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати
както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респективно
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко
количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната
изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен
период. В случая за имота на ответника за процесния период са издадени
изравнителни сметки, като от тях и от заключението на кредитираните от съда
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи се установява стойността на
действително потребената топлинна енергия.
От друга страна, от
заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство се установява,
че по партидата на ответника изготвените
изравнителни сметки за топлинна енергия за процесния период са въведени в
информационната система на ищеца и са отразени по месечните фактури. Ответникът не установява да се е
възползвал от предвиденото рекламационно производство и да е оспорил
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно действащите през този период Общи условия, които имат силата на закон
за страните и с оглед на липсата на оспорване на тези документи и по настоящото
производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен
от експертите начин в съответствие с нормативната уредба.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата съдебна инстанция настоящият
въззивен състав намира, че при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна
уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и
обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени
в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна-ищец за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото
по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален
представител на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен отговор на
въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По
тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата
страна-ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 436375 от 25.06.2018 г., постановено по гр.дело № 54622/2017 г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.