Решение по дело №339/2023 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от „ПИМК“ ООД, със седалище в с. Марково, обл. Пловдив, чрез процесуален представител, против решение № 583/09.08.2023 г., постановено по АНД № 1028/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ и дружеството е осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 80 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. С електронния фиш, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на касационния жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде отменен. С молба - становище вх. № 353/29.01.2025 г., процесуалният представител на касационния жалбоподател – адв.Е. Т. от АК - Пловдив, заявява, че поддържа подадената касационна жалба и оспорва изложените в отговора на жалбата твърдения. Претендира присъждането на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции, за които представя списък.

Ответникът по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор с вх. № 28833/06.10.2023 г. по описа на РС - Русе, в който развива доводи за неоснователност на подадената касационна жалба, които поддържа, чрез процесуалния си представител, и в съдебно заседание пред касационната инстанция. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждането в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ на юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.63д, ал.4 от ЗАНН, в размер определен съобразно чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от касатора и моли те да бъдат намалени с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд, както и потвърдения с него ЕФ, следва да бъдат отменени по съображения, че са неправилни като постановени в нарушение на материалния закон и конкретно на принципа на съразмерността.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е основателна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 26.03.2021 г., в 10:11 часа, ППС - т.а. [Марка], с рег.№ [рег. номер], собственост на „ПИМК“ ООД, се движило по път 1-5, км.25+914, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за това ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.т.2 от ЗП. Това нарушение било установено с техническо устройство №40341, монтирано на горепосоченото място на пътя. Поради това от Агенция „Пътна Инфраструктура" към МРРБ против касатора бил издаден ЕФ № ********** за извършено нарушение по чл.187а, ал.2, т.3, вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, с който на последния била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

За да потвърди този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Контролираната инстанция е изложила подробни съображения за това, че ЕФ е съставен съгласно изискванията на ЗДвП като фактическите констатации, отразени в него, не се опровергават от събраните по делото писмени доказателства. Обсъждайки подробно възраженията на касатора, които е приел за неоснователни, инстанцията по същество е счела, че деянието е било правилно квалифицирано като е осъществен съставът на вмененото на санкционираното лице нарушение.

Решението на въззивната инстанция е неправилно, но по съображения, различни от изложените в касационната жалба. В тази връзка следва да се припомни, че за правилното приложение на материалния закон касационната инстанция следи служебно без да е обвързана от посоченото в жалбата – чл.218, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

С оглед горното, като е потвърдил оспорения пред него електронен фиш Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспореният електронен фиш е незаконосъобразен акт и следва да бъде отменен.

Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.143, ал.1 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН основателно се явява направеното от касатора искане за присъждане на направени разноски в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция. Същото е своевременно заявено пред инстанцията по същество – още с въззивната жалба. Разноските в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция възлизат в размер на 420 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените договор за правна защита и съдействие, преводно нареждане за кредитен превод от 23.06.2023 г., фактура № 2058/ 16.06.2023 г. за платена сума в размер на 420 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – адвокатско дружество „Кавръкова Деков и партньори“ BG160094973 (л.л.48-49 от въззивното дело). Видно от представения в касационното производство договор за правна защита и съдействие, за процесуално представителство и защита пред настоящата инстанция е договорено адвокатско възнаграждение също в размер на 420 лева с ДДС, платимо по банков път. До даване ход на устните състезания пред Административен съд – Русе в съдебно заседание на 29.01.2025 г., който срок се явява преклузивен по отношение възможността за представяне на доказателства за направените разноски (вж. т.11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК) касаторът не е представил документи, удостоверяващи извършеното плащане по банков път – напр. извлечение от банкова сметка, платежно нареждане и др. под. (вж. т.1 от същото тълкувателно решение). Следва да се отбележи, че представената фактура (на л.51 от делото, гръб) не представлява документ, установяващ плащане на уговореното адвокатско възнаграждение, а има значение за целите на данъчното облагане, още повече, че нито в договора за правна защита и съдействие е уговорено, нито във фактурата е посочено, че възнаграждението за предоставената услуга (процесуалното представителство и защита) ще бъде авансово заплатено, в който случай също би следвало да се издаде фактура – чл.113, ал.1 и ал.4 и чл.25, ал.7 от ЗДДС. Напротив, във фактурата, в съответствие с чл.114, ал.1, т.10 от ЗДДС, като дата на възникване на данъчното събитие на доставката е посочен 27.01.2025 г., а не конкретен ден на извършеното преди това авансово плащане, за да може фактурата да служи като доказателство за него.

Основателно се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на ответника по касационната жалба за прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство (макар по този въпрос, с оглед приетото в посоченото по – долу решение на Съда на ЕС, съдът да е длъжен да следи служебно). Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на касатора следва да бъде присъдена сумата от 360 лева с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин. При преценката на правната сложност на делото следва да се съобрази и доколко уместно е провеждана защитата по делото, а в тази връзка и обстоятелството, че санкционният акт е отменен по съображения, различни от поддържаните от касатора.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 583/09.08.2023 г., постановено по АНД № 1028/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ и „ПИМК“ ООД, с ЕИК *********, е осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 80 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „ПИМК“ ООД, с ЕИК *********, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „ПИМК“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с. Марково, общ. Родопи, обл. Пловдив, местност Захаридево № 43А, представлявано от управителя А. И. Й., сумата от 360 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.