РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.11.2016 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание,
проведено на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАТЯ ЩЕРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
ВАНЯ ИВАНОВА
при секретаря Т.В., като разгледа докладваното от съдия
Иванова гр.д. № 463 по описа на съда за 2016 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 75 от 05.05.2016 г.
по гр.д. № 30/2016 г. Елинпелинският районен съд е осъдил И.М.А. да заплати на П.Г.
Г. сумата 280 лв., представляваща частично неплатени наемни вноски в периода от
07.07.2014 г. до 31.03.2015 г.; отхвърлил е предявения от П.Г.Д. срещу И.М.А.
иск за заплащане на сумата 582 лв., представляваща неустойка по договор за наем
от 07.07.2014 г.; осъдил е И.М.А. да заплати на П.Г.Д. сумата 374,19 лв.,
представляваща платени консумативни разходи за вода от 19.01.2015 г. до
21.03.2015 г. и електрически ток от 07.01.2015 г. до 06.04.2015 г., като е
отхвърлил иска за заплащане на консумативни разходи до пълния му предявен
размер от 374,36 лв.
Решението в частта му, с която е отхвърлен
иска за заплащане на сумата 582 лв., представляваща неустойка по договора за
наем, е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство. В жалбата се
излага довод за незаконосъобразност на извода на районния съд за нищожност на
уговорената в договора клауза за неустойка. Иска се отмяна на решението в тази
му част и постановяване на друго от въззивния съд, с което така предявеният иск
по чл. 92 от ЗЗД бъде изцяло уважен.
Решението е обжалвано и от
ответника в първоинстанционното производство в частите му, с които същият е
осъден да заплати на ищеца сумата 280 лв., частично неплатени наемни вноски за
периода от 07.07.2014 г. до 31.03.2015 г., сумата 374,19 лв., представляваща
консумативни разходи, както и в частта за разноските. В жалбата се сочи, че ищецът не е представил
доказателства да е изпълнил задълженията си по процесния договор за наем, а
именно да е осигурил спокойно и безпрепятствено ползване на наетия имот. Сочи
също, че претенцията на ищеца за заплащане на наем след 07.10.2014 г. е
неоснователна, тъй като на таза дата договорът е бил автоматично прекратен на
основание т. 3.4 от договора. Излага и довод
че поради липсата на представени от ищеца доказателства за това до кога
ответникът е бил в имота, последният не дължи заплащане на разходи във връзка с
ползването му.
Всяка от страните оспорва жалбата
на другата страна.
За да се произнесе, въззивният
съд взе предвид следното:
В исковата молба ищецът твърди,
че на 07.07.2014 г. е сключил с ответника договор за наем на недвижим имот,
като при сключването му последният му заплатил сумата 300 лв., представляваща
наемни вноски са м. юли и м. август
В срока по чл. 131 от ГПК е
представен писмен отговор от назначения при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК
особен представител на ответника адв. И. Ч.-Д., с който същата оспорва исковете.
Излага довод, че ищецът не сочи доказателства да е изпълнил задълженията си по
т. 4.1, б. „б” от процесния договор за наем и да осигури спокойното и
безпрепятствено ползване на имота. Прави възражение за нищожност поради
противоречие с морала на клаузата на неустойка по т. 3.7 от договора, поради
липсата на предвиден максимален размер на начисляваната неустойка и
неограничена във времето. Оспорва претенцията за заплащане на консумативи като
недоказана. В тази връзка сочи, че на една от представените касови бележки за
ел. ток като период на отчитане било посочено 08.03.2015 г. – 06.04.2015 г., а
самият ищец твърди в исковата молба, че ответникът е напуснал имота на
31.03.2015 г., следователно същият не би могъл да ползва ел. енергия за дните
след 31.03.2015 г.
С молба-становище от 10.02.2016
г. ищецът сочи, че в периода от 01.08.2014 г. до 31.03.2015 г. ответникът му е
заплатил общо сума от 706,50 лв. за наем на имота, предмет на договора за наем
от 07.07.2014 г., като при сключването му е броил сумата 300 лв., или общо
заплатената от ответника сума възлиза на 1006 лв., а дължимият наем за периода
от м.
С протоколно определение от 05.04.2016 г. първоинстанционният съд е
допуснал изменение на иска за неплатен наем чрез увеличаване на неговия размер
от първоначално предявения от 150 лв. на 280 лв.
В писмено становище пред съда
особеният представител на ответника, поддържа изложените с отговора на исковата
молба възражения срещу исковете, като в допълнение излага и възражение за
недължимост на наемна цена за периода след 07.10.2014 г. поради автоматичното прекратяване на договора
на основание т. 3.4 от същия, предвид твърдението на ищеца, че ответникът не е
заплатил наем за м. септември и октомври
Софийски окръжен съд, след преценка на
събраните по делото доказателства, намира, че фактическата обстановка по делото
е детайлни и коректно установена в мотивите на обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящото решение, като препраща
към нея на основание чл. 272 от ГПК.
От така
установените по делото факти, правните
изводи на съда са следните:
Предявени
са искове с правно основание чл. 79, ал.1, вр. чл. 232, ал. 2 и чл. 92 от ЗЗД.
Между
страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен между
тях на 07.07.2014 г. писмен договор за наем на недвижим имот със срок на
действие до 07.07.2015 г., с който ищецът се задължил да предостави на
ответника за временно ползване описания в него имот, а ответникът се задължил
да заплаща месечна наемна цена от 150 лв. Ищецът е изпълнил задължението си по договора като е предоставил
на ответника – наемател ползването на имота, предмет на договора, доказателство
за което са представените подписани от двете стрени протокол-опис от 07.07.2014
г. и приемо-предавателен протокол от
10.07.2014 г., с който на ответника е предоставен ключ от наетия апартамент,
които се потвърждават и от извършените от ответника частични плащания на наемни
вноски в периода на действие на договора.
Ищецът твърди, че ответникът не
му е заплатил дължимите наемни вноски за месеците септември и октомври
Установено е от представените
писмени доказателства, че ответникът е внесъл по банков път по сметка на ищеца
общо сумата 706,50 лв., като първото плащане е на 12.11.2014 г. - за наем за квартира за периода от 14.11.2014
г. до 14.12.2014 г., а последното на 12.03.2015 г. – за наем за квартира за периода
от 14.03.2015 г. до 14.04.2015 г.
Договорът е сключен на 07.07.2014
г. като в чл. 3, т. 1 и т.2 е посочено, че същият влиза в сила от 14.07.2014 г.
и за срок до 07.07.2014 г. Ищецът сам твърди, че при подписването на договора
ответникът му е броил сума от 300 лв. като депозит, като с тази сума е
прихванал неизпълнените от ответника задължения за наем за първите два месеца
от сключването на договора, а именно за м. септември и м. октомври
Неоснователно е възражението,
направено от особения представител на ответника, за недължимост на наем за
времето след 07.10.2014 г., основано на разпоредбата на т. 3.4 от договора,
предвиждаща автоматично негово прекратяване преди изтичане на срока му в
случай, че наемателят забави плащането на дължимата наемна вноска повече от
един месец от датата на падежа. Видно е, че страните са изразили воля
действието на договора да продължи и след формалното настъпване на така
предвиденото в договора прекратително основание, след като ответникът е
продължил да ползва наетия имот без противопоставянето на ищеца и е заплащал
наемни вноски за следващи периоди, поради което по аналогия с разпоредбата на с
чл. 236, ал. 1 от ЗЗД договорът следва да се счита за подновен.
Съгласно чл. 232, ал. 2 от ЗЗД,
наемателят е длъжен да заплаща освен наемната цена, и разходите, свързани с
ползването на вещта. Такива разходи са консумативните разходи за потребена вода
и ел. енергия в наетия имот, каквито се претендират от ищеца. Същият е
представил доказателства за заплатени суми за вода за имота, предмет на
договора за наем за периода от
19.01.2015 г. до 21.03.2015 г. в размер
22.03 лв., както и заплатена ел. енергия за периода от 07.01.2015 г. до
06.04.2015 г., в общ размер 352,16 лв. Не се спори, че тези суми са заплатени
от ищеца. С оглед на това ответникът дължи възстановяването на ищеца на сума в
общ размер 374,19 лв. за заплатени от последния консумативни разходи за наетия
имот.
С оглед на горното исковете за
заплащане на сумата 280 лв., представляваща неплатена наемна цена по процесния
договор за наем, и сумата 374,19 лв., представляваща платени от ищеца
консумативни разходи, свързани с ползването на наетия имот, са основателни.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд досежно тези искове, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в тези му части.
С договора за наем страните са
уговорили, че при забава на плащането на наемните вноски наемателят дължи
неустойка за забава в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден.
Ответникът е направил възражение за нищожност на клаузата на неустойка поради
противоречие с морала, с оглед липсата на предвиден максимален размер на
начисляваната неустойка и неограниченост във времето.
Въззивният съд намира това
възражение за неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал.
от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Неустойката има не само обезпечителна и обезщетителна, но и санкционна функция,
като последната макар и неуредена изрично от закона, е допустима, предвид договорната свобода по
чл. 9 от ЗЗД. Наказателната функция несъмнено намира приложение и тогава,
когато размерът й е по-голям от размера на претърпените вреди. Съгласно т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК
на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е само такава неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, като преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на
договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Сам по себе си
начинът на уговаряне на неустойката – 1% от неизпълненото задължение за всеки
ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, не
обуславя нищожността й, тъй като е поставен в зависимост от волята на
неизправния длъжник и е в съответствие с призната на съконтрахентите договорна
свобода по чл. 9 от ЗЗД, вкл. да придадат превес на санкционната функция на
уговорената неустойка. Фактът, че с оглед продължителността на забавата
неустойката надвишава стойността на неизпълненото задължение, не може да
обоснове извод на нищожност на неустоечната клауза, тъй като, както бе посочено
по-горе, меродавен за преценката относно действителността на клаузата за неустойка
е моментът на уговарянето й, а не моментът на договорното неизпълнение. В
случая естеството, размерът на обезпеченото с неустойката задължение за наем,
видът и като мораторна такава, нейният размер и съотношението между размера и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, не налагат извод за
надхвърляне на присъщите и функции.
Аргумент в тази насока е липсата на уговорка в процесния договор за
обезпечаване на задължението по друг начин, както и факта, че в договора за
наем е уговорена неустойка в същия смисъл и размер при забава изпълнението на
задължението и на наемодателя. Позоваването на липсата на краен срок за
начисляване на неустойката като основание за нейната нищожност е изцяло
несъстоятелно, тъй като би обезмислило изобщо обезпечителния и обезщетителен
характер на неустойката. Не са налице основания, свързани с вида, естеството,
размера на задължението, които преценени към датата на сключване на договора,
да доведат до извод за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави. Натрупаният голям размер на неустойката, надхвърлящ размера на
неизпълненото задължение, доколкото същият е в пряка зависимост от периода на
забавата, т.е. от поведението на длъжника, то този размер, макар и да надхвърля
размера на главното задължение, не налага извод за нарушение на добрите нрави.
Ищецът претендира
заплащане на неустойка за дължимите наемни вноски за месеците септември и
октомври
С оглед на горното въззивният съд намира искът
за неустойки за основателен за сумата 474 лв., като за разликата до пълния
предявен размер от 582 лв. същият следва да се отхвърли.
Поради несъвпадането
на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд досежно
иска по чл. 92 от ЗЗД, обжалваното решение, с което е отхвърлен иска за
заплащане на неустойка по договора за наем в размер на 528 лв., следва да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което този иск бъде уважен за
посочената сума, а за разликата до пълния претендиран размер от 582 лв. същото
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на
делото пред настоящата инстанция ответникът по жалба следва да бъде осъден да
заплати на жалбоподателя сумата 276,79 лв. за направените разноски общо в двете
съдебни съобразно уважената част от исковете, както следва: сумата 254,04 лв. допълнително за
първонстанционното производство /съставляваща разликата над присъдения от
районния съд размер от 352,89 лв. до общо дължимия размер на разноските
съобразно уважената част от исковете/, и сумата
22,75 лв. за държавна такса за въззивно обжалване съобразно уважената
част от жалбата.
По изложените съображения
Софийски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 75 от 05.05.2016 г.,
постановено по гр.д. № 30/2016 г. на Елинпелински районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявения от П.Г.Д. срещу И.М.А. иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за
заплащане на сумата 474 лв., представляваща неустойка по договор за наем от
07.07.2014 г., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.М.А.
да заплати на П.Г.Д., на основание чл. 92 от ЗЗД, сумата 474 лв. /четиристотин седемдесет и
четири лева/, представляваща неустойка за забава по договор за наем на недвижим
имот, сключен на 07.07.2014 г., дължима за периода от 08.10.2014 г. до
31.03.2015 г., за неплатени наемни вноски за периода от 15.09.2014 г. до
14.11.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 75 от 05.05.2016 г., постановено по гр.д. № 30/2016 г. на Елинпелински
районен съд, В ЧАСТИТЕ, с които И.М.А.
е осъден да заплати на П.Г.Д., на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, сумата 280
лв., представляваща частично неплатени наемни вноски по договор за наем на
недвижим имот от 07.07.2014 г. за периода от 07.07.2014 г. до 31.03.2015 г.,
сумата 374,19 лв., представляваща общ размер на платени консумативни разходи за
вода за периода от 19.01.2015 г. до 31.03.2015 г. и ел. ток за периода от 07.01.2015 г. до
06.04.2015 г. за недвижимия имот, предмет на договор за наем от 07.07.2014
г., В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от П.Г.Д. срещу И.М.А. иск за
заплащане на неустойка по договора за наем за разликата над сумата 474 лв. до
пълния предявен размер от 582 лв., както и в частта за разноските.
В останалата му част решението е
влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА И.М.А. да заплати на П.Г.Д.
сумата 276.79 лв. за разноски по делото съобразно изхода на делото пред
настоящата инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.