Р
Е Ш Е
Н И Е
№………../18.12.2017г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, V-ти брачен състав, в публично заседание
на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Павлинка Славова, с участието на прокурора Ралица Мравкова,
като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 15734 по описа за 2016
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по молба по чл. 8 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез Министерство на
правосъдието – централен орган по смисъл на Конвенцията.
В молбата се посочва, че Г.Б., гръцки гражданин, иска връщането на дъщеря
му М. Б. в държавата на обичайното й местопребиваване – Република Г.. Твърди
се, че детето е родено на ***г в Атина, Г. от брака на Г.Б. и Р.Б.. Детето има
обичайно местопребиваване във Г., където бащата ефективно е упражнявал
родителските права заедно с майката Р.Б.. През лятото на 2016г. майката Р.Б. поискала
да отиде заедно с детето на почивка в България до месец септември. Молителя Б.
се съгласил и подписал декларация за пътуване на детето до Република България с
цел почивка. При последващ разговор за уточняване на датата на връщането им в Г.
за започване на учебната година на детето, тъй като то било записано в гръцка
детска градина, тя му съобщила, че няма да върне детето в Г. и че ще остане с
него в Република България. Опитите на молителя да убеди майката да върне детето
в Г. се оказват неуспешни. Посочва се и че съгласно гръцкото законодателство,
родителските права и задължения се упражняват съвместно от двамата родители. Решението
детето да живее в България е взето само от майката против желанието и без
съгласието на бащата и без да е налице признато със съдебно решение право в
полза на задържащия родител да отведе детето в различна от досегашната държава
на обичайно местопребиваване. Молителят претендира разноски по списък.
Ответницата Р.Б. оспорва молбата по чл. 8 от Хагската конвенция, като
изразява становище, че същата е неоснователна. Сочи, че не е налице
противозаконно отвличане, респ. задържане, на детето в България, и се позовава
на изключенията, предвидени в чл. 13, б. „а“ и б. „б“ от Хагската конвенция.
Претендира разноски по списък.
Представителят на Софийска градска прокуратура счита, че молбата е
неоснователна, като излага съображения за наличие на хипотезата на чл. 13, б.
„б“ от Хагската конвенция.
Съдът като обсъди доводите на страните и относимите доказателства, приема
за установено следното:
По приложимото право.
Искането е подадено на основано на чл.8 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца (Конвенцията). Следователно
основните приложими разпоредби за процесния случая са разпоредбите на Конвенцията.
Същевременно молителят е гражданин на Република Г. и твърденията са, че детето
е имало обичайно местопребиваване там. Г. и Република България са държави
членки на Европейския съюз, следователно в процесния случай намира приложение и
Регламент № 2201/2003. Съгласно член 62, параграф 2 от същия регламент и съображение 17 от него, без да се
засяга предимството на регламента, конвенцията продължава да поражда действие
по отношение на държавите членки, които са страни по нея, в съответствие с член
60. А съгласно член 60 от Регламента в отношенията между държавите членки
разпоредбите на последния имат предимство пред Хагската конвенция от 1980 г.,
доколкото разпоредбите ѝ засягат уредени с регламента въпроси. Следователно за отвличането на деца от една държава членка в друга се
прилага съвкупност от правни норми, включваща разпоредбите на Хагската
конвенция от 1980 г., допълнени от разпоредбите на Регламент № 2201/2003, като
последните имат предимство по въпроси от приложното поле на регламента – така
решение С-400/2010 на СЕС.
По съществото на спора.
Основателността на искането да се върне малолетното дете във държавата по
обичайното му местопребиваване по реда на Конвенцията се предпоставя от
следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1) детето да е имало
обичайно местопребиваване във Г. непосредствено преди отвличането му; 2)
детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република
България в нарушение на установените във Г. правила за упражняване на
родителски права – съвместно или поотделно; 3) молбата за връщане на детето да
е подадена преди да изтече една година от задържането на детето в Република
България, респ. детето да не се е приспособило към новата си среда в Република
България, т.е. молбата да не е подадена след изтичане на периода от една година;
4) бащата да е упражнявал ефективно родителските права по време на
прехвърлянето или задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето
или задържането на детето в Република България или впоследствие да не е приел
прехвърлянето или задържането на детето в Република България; 6) да не
съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от
психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в
неблагоприятна ситуация и 7) ако съществува такава опасност, да са направени
адекватни уговорки, осигуряващи защитата на детето и отвеждащия родител след
неговото завръщане (чл. 11, т. 4 Регламент № 2201/2003).
Първия спорен въпрос между страните касае обичайното
местопребиваване на детето, чието връщане се иска от молителя. В Хагската
конвенция няма дефиниция на понятието „обичайно
местопребиваване“. Това понятие не е
дефинирано и в Регламент 2201/2003г. Съгласно практиката на СЕС, която е
задължителна за настоящия съд по приложението на Регламента, понятието
„обичайно местопребиваване“ по смисъла на членове 8 и 10 от Регламент (ЕО) №
2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,
свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) №
1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на
детето в социална и семейна среда. За тази цел трябва по-специално да се
вземат предвид: физическото присъствие на детето (т.е. къде пребива
преимуществено); волята на родителите, които упражняват родителските права
върху детето, както и тяхното обичайно местопребиваване; продължителността,
редовността, условията и причините за престоя на детето на различните територии
на отделните държави членки (дали това се прави инцидентно с цел почивка или с
цел промяна на пребиваването); географският и семейният произход на родителите,
както и семейните и социалните отношения, поддържани от родителите и детето в тези
държави членки. Националната юрисдикция следва да установи обичайното
местопребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от специфичните
за конкретния случай фактически обстоятелства. (така решение от 22 декември
2010 г., Mercredi (C-497/10) на СЕС). Тълкуването на понятието „обичайно
местопребиваване“ не може да бъде различно за различните текстове на
Регламента, поради което следва да се приеме, че то има същото значение и за
чл. 11, който касае Хагската конвенция.
Видно от представеното към молбата за образуване на
делото и прието като доказателство копие на извлечение от акт за раждане детето
М. Б. е родено на ***г. в Атина, Г. от брака на неговите родители Г.Б. и Р.Б.,
сключен на 25.07.2009г. в гр. Ямбол, България. Родителите и детето са
регистрирани с постоянен адрес ***, населено място А., ул. Т.. А от
удостоверението за семейно положение издадено от Община Халкида, се установява,
че семейството е вписано в регистъра на общината с общ адрес на тяхното
местоживеене в Халкида, Елвия - Канитос. Обстоятелството, че родителите и
детето са пребивавали преимуществено на територията на Г. се потвърждава и от показанията на страните изслушани в откритото съдебно
заседание проведено на 31.03.2017г и от показанията на свидетелите Ю.Й.и П., които
са посещавали семейството във Г., където молителят, ответницата и детето са
живеели заедно. Че страните са живеели в Г. се установява и от социалния доклад
от 05.05.2017г ( на стр. 226 от делото, е посочено, че решението на ответницата
да се премести в България е по причина на непрекъснатия тормоз осъществяван от
семейството на молителя през последните три години от брака), медицинските
документи представени от молителя на стр. 163 до 197 от делото (за ваксинациите
на детето и други негови прегледи през годините назад); декларацията съгласие
за напускане на Г. от 01.08.2016г, където е посочено, че съгласието се дава с
цел почивка на детето в България. Следователно налага се извода, че Г. е държавата на обичайното местопребиваване на
детето М. Б., тъй като детето е пребивавало там от момента на раждането си до ***г. Това е била волята на родителите му, които са упражнявали
родителските права и съвпада с тяхното обичайно местопребиваване. Там е
разширения кръг роднини по произход на бащата и детето е поддържало контакти с
тях. Детето е записано за детска градина в Г., но не посещава такава по причина
на извеждането му от тази страна. Косвени доказателства
в подкрепа на извода, че Г. е страната на обичайното местопребиваване на
детето, могат да се изведат от представените от ответницата доказателства –
трудов договор от 01.09.2016г, служебна бележка от детска градина „Слънце“ от 31.08.2016г., които са с датата
близка до дата на твърдяното отвеждане на детето, както и че по делото няма
документи касаещи пребиваването на детето или майката на територията на
Република България преди 01.08.2016г., който да разколебават направения по-горе
извод.
Извод в различна насока не следва от представените от ответницата
удостоверения за промяна на постоянен и регистриране на настоящ адрес от
15.02.2017г и от 29.08.2016г. издадени от Община Ямбол. Освен, че документите
са с дати следващи датата на твърдяното отвличане, същите установяват
регистрацията пред администрацията на постоянен и настоящ адрес съгласно Закона
за гражданската регистрация в Република България. Регистрирания адрес не е
пречка за лицето да има друго обичайно местопребиваване. Както се посочи
по-горе, съгласно практиката на СЕС, понятието „обичайно местопребиваване“, е с
по-широк обхват от понятието адресна регистрация съгласно чл. 89, 93 и 94 от
ЗГР, и включва не само територията на което на лицето получава кореспонденция
или живее в даден момент, а интеграцията на детето в социалната и семейна среда. На следващо място, следва да се отбележи и че съгласно
чл. 96 от ЗГР адресът се заявява чрез подаване на адресна карта от лицето до кмета
на общината, като за малолетните и непълнолетните лица, то се извършва от
законните им представители, т.е. от родителите.
Извода в различна насока не следва и от показанията на
свидетелката А.П., съгласно които детето редовно е посещавало
България и че напрактика 6-7 месеца през 2014г и толкова през 2015 г, то е
пребивавало преимуществено на територията на Република България това не променя
направения извод. Това е така, защото няма данни тези посещения да са били с
цел промяна на обичайното местопребиваване на детето (това не се твърди от страните
и няма доказателства за такова съгласие на бащата, тъй като поначало
определянето на местопребиваването е съвместно решение на двамата родители или
на решение на компетентния съдебен орган – арг от чл. 3 и чл.5 от Конвенцията).
Следва да се отчете и обстоятелството, че Република България е държавата по произход на майката. Следователно обосновано може да
се предположи, че на територията на Р. България се намира разширения семеен
кръг на майката (нейните роднини по произход). При това положение периодичното
пребиваването на детето на територията на Република България, дори и за
по-продължително време, може да се отдаде на посещаването на
роднините от разширения семеен кръг на майката, а не защото се е целяла промяна
на обичайното му местопребиваване.
Записването и посещаването от детето на детска градина в България (съгласно
служебна бележка от детска градина
„Слънце“ от 31.08.2016г.) е факт, който настъпва след твърдяното отвеждане
от Г. и не може да послужи в настоящия случай като доказателство за социалната
интеграция на детето в България.
От декларацията за пътуване в чужбина с дата 01.08.2016г и косвено от
трудов договор от 01.09.2016г, служебна бележка от детска градина „Слънце“ от 31.08.2016г, удостоверения за
промяна на постоянен и регистриране на настоящ адрес от 15.02.2017г и от
29.08.2016г. издадени от Община Ямбол, съдът приема, че детето М. Б., пристига в България, както
твърди молителя в началото на месец август 2016г. Безспорно е и че ответницата
не желае да върне детето в Г.. Бащата Г.Б. не е дал съгласие за задържането на детето в Република България, нито
впоследствие е приел задържането на детето в Република България. Напротив Г.Б. се противопоставя на задържането
на детето в Република България, което противопоставяне е обективирано в молбата
му по чл. 8 от Хагската конвенция.
Съгласно закона по обичайното местопребиваване на детето (Република Г.),
грижата за малолетното дете е задължение и право на родителите, които го
упражняват съвместно. Следователно детето е задържано в Република България от
неговата майка в нарушение на установените във Г. правила за упражняване на
родителските права. Това е така, защото липсва съгласие на молителя детето му
да установи обичайно местопребиваване на територията на Република България и
няма решение, постановено от компетентен гръцки съд, овластяващо ответницата
еднолично да променя обичайното местопребиваване на детето.
Молбата на Г.Б. за връщане на
детето М. Б. в Г. е
подадена в съда на 16.12.2016 г., т.е. преди да е изтекла една година от датата
на задържането на детето в България – 01.08.2016 г. Следователно не е налице
изключението на чл. 12, параграф 2 от Конвенцията.
Бащата е упражнявал ефективно родителските права по време на задържането.
Полагал е грижи за детето. Този извод следва както от показанията на свидетеля Й., така и от
приложените писмени доказателства (медицинските
документи на страница 162 - 197 от делото касаещи поставянето на ваксини и
провеждане на лечение), удостоверение за записването му в детска градина. Следва
да се има предвид и че по делото не са ангажирани никакви доказателства от
страната на ответницата, които да водят до извод, че молителят не е полагал
грижи за роденото от брака им дете.
Следователно по делото се установи хипотезата на
чл.3 от Конвенцията, тъй като с неправомерното задържане на детето в България е
осъществено нарушението на правото на упражняване на родителските права на
бащата, което е било реализирано на територията на Г. и което в противен случай
би било ефективно упражнявано от него и понастоящем.
Независимо от изложеното до тук, съдът намира, че
са налице основанията на чл. 13, б. „б“ от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца, при които детето не
следва да бъде връщано в държавата на обичайното му местопребиваване. Това е
така, защото съдът намира, че връщането на детето М. Б. в Г. би го поставило в неблагоприятна ситуация, което
произтича от възрастта му и установената целодневна заетост на бащата в
упражняване на дейността, която му осигурява прехраната. По делото последният
не е ангажирал доказателства, че в негово отсъствие има друго лице или лица,
които могат да поемат грижите за детето. Отделно от това, от заключението на
приетата съдебно-психиатрична експертиза се установява, че детето е станало
свидетел на физическо насилие упражнено от негови роднини по отношение на майка
му, което е оставило отпечатък в него и тя възпроизвежда тези спомени
емоционално, като посочва, че в Г. „не е било хубаво“. Емоционално и негативно
реагира и на желанието на бащата да я отведе в Г., като сънува кошмари и търси
присъствието на майката. Според вещото лице отделянето на М. от майка й и
връщането й в Г. ще предизвика сериозна емоционална криза, с която тя не би
могла да се справи сама. Връщането й в среда, където е била свидетел на насилие
от страна на членове на разширеното семейство, без да е настъпила някаква
положителна промяна, само по себе си ще бъде травмиращо за детето и ще повлияе
отрицателно върху нейното психо-емоционално състояние.
Отказът да се
върне детето в Г. има и друго основание – с влязло в сила на 06.10.2017 г.
решение № 345/20.06.2017 г., постановено по гр.д. №422 по описа за 2017 г. на
Ямболския районен съд, Гражданско отделение, ХV състав, Г.Б. е задължен, на основание чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗЗДН, да се въздържа от извършването на всякакъв акт на физическо и/или
психическо, емоционално, икономическо или друга форма на насилие по отношение
на малолетното дете М. Б.. След като по
съдебен ред е признато, че бащата е извършил домашно насилие спрямо детето му М. Б. и на последния е забранено да се приближава на
повече от 50-метра до детето за периода от 6-месеца (които все още не са
изтекли), съдът не може да постанови връщането му по реда на Хагската конвенция при
лицето, извършило насилието. Решението
на ЯРС се ползва със сила на пресъдено нещо и съгласно чл. 297 от ГПК е
задължително за настоящата инстанция. Следователно съдът е длъжен да приеме, че
връщането на детето би го поставило в неблагоприятна ситуация по смисъла на чл.
13, б. „б“ от Хагската конвенция, което е основание да се откаже връщането.
Различен извод не
следва от възражението на ответника, че в производството по Конвенцията следва
да бъдат обсъждани единствено доказателства за психическо или физическо увреждане или неблагоприятна ситуация, съставени от
държавата по обичайно местопребиваване съгласно чл. 13, параграф 3 от
Конвенцията. Тази разпоредба не следва да се тълкува стеснително и да
ограничава доказателствените средства, въз основа на които се изследват
пречките по чл. 13. Водещ е интересът на детето и в частност нуждата то да бъде
защитено от възможността спрямо него да бъде упражнено физическо или психическо
насилие или да бъде поставено в неблагоприятна ситуация. Ето защо съдът е
длъжен да вземе предвид и да обсъди всички доказателства, които имат пряко или
косвено отношение към този въпрос. (вж. Заключенията и препоръките, приети по
Част II на шестото заседание на Специалната комисия за практическото действие
на Хагската конвенция относно международното отвличане на деца от 1980 г. и
Хагската конвенция за закрила на децата от 1996 г. приети на 25—31 януари 2012
г. и публикувани на адрес: www.hcch.net, в раздел „Child Abduction“ („Отвличане
на деца“), Препоръка № 80, които са в същия смисъл).
Вярно е, че съгласно чл. 11, т. 4 от Регламент № 2201/2003, съдът не може
да откаже връщане по чл. 13 от Хагската конвенция, ако са направени адекватни
уговорки, осигуряващи защитата на детето. Съгласно Практическия наръчник за
приложението на регламента, тези уговорки следва да касаят и отвелия детето
родител. Доказателства за наличието на
уговорки, осигуряващи защитата на детето и майката, които да препятстват
възможността спрямо тях да бъде упражнено физическо или психическо насилие от
страна на молителя, при постановяване връщането им в държавата по обичайното
местопребиваване на детето, не са представени. Следователно и съдът не може да
приеме, че такива уговорки съществуват.
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да отхвърли молбата за
връщането на детето в Г., като неоснователна.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи на
страните, че решението за отказ за връщане на
детето води до прехвърляне на компетентността относно въпросите, свързани с
правото на упражняване на родителски права и пребиваването на детето, на
държавата, където е обичайното му местопребиваване на детето преди
прехвърлянето съгласно чл. 11, т. 6 и т. 7 от Регламент № 2201/2003. В последния случай и въпреки решението за отказ за
връщане на детето, по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.,
всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, издадено от
съда, който е компетентен, по смисъла на Регламента се изпълнява в съответствие
с раздел 4 от глава III, за да се гарантира връщането на детето, без
производство по екзекватура. Ето защо за страните е по-добре да
инициират доброволното разрешаване на спора като се споразумеят относно издръжката
на майката и детето в Г. (достатъчна, за да може да си позволят жилище, отделно
от жилището на молителя) и личните контакти на молителя с детето (за времето до
окончателното приключване на спора относно родителските права и личните
отношения).
Предвид изхода на делото, молителят няма право на разноски, но дължи такива
на ответницата в размер на 1750,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ молбата на Г.Б., гражданин на Г., постъпила чрез Министерството на
правосъдието на Република България, като централен орган по смисъла на чл. 6 от
Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца,
за връщане на детето М. Б., ЕГН **********, в Г..
ОСЪЖДА Г.Б., гражданин на Г., да заплати на Р. Н.Б., ЕГН ********** и адрес: ***
и съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 1750,00 лева –
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването на преписа на страните.
СЪДИЯ: