Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................/ 25.06.2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на петнадесети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 316
по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на С.С.Д. срещу Решение № 5638 от 11.12.2019г. по гр.д.
№ 19139/2018г. по описа на ВРС, ХХI-ви състав, В ЧАСТТА МУ, с която на
основание чл. 194, ал. 3 във вр. чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ е отхвърлен
предявения от въззивника срещу Военно формирование 36940 – Варна, с адрес в гр.
Варна, п.к. 9003, част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България, гр. С., 1000, ул. "Д.И." № 3 иск за осъждане на ответника да му заплати сумата над 10 931.68 лева до пълния предявен размер на иска от 19 193 лева, представляваща
обезщетение за положен извънреден труд – некомпенсиран с почивка за
прослужено удължено служебно време след положени 24-часови дежурства на
екипажите от летателния състав за аварийно-спасително осигуряване в ответното
военно формирование в периода от 01.01.2016г.-31.12.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от датата на предявяване на исковата молба в
съда – 21.12.2018г. до окончателно плащане на задължението.
Жалбата е
основана на оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в
обжалваната част, както и за постановяване при неправилна преценка на събраните
по делото доказателства. Съдържа доводи, че неправилно след формиран правен
извод за доказаност на иска по основание с оглед приложимата нормативна уредба
в отношенията между страните, ВРС е определил размера на дължимото обезщетение,
изчислен на база разликата между фактическата продължителност на отработеното
служебно време в размер на 2720 часа и нормативно установената продължителност
за процесния период в размер на 1360 часа. Съгласно чл. 2 и чл. 3 от Наредба №
Н-18/2012г. нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е
8 часа дневно и 40 часа седмично при петдневна работна седмица. В раздел 5 от
същата Наредба са разграничени два вида почивки – при увеличаване на нормалната
дневна продължителност на служебното време и при носене на дежурства. За
носенето на дежурства, ръководителят на съответната структура или командир на ВФ издава писмена заповед за носене на дежурство,
с която определя времето на дежурство и почивка след дежурство, както и времето
и реда на ползване на почивката /чл. 19 и чл. 26 от Наредбата/. Когато е отложено ползването на почивката по чл. 10 и чл. 19 по изключение
поради обоснована необходимост или неотложни служебни задачи след носене на
дежурства, при прекратяване на служебното правоотношение се дължи обезщетение
за положен извънреден труд през некомпенсираните почивки. Това обезщетение се
дължи за некомпенсираните почивки за календарните дни, през които е следвало да
бъдат ползвани, а не само за часовете служебно време над нормалната
продължителност на служебното време. Това е така, защото в случая не се касае
за положен извънреден труд над нормалната продължителност на служебното време,
а за полагане на извънреден труд през дните, които са нормативно определени за
почивка, след полагане на дежурства. Ето защо счита, че се дължи обезщетение в
пълен размер за всички дни, през които въззивникът не е ползвал полагащите му
се почивки след дежурство, а е работил на пълен работен ден, посочени в
допълнителното заключение на вещото лице, а не само за разликата между
фактически отработените часове над нормативно установеното нормално работно
време. Моли поради изложеното да се отмени решението в обжалваната му част, а
предявеният иск бъде уважен в пълния му предявен размер.
В срока и по
реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на жалбата от ВФ 36940
Варна.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, въззиваемото формирование оспорва
жалбата и развитите в нея доводи и моли решението в обжалваната част да се
потвърди с извод за законосъобразност.
При проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.
269, пр. I
от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или
недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от С.С.Д. срещу Военно формирование – 36940, с адрес в гр. Варна, п.к. 9003,
част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, гр. С.,
1000, ул. "Д.И." № * осъдителни
искове с правно основание чл. 194, ал. 3
вр. чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ за осъждане на ответника да му заплати сумата
от 19 193 лева, след допуснатото изменение в
размера на иска на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК в хода на проведеното на 05.07.2019г. п.с.з., претендирана като
неплатено дължимо допълнително възнаграждение
за положен извънреден труд през некомпенсирани почивки след положени 24 –
часови дежурства в рамките на отделен месец за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. за положени 4 броя дежурства в делнични дни и 2 броя
дежурства в почивни/празнични дни в рамките на всеки месец или 72 броя
дежурства общо, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 21.12.2018г. до окончателното плащане на задължението.
Фактическите твърдения, на които се основават исковете
са в следния смисъл: по силата на възникнало служебно правоотношение, ищецът приел
да служи като кадрови военнослужещ на длъжност „Зам. - началник на щаба на
тактическа подготовка“ в ответното ВФ, срещу задължението на работодателя да
плаща уговорено ТВ в периода от 14.09.1998г. до 18.06.2018г. По силата на
служебното правоотношение, ищецът полагал различен брой и два вида 24-часови
дежурства – по военно формирование и като дежурен екипаж на вертолет AS 565МВ на ВМС, като втори пилот от
състава на екипажа съгласно заповед на командира и утвърден график във ВФ. За
първия вид положени дежурства е ползвал всички полагащи му се компенсации. За
положените дежурства обаче като член на екипажа на вертолет не е ползвал
полагащите му се почивки след дежурство. Съгласно приложимата нормативна
уредба, установена в Наредба № Н-18/19.12.2012г. на МО при полагане на труд над
нормалната продължителност на служебното им време, но в границите на
увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез
осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата
продължителност на служебното време за съответния месец. В случаите, когато
компенсирането на положения труд не е извършено в законоустановения срок, при
прекратяване на СПО се дължи заплащане на положения труд в удълженото работно
време, като извънреден труд с увеличение от 50/100 за работни дни и 100/100 за
почивни и празнини дни, т.е. правото на почивка, като компенсация на положеното
дежурство се трансформира в право на вземане за допълнително ТВ за положен
извънреден труд, което възниква при прекратяване на договора за кадрова военна
служба. През исковия период ищецът е положил общо 72 броя 24-часови дежурства
като член на екипаж на вертолет, за които не е бил компенсиран, нито му е
заплатено дължимото възнаграждение за положен извънреден труд. Отправил искане
в тази връзка за положително произнасяне по предявените искове.
В отговор на исковата молба, ВФ 36940 – Варна,
представлявано от командира си подполковник С.Д.С.признал, че за посочения
период ищецът е полагал труд по служебно правоотношение на посочената длъжност,
през което време носил дежурства. Оспорило обаче твърденията, че след полагане
на дежурства по график ищецът не е ползвал почивки с довод, че режима за
компенсиране на военнослужещите с почивки след дежурства е разрешителен. При
наличие на предварително утвърден график от командира на поделението, съдържащ
точните дати на почивките, без отразена промяна по доклад на военнослужещия, то
се налага извод, че ищецът е ползвал полагащите му се почивки съобразно
графика. В закона не е предвидено изплащане на обезщетение за неизползвани
почивни дни вследствие на положени дежурства, поради което тези дни не се
компенсират с паричен еквивалент. На ищеца е изплатено допълнително
възнаграждение за дежурства по реда на чл. 196 вр. чл. 214, ал. 1, т. 1 от
ЗОВС. След като е платено веднъж, същото служебно време не следва да се заплаща
повторно, още по-малко като извънреден труд. В този смисъл ищецът не е полагал
труд извън установеното работно време в процесния период, поради което отправил
искане предявеният в тази насока иск да бъде отхвърлен с извод за
неоснователност.
СЪДЪТ, след преценка на
становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно
убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от
фактическа страна:
Няма спор в отношенията между страните, че в периода от 01.01.2016г.
до 31.12.2016г. между тях е възникнало валидно
служебно правоотношение по силата на което С.С.Д. приел да изпълнява във ВФ –
36940, гр. Варна на длъжността „Зам. – началник на щаба по тактическа
подготовка. Не е спорно също, че в рамките на исковия период ищецът е положил
общо 72 броя 24-часови дежурства като дежурен екипаж на вертолет AS 565МВ на ВМС, като
втори пилот от състава на екипажа съгласно заповед на командира и утвърден
график във ВФ. Правоотношението между страните е прекратено на основание
Заповед № 223/29.05.2018г. на Министъра на отбраната. Тези факти се установяват
и от събраните по делото писмени доказателства, а именно: договор за военна
служба от 12.05.2010г.; служебна бележка от 11.02.2019г. и др.
Пред
ВРС е прието заключение на ССчЕ, от което се установява следното: в рамките на
исковия период С.Д. положил общо 73 дежурства като втори пилот от състава на
дежурния вертолет по ВМС в района и извън района на военното формирование, от
които 49 дежурства в работни дни, а 24 – в почивни дни. За същите са му
заплатени 8 часовите на територията на поделението по Наредба № Н-15/27.04.2010г.
в размер на 392 лв. Размерът на дължимите компенсации за тези положени
дежурства възлиза на 170 дни, а паричният еквивалент на неползваните
компенсации изчислен на база среднодневното възнаграждение от последното
получено месечно възнаграждение /2 342.72 лв./ към датата на освобождаването му
от длъжност разделено на средния коефициент за страната за 2018г. или като
произведение между броя на компенсациите и средно дневното възнаграждение се
определя като сумата от 19 193 лв. Нормативно определената месечна
продължителност на служебното време за исковия период е 1 360 часа, а
фактически отработените – 2720 часа. Разликата между двете величини възлиза на
1360 часа, като дължимото възнаграждение по Наредба № Н-18 за тях е в размер на
10 931.68 лв.
По
искане на ответника е проведена допълнителна задача към ССчЕ, заключението на
която е идентично по въпроса за броя и видовете положени от ищеца дежурства в
рамките на 2016г., като дава отговор на въпроса за размер на възнаграждението
/изплатено и неизплатено/ за всеки вид дежурства.
При
тези факти, в обжалваната част от решението си ВРС приел, че вземането на
военнослужещия за възнаграждение за извънреден труд за отработено над нормата и
некомпенсирано с почивки служебно време възниква от момента на прекратяване на
СПО. Дължимото обезщетение за некомпенсирани с почивки положени 24 часови
дежурства определил на база разликата между нормативно определената
продължителност на служебното време /1360/ и фактически отработеното, отнасящо
се за дежурствата по ВМС /2720/, съгласно Наредба № Н-18/19.12.2012г. в размер
на 10 931.68 лв., до който размер уважил предявения иск, а за разликата до
пълния предявен такъв – отхвърлил иска като недоказан по основание.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Предмет
на разглеждане са предявени искове с правно основание чл. 194, ал. 3 вр. чл.
214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, предявени от военнослужещ за осъждане на военното
формирование да заплати обезщетение за некомпенсирани с почивки носени 72 броя
24 часови дежурства след прекратяване на служебното му правоотношение в размер,
съизмерим с отношението между среднодневното му БТВ за месеца, в който е носено
дежурството и броя на полагаемите дни за компенсация.
Съгласно
чл. 133 от ЗОВСРБ военната служба е държавна служба с особено предназначение за
подготовка и осъществяване на въоръжена защита на страната. Военнослужещите са
длъжни да изпълняват уставите, нормативните и административните актове на
органите за ръководство на отбраната, на длъжностните лица за управление на
отбраната и на въоръжените сили, както и заповедите на командирите или
началниците /чл. 178, ал. 1 от ЗОВСРБ/.
Разпоредбите
на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност
на служебното време на военнослужещите е 40 часа седмично и 8 часа дневно /ал.
1/, както и че общата продължителност на служебното време в денонощие не може
да надвишава с повече от ½ нормалната дневна продължителност, т.е. – това удължено служебно /работно/ време
по ал. 2 не може да е повече от 12 часа.
Съгласно
чл. 16, ал. 1 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012г. /Обн. ДВ, бр. 2 от 8.01.2013г.,
в сила от с.д./, максималната продължителност на служебното време при носене на
дежурство не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Ръководителят
на съответната структура или командирът на военното формирование издава писмена
заповед за носене на дежурство, която съдържа: дежурството, което ще носи
военнослужещият, и неговата продължителност, както и дните, в които
военнослужещият ще се компенсира с намалено служебно време в рамките на
месечната продължителност на служебното време по чл. 3.
По
тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3 вр. чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ
е постановено Решение № 165 от 2.06.2016г. по гр.д. № 6064/2015г. на ВКС, IV ГО,
в което е даден положителен отговор на материалноправните въпроси: следва ли при
действието на новия ЗОВСРБ /обн. ДВ, бр. 35/12.05.2009г./, времето при полагане
на 24-часови дежурства да се тълкува като работа при условия на удължено
служебно време, а не като извънреден труд /както при действието на чл. 203, ал.
3 от ЗОВСРБ, отм./, въпреки изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1, т. 3 от
ЗОВСРБ, с която е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за
изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време и следва
ли договорът за военна служба да е прекратен, за да възникне право на парично
възнаграждение за положен от военнослужещ извънреден труд при действието на
новия ЗОВСРБ. Дадено е разрешение, споделено и от
ВОС и в цитираната съдебна практика, че
времето при полагане на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено
служебно /работно/ време, а не е извънреден труд и не се заплаща като такъв,
освен когато дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар и да не
продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до прекратяването
на служебното правоотношение с военнослужещия. Разпоредбите на чл. 195 от ЗОВСРБ уреждат
24-часовите дежурства, не като извънреден труд по чл. 194, ал. 3 от с.з., а
като удължено служебно /работно/ време по чл. 194, ал. 2 от ЗОВСРБ. Това следва
и от подзаконовата нормативна уредба –съгласно чл. 17 от Наредба №
Н-18/19.12.2012г., служебното време при 24-часовите дежурства се зачита в
размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи дежурството.
Съществен аргумент за това, че 24-часовите дежурства не се заплащат като
извънреден труд са и разпоредбите на чл. 196 вр. чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ,
които изрично предвиждат, че за тези дежурства се заплаща допълнително
възнаграждение за специфични условия на труд.
Съгласно
чл. 27 от Наредба № Н-18, в случаите по чл. 26 ръководителят на съответната
структура или командирът /началникът/ на военното формирование изменя писмената
заповед по чл. 10 или чл. 19, като определя времето на компенсиране с намалено
служебно време, в рамките на три месеца след края на календарния месец, в който
е била увеличена нормалната дневна продължителност на служебното време или е
носено дежурството. Както в действалото до 2009г. законодателство, така и по
време на действието на настоящото такова няма изрична правна уредба на
хипотезата и последиците от неизпълнение на вмененото ръководно задължение да
определи времето на компенсиране с намалено служебно време в посочения срок и
военнослужещият не е бил компенсиран въобще. Налице е при това положение
непълнота, която следва да бъде преодоляна чрез прилагане на разпоредби,
отнасящи се до подобни случаи. Такава е разпоредбата на чл. 136а от КТ, приложима в случая на
основание чл. 299 от ЗОВСРБ. Според нея удължаването на работното време през
едни работни дни над нормалната му продължителност, установена в чл. 136 от КТ,
се компенсира в срок до 4 месеца чрез съответното му намаляване през други дни.
Когато работодателят не компенсира удължаването в този срок, работникът
/служителят/ има право сам да определи времето на компенсацията. Ако трудовото
правоотношение бъде прекратено, на мястото на потестативното право на работника
/което вече не може да бъде упражнено/ възниква вземане за парично обезщетение
за извънреден труд. Следователно, удълженото служебно време при 24-часови
дежурства не е извънреден труд, но некомпенсираното такова с намалено служебно
време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба
се заплаща като извънреден труд. Тази парична компенсация е различна от
дължимото се по силата на чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ допълнително
възнаграждение за специфични условия на труд за часовете при дежурства над
служебното време, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на
другото. Именно защото е парично обезщетение, а не същинско компенсиране на
удълженото служебно време,
същото е съизмеримо с разликата над
нормалната месечна продължителност на служебното време и фактически
отработеното удължено служебно време, което следва да се приравни на и да се
заплати на въззивника като извънреден труд.
Основателен
е следователно доводът в жалбата, че в конкретния случай не се касае за положен
извънреден труд над нормалната продължителност на служебното време, а за
полагане на извънреден труд през дните, които е следвало да се определят от
ръководството за почивка, след полагане на 24 часовите дежурства. Ако
компенсирането беше осигурено от ръководството при висящността на служебното
правоотношение, военнослужещият би получил дължимото трудово възнаграждение за
всеки ден компенсация в пълен размер. Доколкото обаче въпреки че не е бил
компенсиран и е работил при условията на удължено служебно време за всеки
месец, то на същия е заплатено дължимото месечно възнаграждение. Ако и за
некомпенсираните през същите месеци с почивка дежурства, същият получи
обезщетение на база месечно БТВ при условията на вече прекратено СПО, то би се
стигнало до получаване на трудово възнаграждение за съответните месеци в двоен
размер. Последното не е оправдано от нормативна гледна точка, както
същевременно не е оправдано и бездействието на ръководството по изпълнение на
вмененото му задължение да обезпечи на военнослужещия своевременното
компенсиране на удълженото служебно време в рамките на служебното
правоотношение.
Установено
е в конкретния случай, че по силата на сключен договор за кадрова военна
служба, С.Д., като военнослужещ във въззиваемото ВФ през 2016г. е положил 72
броя 24 часови дежурства по ВМС с вертолет, като втори пилот от екипажа на
летателния състав на аварийно–спасително осигуряване във военното формирование,
за които e имал
право на компенсация в размер на 170 дни. Липсват доказателства за реално
компенсиране на удълженото служебно време в този обем, а служебното му
правоотношение е прекратено със Заповед № 223/29.05.2018г. на Министъра на
отбраната. При това положение за въззивника е възникнало вземане за парично
обезщетение за извънреден труд в размер съизмерим с разликата над нормалната
месечна продължителност на служебното време и фактически отработеното удължено
служебно време, което следва да се приравни на и да му се заплати като
извънреден труд. Заключението на ССчЕ, неоспорено в тази част и кредитирано от
съда като обективно и компетентно дадено, установява, че тази разлика в случая
възлиза на 1360 часа, за които дължимото възнаграждение е в размер на
10 931.68 лева. За разликата до пълния предявен размер от 19 193 лв.
искът не е доказан по основание, поради което следва да се отхвърли.
В обжалваното решение, ВРС е постановил идентичен
правен резултат и решението като правилно следва да се потвърди.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
5638 от 11.12.2019г. по гр.д. № 19139/2018г. по описа на ВРС, ХХI-ви състав, В ЧАСТТА МУ, с която на основание чл. 194, ал. 3 във вр. чл.
214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ е отхвърлен предявения от С.С.Д. с ЕГН **********
срещу Военно формирование 36940 – Варна, с адрес в гр. Варна, п.к. 9003, част
от структурата на Министерство на отбраната на Република България, гр. С.,
1000, ул. "Д.И." № 3 иск
за осъждане на ответника да му заплати сумата
над 10 931.68 лева до пълния предявен размер на иска от 19 193 лева, представляваща
обезщетение за положен извънреден труд – некомпенсиран с почивка за
прослужено удължено служебно време след положени 24-часови дежурства на
екипажите от летателния състав за аварийно-спасително осигуряване в ответното
военно формирование в периода от 01.01.2016г.-31.12.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от датата на предявяване на исковата молба в
съда – 21.12.2018г. до окончателно плащане на задължението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от
получаване на съобщението за постановяването му, на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.