Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 08.02.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на петнадесети октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 1092 по описа за 2020 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 113776 от
14.05.2019 г. по гр.д. № 7159 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 43
с-в е отхвърлен предявеният от „А.“
ООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** против Л.Г.Т. с ЕГН **********
иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищцовото дружеството сумата от 1000 евро,
представляваща задатък по сключения между страните договор за наем от
24.08.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
03.02.2017 г. до окончателното изплащане на вземането; „А.“ ООД е осъдено да
заплати на Л.Г.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното решение е постъпила
е въззивна жалба с вх. № 5104514/17.06.2019 г. на „А.“ ООД, подадена
чрез адв. Х.Ч.с пълномощно. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
атакуваното решение. Въззивникът твърди, че при прекратяване на сключения
договор за наем, наемодателят дължи връщането на платения задатък /капаро/ на
наемателя, тъй като е отпаднало основанието за неговото плащане. Функцията на
депозита бил да служи като доказателство за сключването на договора и да
обезпечава неговото изпълнение, поради което при прекратяване на договора
същият подлежи на връщане. Иска отмяна на атакуваното решение и уважаване на
предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил писмен отговор с вх. № 5200391/29.11.2019 г. по регистъра на СРС на
Л.Г.Т., подаден чрез адв. Х. В. с
приложено пълномощно. Според въззиваемата страна въззивната жалба е бланкетна и
неоснователна. Счита, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод,
че наемателят е неизправна страна по договора. Иска се атакуваното решение да
бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание,
проведено на 15.10.2020 г., въззивникът „А.“ ООД не изпраща представител.
Въззиваемата страна Л.Т. не се
явява, представлява се от адв. В., която поддържа отговора на въззивната жалба.
Счита, че договорът е прекратен по инициатива на ищцовото дружество и на
основание чл. 93 ЗЗД същото няма право да иска връщането на платения задатък.
Претендира разноски и представя списък.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 2002266/03.02.2017 г. на „А.“ ООД, представлявано
от законния му представител В.С., срещу Л.Г.Т., с която е предявен осъдителен
иск за осъждането на ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата от
1000 евро, представляваща дадено „капаро“ по сключен между страните договор за
наем. Наведени са твърдения, че на 24.08.2016 г. ищцовото дружество в
качеството му на наемател сключило с ответната страна в качеството ѝ на
наемодател договор за наем на помещение, находящо се в пешеходния подлез на
гара Подуяне, на кръстовището на бул. „Мадрид“ и бул. „Ситняково“ в гр. София,
при подписването на който платило сумата от 1000 евро капаро. Намерението на
наемателя било в помещението да отвори заведение за „Бърза закуска“, поради
което било необходимо получаване на разрешителни, закупили се касов апарат и
други уреди и се наели работници. „А.“ ООД вложило около 8 000 лв. Сочи,
че дейността му не потръгнала и към края на 2016 г. наемателят не просто
фалирал, а потънал в дългове и се наложило през месец ноември заведението да
затвори, за което управителката на дружеството наемател уведомила наемодателя. Ищецът
твърди, че ответницата Л.Т. заявила, че при това положение ще върне капарото. На
03.11.2016 г. управителката на „А.“ ООД поканила Л.Т. да ѝ върне
капарото, същото сторила и на 26.11.2016 г., а когато на 28.11.2016 г. отново
се чули се разбрали предаването на помещението да се осъществи на 02.12.2016 г.
На тази дата е извършено предаването на имота и ключовете били върнати на
собственичката. Когато бил поискан депозитът сумата не била върната от
наемодателя, а впоследствие ответницата престанала да си вдига телефона и да
отговаря на повикванията на представител на ищеца.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата по делото Л.Г.Т.,
подаден чрез адв. Х. В., с който е оспорен предявеният иск. Наведени са
твърдения, че още при сключването на процесния договор за наем управителката на
„А.“ ООД настоявала в него да бъде вписана като депозит сумата от 2 000
евро, вместо исканата от наемодателката сума от 1 000 евро, а в друг анекс
да се отрази действително получената сума от 1000 евро. Не оспорва, че е
получила от „А.“ ООД сумата от 1000 евро по сключения договор за наем, както и
че не я е върнала. Съгласила се в първите няколко месеца наемателят да заплаща
наемна цена в по-нисък размер от уговореното както следва за м. 09.2016 г. –
270 евро, за м. 10, 11. и 12. 2016 г. – 350 евро, което било отразено в
договора. Твърди, че заведението на ищцовото дружество не потръгнало поради
недостатъчно положени грижи от страна на наемателя и затова не се учудила,
когато получила обаждане от управителката на „А.“ ООД, която ѝ съобщила, че
иска да прекрати договора за наем, срещу което тя не възразила. Провели още
няколко разговора и наемодателката била уведомена, че имотът ще ѝ бъде
предаден на в края на месец ноември – началото на декември 2016 г., когато
страните ще уредят финансовите си отношения. Не оспорва, че имотът ѝ бил
предаден на 02.12.2016 г., но твърди, че тогава управителката на наемателя
ѝ съобщила, че няма да ѝ плати наем за месец ноември, както и че
дружеството не е заплащало сумите за ползвана в имота ел. енергия. Сочи, че
дължимата наемна цена за месец ноември е в размер на 350 евро, ищцовото
дружество ѝ дължи и сума от 384, 58 лв., равняваща се на 196, 63 евро,
представляваща дължими от наемателя и заплатени от наемодателката на 22.12.2016
г. разноски за ползвана в имота ел. енергия за периода от сключването на
договора до окончателното му предаване, както и наемателят ѝ дължи неустойка
в размер на 430 евро. Общо задълженията на дружеството възлизали на 976, 63
евро. Въз основа на изложените твърдения счита, че не дължи връщане на
получения от нея депозит и прави възражение за прихващане със сумата от 976, 63
евро. Иска отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените разноски.
Като писмено доказателство по
делото е приет договор за наем от 24.08.2016 г., сключен между Л.Г.Т. - в
качеството ѝ на наемодател и „А.“ ООД, представлявало от В.С. - в
качеството му на наемател, за отдаване под наем на недвижим имот „Заведение за
бърза закуска“, находящо се в пешеходния подлез на гара „Подуяне“, на
кръстовището на бул. „Мадрид“ и бул. „Ситняково“ в гр. София, като наемателят да
ползва описания имот като заведение за бърза закуска и пицария срещу заплащане
на наемна цена. Уговорено било, че наемателят влиза във владение на заведението
във вид годен за ползване със съответно оборудване, съгласно подписан между
страните приемо-предавателен протокол. Съгласно чл. 2.1. от договора наемната
цена, считано от 01.01.2017 г., била в размер на 430 евро, а в чл. 2.2. страните
се разбрали наемната цена на заведението за срока от 01.10.2016 г. до
31.12.2016 г. да бъде в размер на 350 евро. В чл. 2.3. от сключения договор е
отразено, че при подписването му наемодателят получил от наемателя сумата от
270 евро наем за месец септември и сумата от 2 000 евро – „депозит,
който след изрядното прекратяване на договорните взаимоотношения и изплащане на
консумативните разходи ще бъде върнат обратно на наемателя в рамките на 10
календарни дни“. Съгласно чл. 4.5. наемателят се задължил своевременно и
ежемесечно да заплаща разходите по консумирана ток, вода и СОТ в наетия имот. В
чл. 5 страните договорили при какви условия се прекратява договорът, като съгласно чл. 5.3. „При изрядни
взаимоотношения между страните, никоя от тях няма право да прекрати договора
едностранно в рамките на първите шест месеца от срока. В противен случай
виновната страна дължи неустойка в размер на левовата равностойност на 430 евро.“
Приет е като писмено
доказателство по делото приемо-предавателен протокол от 22.08.2016 г., подписан
от наемодателя Л.Т. и от В.С. – представител на наемателя за предаване на
заведението и намиращото се в него оборудване.
Приет като писмено доказателство
е и анекс от 30.08.2016 г. към договора за наем на недвижимия имот, в който
било уговорено, че размерът на депозита съгласно чл. 2.3 от сключения договор
за наем се променя от 2 000 евро на 1 000 евро, като разликата от
1 000 евро била върната от наемодателя на наемателя на посочената дата.
Анексът е подписан от наемодателя Л.Т. и от В.С. – представител на наемателя.
С определение от 27.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 7159/2017 г. е прието за безспорно и ненуждаещо се от
доказване между страните, че на 24.08.2016 г. между тях е сключен договор за
наем на процесния недвижим имот, като ищецът е заплатил на ответницата задатък
в размер на 1 000 евро, както и че на 02.12.2016 г. договорът за наем е
прекратен.
Приета като доказателство е
разписка № 04000521064661 от 22.12.2016 г., издадена от „Изипей“ АД за
заплащане на сумата от 405, 05 лв. по фактура № ********* за 20.47 лв., Фактура
№ ********* за 24, 75 лв., Фактура № ********* за 130, 64 лв., Фактура №
********* за 185, 25 лв. и Фактура № 2133728830001 за 43, 94 лв. Приети като
доказателства са и издадените фактури от „ЧЕЗ Електро България“ АД за
консумирана електрическа енергия за обект заведение, с адрес бул.
„Ситняково“/бул. „Мадрид“, както следва Фактура № ********** за 24, 25 лв. за
периода от 08.08.2016 г. до 07.09.2016 г., Фактура № ********** за 129, 13 лв.
за периода от 08.09.2016 г. до 07.10.2016 г., Фактура № ********** за 184, 64
лв. за периода от 08.10.2016 г. до 07.11.2016 г. и Фактура № ********** за 43,
94 лв. за периода от 08.11.2016 г. до 08.12.2016 г. В издадените фактури са
посочени дължимите суми за минал период, като в последната е отразена сумата от
357, 93 лв. Задължението по издадените фактури, касаещи процесния обект, е в
общ размер от 381, 96 лв./ без начислена лихва за забава/.
В открито съдебно заседание,
проведено на 05.02.2019 г. е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
между страните обстоятелството, че сумата от 384, 58 лв., представляваща
заплатена ел.енергия за отдадения под наем имот за периода от сключването на
договора до предаването на имота, е заплатена от ответната страна.
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите Б.С. – син на управителката на
ищцовото дружество иН.Н.– познат на ответницата.
Свидетелят С. дава показания, че
през август 2016 г. с майка му решили да наемат процесното помещение за
заведение и на 24.08.2016 г. бил сключен договор за наем. В договора било
описано, че се заплаща от страна на наемателя депозит в размер на 2 000
евро, а в началото на септември наемодателят върнал част от него в размер на
1 000 евро. Свидетелят изпълнявал длъжността салонен управител в
заведението. Сочи, че владението върху имота било предадено в началото на
септември, а заведението работило до края на октомври, тъй като поради липса на
клиенти и оборот се наложило да затворят. Опитвали се да се свържат с
наемодателката и да ѝ кажат, че затварят заведението и няма да ползват
имота, но срещата се състояла чак на 03.12.2016 г. Тогава ѝ върнали
ключовете и ѝ платили на ръка всички дължими суми за ток и вода в размер
на 360 лв., за което не била съставена разписка. Спомня си, че сметки за
август, септември и октомври са заплащали през Изипей, като няма спомен за
размера на сумите. Сумата от 360 лв. през декември била за изчистване на
сметки. Наемна цена на срещата не платили.
Свидетелят Николов дава
показания, че е присъствал на сключването на договор за наем между „А.“ ООД и Л.Т.,
която го е поканила на срещата, уговорена за сключване на договора за наем, тъй
като знаел руски, а насрещната страна по договора се представлявала от
украински граждани. Спомня си, че наемателите платили депозит в размер на
2 000 евро, а по-късно Т. му споделила за нарочна уговорка с управителката
на дружеството наемател, както и че ѝ е върнала впоследствие сумата от
1 000 евро. Спомня си, че след 2-3 месеца чул разговор между Т. и мъж,
който поискал договорът за наем да бъде прекратен, Т. попитала къде е майка му,
а мъжът отговорил, че е в чужбина, при което Т. отвърнала В. да ѝ се
обади, за да оправят сметките и да прекратят договора. Впоследствие разбрал, че
мъжът е синът на В.. След време Т. му споделила, че са приключили договора и е
платила много сметки.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, не са налице предвидените в цитираното Тълкувателно решение
изключения и по отношение на правилността му настоящият състав намира следното:
Въз основа на твърденията и
доводите на страните и събраните по делото доказателства, настоящата съдебна
инстанция счита, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна
квалификация на иска като е приел, че същият има характера на осъдителен иск за
връщане на платен задатък и намира правната си квалификация в чл. 93, ал. 2 ЗЗД.
Съобразно твърденията, изложени в исковата молба, е видно, че предявената
претенция следва да бъде квалифицирана като такава по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на дадено на отпаднало основание. При преценка на заявените от
ищеца твърдения и мотивите на първоинстанционния съд, настоящата съдебна
инстанция намира, че е налице неправилна правна квалификация, която е резултат
от неправилно приложение на материалния закон. Този порок съставлява основание
за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество
чрез произнасяне по основателността на предявения иск от въззивната инстанция,
а не води до недопустимост на решението, тъй като първоинстанционният съд не се
е произнесъл извън заявените факти и по непредявен иск / в този см. Решение №
157 от 30.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1091/2012 г., I т. о., ТК./.
Основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на
платения по договор за наем от наемателя на наемодателя депозит в размер на
1000 евро поради прекратяване на договора е предпоставена от установяването по
безспорен начин на настъпило за ищеца обедняване за сметка обогатяването на
ответника, както и на обстоятелството, че разместването на имуществените блага
е настъпило по силата на валидно сключен договор, чието действие е отпаднало,
поради развалянето или прекратяването му /съобразно посочената по- горе правна
квалификация на иска/.
По отношение на направеното от ответницата
възражение за прихващане същата следва да докаже, че ищецът ѝ дължи
претендираните суми, които иска да прихване с евентуално дължимия от нея
депозит, а в тежест на ищеца е да докаже, че е погасил претендираните вземания,
респективно, че не ги дължи.
Между страните по делото не се
спори, че на 24.08.2016 г. е сключен договор за наем на процесния имот,
представляващ заведение за бързо хранене, както и че договорът е прекратен на
02.12.2016 г. Не се спори и че при сключването на договора наемателят
предоставил на наемодателя сумата от 2 000 евро, представляваща депозит, с
последващ анекс е върната сумата от 1 000 евро, а остатъкът от 1 000
евро не е бил върнат след прекратяването на договора и е задържан от
ответницата Тополова. Спорно между страните е налице ли е основание за
връщане на дадената като депозит сума, респективно налице ли е основание за
задържането ѝ от наемодателя.
Тълкувайки волята на страните,
обективирана в чл. 5.3. от сключения договор, настоящия състав намира, че в тази
разпоредба е предвидена възможност само за изправната страна едностранно да прекрати
договора в шестмесечен срок от сключването му и то в случай на неизпълнение на
договорните задължения от другата страна. В този случай неизправната –
„виновната“ страна дължи неустойка в размер на 430 евро.
В договора за наем от 24.08.2016
г. е предвидено задължение на наемателя да заплаща наемна цена, както и
дължимите разноски за ползването на имота, в. т.ч. сметки за електричество,
вода и СОТ.
От събраните по делото доказателства
не се установява изпълнение на договорните задължения на наемателя. Не са
налице данни за изпълнение на задължението за плащане на наемна цена,
предвидено в чл. 2 от договора. Наемодателката твърди, че наемателят не ѝ
е заплатил наем за месец ноември 2016 г., а от събраните по делото
доказателства не може да се установи надлежно изпълнение и на това договорно
задължение. Дори свидетелят С. заявява, че на 02.12.2016 г., когато е предаден
имотът не е заплащана наемна цена.
Не се спори, че на 22.12.2016 г.
наемодателката е заплатила сумата от 384, 58 лв., представляваща стойността за
консумираната ел.енергия за периода от сключването на договора до предаването
на имота, а и единствено тя е представила разписка за погасяването на
задълженията към електроснабдителното дружество. В показанията на свидетеля С.
се съдържат сведения, че наемателят бил „изчистил сметките“ към момента на
прекратяване на договора, като на наемателката е платена дължимата сума от 360
лв. С оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК и при съобразяване, че свидетелят е син
на управителката на дружеството - наемател и е бил назначен като салонен
управител в процесния обект, съдът намира, че С. е заинтересован от изхода на
делото и не кредитира с доверие показанията му в тази част. Самият той посочва,
че не е съставяна разписка, която да удостовери погасяването на задълженията, а
и е налице противоречие между твърденията на страните относно конкретния размер
на задълженията за електроенергия, което се отстранява от представените от
ответницата писмени документи – разписка и фактури. Освен това видно от
представената разписка задълженията за електрическа енергия са заплатени от
наемодателката чак на 22.12.2016 г., т.е. 20 дни след предаването на имота, а
през целия период на действие на договора наемателят не е заплащал дължимата
цена за доставена електроенергия, поради което е и е начислявана мораторна
лихва от електроснабдителното дружество. От изложеното следва, че наемателят не
е изпълнил предвидените в чл. 4.5. от договора задължения.
При тези данни съдът прави
следните фактически и правни изводи: през месец ноември наемателят поискал да
прекрати договорното правоотношение между страните, тъй като същото не било
изгодно за него, наемодателката първоначално изразила готовност договорът да се
прекрати по взаимно съгласие, за което била насрочена среща на 02.12.2016 г.
Когато узнала обаче, че наемателят няма да ѝ плати дължимата наемна цена
за м. ноември, както и че не е заплащал цената на доставената в имота
електроенергия, едностранно прекратила договора и задържала депозита от 1000
евро. Впоследствие на 22.12.2016 г. заплатила дължимата от наемателя сума за
електроенергия. С оглед неизпълнението на договорните задължения от наемателя и
упражняването на правото на наемодателката едностранно да прекрати договора
преди изтичането на шестмесечния срок от сключването му, на основание чл. 5.3.
изр. 2 от договора за наемателя е възникнало задължението за заплащане на
неустойка в размер на 430 евро.
В чл. 2.3. от процесния договор
е предвидено, че депозитът се връща след „след изрядно прекратяване на
договорните взаимоотношения и изплащане на консумативните разходи“. От
събраните доказателства става ясно, че договорът е едностранно прекратен от
страна на наемодателката, поради което тя дължи връщане на депозита, даден
ѝ от наемателя. Основателно е обаче и направеното възражение за
прихващане, доколкото от събраните доказателства се установи, че наемателят
дължи на наемодателя заплащане на претендираната неустойка в размер на 430
евро, наемна цена за м. ноември в размер на 350 евро и заплатената от
наемодателката сума за консумирана електроенергия на отдадения под наем обект в
размер на 384, 58 лв. /претендирани от ищцата в размер на 196, 63 евро и
изчислени служебно от съда/, поради което направеното възражение за
прихващане от страна на ответницата за сумата от 976, 63 евро е основателно и следва да бъде
уважено.
При така възприето съдът приема,
че обжалваното решение на Софийски районен съд следва да бъде отменено за
разликата над 976, 63 евро до 1 000 евро, като вместо него ответницата Л.Г.Т. бъде осъдена да заплати на „А.“
ООД сумата от 23, 37 евро, представляваща разлика между подлежащия на
връщане заплатен от наемателя депозит при сключване на договора от 1 000 евро и
дължимите на наемателя суми по договора, както следва: за неустойка – 430 евро,
за наемна цена – 350 евро и за заплатена електроенергия в размер на 384, 58
лв., чиято еврова равностойност е 196, 63 евро. Исковата претенция се явява
основателна до посочената сума от 23, 37 евро, а в останалата част до пълния
предявен размер от 1 000 евро е неоснователна като погасена чрез
прихващане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото
отговорността за разноски следва да се разпредели между страните съобразно
уважената част от иска, респ. уважената част на въззивната жалба.
Пред първоинстанционния съд
ищецът „А.“ ООД е направил разноски в размер на 1 079, 95 лв., представляващи
заплатена държавна такса в размер на 79, 95 лв. и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лв. Срещу размера на претендираното
адвокатско възнаграждение е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от
насрещната страна, което съдът намира за основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т.
2 НМРАВ /в действащата към сключване на договора за правна помощ и съдействие/
размерът на минималното адвокатско възнаграждение по делото с оглед цената на
иска е в размер на 366, 85 лв., поради което и същото следва да бъде редуцирано
до този размер. При това положение размерът на разноските на ищцовото дружество
се равнява на 446, 80 лв. и оглед изхода на производството следва да бъде
уважен до размера от 10, 44 лв.
Пред първоинстанционния съд
ответницата Л.Г.Т. е направила разноски в размер на 500 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение в брой, съгласно приложен договор за правна
защита и съдействие. Насрещната страна не е направила възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК, поради което и с оглед уважената част на иска следва да бъде присъдена
сумата от 488, 31 лв.
Пред въззивния съд „А.“ ООД е
направил разноски в общ размер от 539, 11 лв., представляващи сбора от 39, 11
лв. - държавна такса и 500 лв. – адвокатски хонорар. Съгласно уважената част от
жалбата на въззивника се дължи сумата от 12, 60 лв.
Въззиваемата страна Л.Г.Т. е
направила разноски в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.
Насрещната страна не е направила възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което
и с оглед уважената част на иска следва да бъде присъдена сумата от 488, 31 лв.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 113776 от
14.05.2019 г. по гр.д. № 7159 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 43
с-в, с което е отхвърлен предявеният от „А.“ ООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
против Л.Г.Т. с ЕГН ********** иск с правно основание чл. 93, ал. 2
ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружеството сумата от
1000 евро, представляваща задатък по сключения между страните договор за наем
от 24.08.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
03.02.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и „А.“ ООД е осъдено да
заплати на Л.Г.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв.,
представляваща разноски по делото и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Л.Г.Т. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „А.“
ООД
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** на
основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД сумата от 23, 37 евро, представляваща
дължим при прекратяване на сключения между страните договор за наем от
24.08.2016 г. на недвижим имот
„Заведение за бърза закуска“, находящо се в пешеходния подлез на гара
„Подуяне“, на кръстовището на бул. „Мадрид“ и бул. „Ситняково“ в гр. София депозит, като за разликата до пълния предявен размер от 1 000 евро ОТХВЪРЛЯ
ИСКА като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с
насрещните вземания на Л.Г.Т. с ЕГН **********, с адрес *** за 430 евро –
неустойка по чл. 5.3. от договора за наем от 24.08.2016 г., 350 евро -
наем за м. ноември 2016 г., 196, 63 евро – равностойност на 384, 58 лв.,
заплатена от наемодателката цена за доставена електроенергия в имота в
периода от м. август до м. ноември 2016 г.
ОСЪЖДА Л.Г.Т. с ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „А.“ ООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 10, 44 лв. -
разноски в първа инстанция и сумата от 12, 60 лв. – разноски във
въззивна инстанция.
ОСЪЖДА „А.“ ООД с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление *** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
Л.Г.Т. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 488, 31 лв. - , разноски в
първа инстанция и сумата от 488, 31 лв. – разноски във въззивна
инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.