№ 2025
гр. София, 21.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100502450 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Ж. С. Ц. срещу решение №
20068316/22.11.2022 г. по гр.д. № 5614/2021 г. по описа на СРС, 165 състав, с което са
уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявени от „ЕОС М.“ ЕООД срещу Ж. С. Ц., като е признато за
установен в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите,
както следва: 3007,54 лв., представляваща главница за периода от 07.11.2015 г. до
07.10.2020 г. по договор за потребителски кредит № FL670853/07.03.2013 г., сключен
между ответника и „Ю.Б.“ АД, както и сумата в размер на 1490,02 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 07.10.2020 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 52653/2020 г. по описа на
СРС, 165 състав.
Жалбоподателят – Ж. С. Ц., твърди, че решението е неправилно. Счита, че не е
уведомен надлежно за прехвърляне на вземанията по процесния договор, поради което
не дължи плащане в полза на „ЕОС М.“ ЕООД, като оспорва освен това да е заплащал
суми в полза на ищеца, с които да е признал дълга. Ето защо, моли решението да бъде
1
отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноските.
Ответникът по жалбата – „ЕОС М.“ ЕООД, оспорва жалбата и моли решението
да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „ЕОС М.“ ЕООД с установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, предявени срещу Ж. С. Ц., за установяване дължимостта на
сумите, както следва: 3007,54 лв., представляваща главница за периода от 07.11.2015 г.
до 07.10.2020 г. по договор за потребителски кредит № FL670853/07.03.2013 г.,
сключен между ответника и „Ю.Б.“ АД, както и сумата в размер на 1490,02 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 07.10.2020 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 52653/2020 г.
по описа на СРС, 165 състав.
С обжалваното решение № 20068316/22.11.2022 г. по гр.д. № 5614/2021 г. по
описа на СРС, 165 състав, исковете са уважени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
За основателност на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
наличието на: валидно облигационно отношение между „Ю.Б.“ АД и ответника по
договор за заем, по силата на което за ответника е възникнало задължението за
плащане на процесните суми, а именно – предаване от „Ю.Б.“ АД на ответника на
паричната сума, предмет на договора за заем, писмена уговорка за заплащане на
възнаградителна лихва в претендирания размер; настъпване на изискуемостта на
вземането за заплащане на главница и възнаградителна лихва – изтичане на срока за
заплащане на вноските за главница и възнаградителна лихва; какъв е размерът на
вземането; договор за цесия, по силата на който „ЕОС М.“ ЕООД е придобило
посочените по-горе вземания на „Ю.Б.“ АД срещу ответника; съобщаване на цесията
на длъжника от страна на цедента.
В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит от
07.02.2013 г., сключен между „Ю.Б.“ АД (в качеството на кредитодател) и Ж. С. Ц. (в
качеството на кредитополучател), се установява, че „Ю.Б.“ АД е предоставило на Ж. С.
Ц. потребителски кредит в размер на 5930 лв., като кредитополучателят се е задължил
да върне предоставената му в заем сума в срок до 07.02.2023 г. (на 120 месечни
2
вноски), както и да заплати възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент
на „Ю.Б.“ АД за потребителски кредити в лева и договорна надбавка. В договора е
посочено, че към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на
банката за потребителски кредити в лева е в размер на 13,2 процента.
От приложения по делото договор за цесия се установява, че на 18.01.2016 г.
„Ю.Б.“ АД (в качеството на цедент) и „ЕОС М.“ ЕООД (в качеството на цесионер) са
сключи договор за цесия, като, видно от приложението към договора за цесия,
цедентът е прехвърлил в полза на цесионера вземанията си по процесния договор за
кредит.
На основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) е длъжен
да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането, като прехвърлянето има действие
спрямо длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. По
делото е представено пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил
цесионера да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. В приложеното към
исковата молба уведомително писмо, подписано от представител на цедента, е
посочено, че вземането на „Ю.Б.“ АД към Ж. С. Ц. е прехвърлено от кредитора на
„ЕОС М.“ ЕООД. Посоченото изявление на цедента е връчено на длъжника с
връчването на исковата молба, като доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде взето предвид – в този смисъл е задължителната
практика на ВКС – решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г., I ТО,
ТК, решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II ТО, ТК, решение
№ 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, постановени по реда на
чл. 290 ГПК. Ето защо, настоящият съдебен състав приема за доказано обстоятелството
във връзка с надлежното съобщаване на цесията на ответника.
Следователно, по делото се установява, че „ЕОС М.“ ЕООД е активно
материалноправно легитимирано да претендира заплащането на задълженията на
ответника по договор за кредит от 07.02.2013 г., сключен между „Ю.Б.“ АД и Ж. С. Ц..
Следва да се установи какъв е размерът на непогасеното от ответника
задължение. В тази връзка по делото е допусната и приета съдебно-счетоводна
експертиза. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която съдът
кредитира, се установява, че ответникът е получил договорената в заем сума, като
банковата му сметка е заверена със сумата в размер на 5930 лв. Съгласно
заключението на вещото лице, непогасената главница за периода от 07.11.2015 г. до
07.10.2020 г. по договора е в размер на 3008,54 лв., а непогасената възнаградителна
лихва възлиза на сумата от 1490,02 лв. за периода от 07.10.2017 г. до 07.10.2020 г.
Ответникът не е ангажирал доказателства за погасяването на дълга.
3
Във връзка с посоченото съдът счита, че ответникът дължи на ищеца по договор
за кредит от 07.02.2013 г. сумата в размер на 3008,54 лв. за периода от 07.11.2015 г. до
07.10.2020 г., представляваща главница, както и сумата в размер на 1490,02 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 07.10.2020 г.
Възражението за давност на ответника е неоснователно. Началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни
лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и
респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита (така решение № 50173/13.10.2022 г. на ВКС по гр.д. №
4674/2021 г., III ГО). Следователно, в конкретния случая давностният срок започва да
тече от 07.02.2023 г. (крайният срок за изпълнение на задълженията по договора за
кредит), поради задълженията не са погасени по давност.
Ето защо, исковете за главница и възнаградителна лихва с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, следва да се
уважат изцяло.
При посочените мотиви обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, но
същият не претендира такива, поради което не следва да се ангажира отговорността на
въззивника по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20068316/22.11.2022 г. по гр.д. № 5614/2021 г. по
описа на СРС, 165 състав.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4