Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.09.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, III В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия Киримов въззивно гражданско дело № 15907 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.Т. - Л. срещу решение № 199645/22.08.2019 г. по гр. д. № 68175/2018 г. на СРС, I ГО, 50 състав, с което е отхвърлен предявеният от С.А.Т. – Л. срещу „Т.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че не дължи принудително изпълнение на „Т.С.” ЕАД за сумата от 1510, 35 лева – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2008 г. – 30.04.2010 г., за сумата от 266,25 лева – лихва за забава за периода 05.07.2008 г. – 18.05.2011 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по гр.д. № 8755/2011 г. по описа на СРС. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивницата – ищец оспорва постановеното първоинстанционно решение като неправилно. Сочи, че изпълнителни действия по образуваното изпълнително производство не са извършвани. Твърди, че на 13.04.2018 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Поддържа, че погасителната давност е започнала да тече на 23.05.2013 г. и е изтекла на 23.05.2016 г. на основание чл. 111, б. „в” от ЗЗД, респ. на 23.05.2018 г. – на основание чл. 117 от ЗЗД. Предвид изложеното, моли съда да отмени решението и постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият – ответник не е подал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.
Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Жалбата е основателна като краен резултат.
Производството пред СРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника „Т.С.” ЕАД, че ищецът не дължи 1510, 35 лева – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2008 г. – 30.04.2010 г., за сумата от 266,25 лева – лихва за забава за периода 05.07.2008 г. – 18.05.2011 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по гр.д. № 8755/2011 г. по описа на СРС, предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 20158490400346 по описа на ЧСИ Ангел Петров, поради настъпила погасителна давност.
Процесните вземания са предявени за принудително изпълнение от взискателя "Т.С.” ЕАД, с молба с правно основание чл. 426 ГПК от 30.01.2015 г., по която е било образувано изп. д. № 20158490400346 по описа на ЧСИ А.П.за изпълнение на вземания по изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по ч. гр. д. № 8755/2011 г. по описа на СРС, издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК от 30.06.2011 г. В молбата за образуване взискателят е възложил на съдебния изпълнител на основание чл. 18 от ЗЧСИ да определи начина на принудително изпълнение.
На 13.04.2016 г. е депозирана молба от взискателя „Т.С.” ЕАД за насрочване на опис на движими вещи, собственост на длъжника.
На 07.01.2019 г. е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК” ЕАД, като видно от постъпилия на 14.01.2019 г. отговор е наложен запор по наличната сметка.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, вкл. извършването на опис и оценка на вещта. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
С решение от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV ГО е даден отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/80 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., като е прието, че цитираното ТР се прилага от 26.06.2015 г. занапред и само по отношение на висящите към 26.06.2015 г. изпълнителни производства, като, "ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили целените последици, те следва да бъдат преценявани с оглед на ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците".
Предвид изложеното, в случая за всички осъществили се факти до 26.06.2015 г. е приложимо ППВС № 3/18.11.80 г., съгласно което по време на изпълнителния процес не тече давност по отношение на изпълняваните вземания. Доводите в жалбата в тази връзка са основателни. Съгласно мотивите на горецитираното решение на ВКС, дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените по-горе разпоредби, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите правни субекти извън посочените в тях. Последните обаче, макар и да не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях. В случай, че това не бъде направено, те имат възможността да оспорват взетите от съответните органи решения по установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък самите органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед на това следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това.
Следователно, с образуване на изпълнителното производство на 30.01.2015 г. е прекъсната давността, по арг. от чл. 116, б. "в" ЗЗД, а на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" от ЗЗД давността е спряла да тече по време на изпълнителния процес.
Давността е започната да тече отново с постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по силата на което ППВС № 3/80 г. е загубило действието си. По делото се установи извършване на изпълнителни действия след този момент, а именно на 13.04.2016 г. и на 07.01.2019 г. Между същите е изтекъл срок по дълъг от две години, поради което следва да се приеме, че изпълнителното дело е било перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 13.04.2018 г. – 2 години след молбата за извършване на опис на движими вещи и преди налагането на запор на банкови сметки със запорно съобщение от 07.01.2019 г. При така обоснования извод изцяло ирелевантен за спора се явява извършените от съдебния изпълнител по изпълнителното дело след тази дата /13.04.2016 г. / изпълнителни действия доколкото се явяват извършени след като изпълнителното дело се счита за прекратено по силата на закона, т. е. извършените изпълнителни действия следва да се считат за обезсилени и не може да породят целените с тях правни последици.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно разрешението, дадено в т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новата давност за вземането тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В конкретния случай от доказателствата се установява, че по процесното изпълнително дело давността относно процесните вземания е била прекъсната с извършването на последното валидно извършено изпълнително действие - разпореждане от 13.04.2016 г., когато взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи на ищцата, от който момент е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е изтекъл към 14.04.2021 г
Въззивният съд споделя практиката на ВКС по приложението на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която влязлата в сила заповед по чл. 410 ГПК е приравнена на влязло с сила съдебно решение, поради което е приложима общата 5 - годишна давност. /в същия смисъл определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ ТО/.
Следователно след 13.04.2016 г. до датата на приключване на производството пред въззивната инстанция – 23.06.2021 г., е изтекъл предвидения в закона 5 - годишен давностен срок. Този факт следва да бъде съобразен от съда, по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК – в същия смисъл решение № 209/02.020.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на ВКС, І ТО. Съгласно практиката на ВКС, предявяването на отрицателен установителен иск не прекъсва давността – така решение № 109/25.05.2015 г. по гр. д. № 7420/2014 г. на ВКС, І ГО. При съответно приложение на мотивите на цитираното решение, следва извод, че длъжникът не може да прекъсне или спре течащата в негова полза давност чрез предявяването на отрицателен установителен иск, тъй като подобно действие не представлява активност от страна на кредитора. Прекъсване на давността би било налице при предявен насрещен иск от кредитора, но такъв не е налице в случая.
При така изложеното, давността по отношение на вземанията е изтекла в хода на въззивното производство на 14.04.2021 г. преди приключване на устните състезания. По изложените съображения, предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е основателен като краен резултат.
При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК следва да бъде уважен, като основателен и доказан.
По разноските:
При този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззивникът – ищец. В случая е предоставена безплатна адвокатска помощ от адв. Д. – Д. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдВ. Възнаграждението следва да се определи съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдВ, като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения същото е в размер на 354,36 лева. На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 55. 20 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване. В тежест на въззиваемата страна – ответник следва да се възложат и изцяло сторените от въззивника-ищца разноски, направени пред СРС, като и пред първа инстанция е предоставена безплатна адвокатска помощ от адв/ Д. – Д., която се определя в размер на 354,36 лева, като е дължима на въззиника сумата от 110,41 лева разноски за държавна такса.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г. О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 199645/22.08.2019 г. по гр. д. № 68175/2018 г. на СРС, I ГО, 50 състав, с което е отхвърлен предявеният от С.А.Т. – Л. срещу „Т.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че не дължи принудително изпълнение на „Т.С.” ЕАД за сумата от 1510, 35 лева – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2008 г. – 30.04.2010 г., за сумата от 266,25 лева – лихва за забава за периода 05.07.2008 г. – 18.05.2011 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по гр.д. № 8755/2011 г. по описа на СРС, както и С.А.Т. – Л. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първата инстанция КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С.А.Т. - Л., ЕГН **********,*** срещу "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание с чл. 439 от ГПК, че С.А.Т. - Л., ЕГН **********, не дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********сумата от 1510, 35 лева – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2008 г. – 30.04.2010 г., сумата от 266,25 лева – лихва за забава за периода 05.07.2008 г. – 18.05.2011 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по гр.д. № 8755/2011 г. по описа на СРС, и е образувано изпълнително дело № 20158490400346 по описа на ЧСИ А. П., с рег. № 849 на КЧСИ, с район на действие СГС, което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради настъпила погасителна давност.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. М.И.Д. – Д., с личен номер ********** на правно основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдВ сумата от 708,72 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за две инстанция.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на С.А.Т. - Л., ЕГН **********,*** на правно основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 165,61 лв., представляваща разноски за държавна такса за две инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. /