Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Д., 15 октомври 2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Д. районен съд, Гражданска колегия, ХХІ-ви състав, в публично
заседание на тринадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
при
секретаря: С. Б., като разгледа докладваното от съдията М. НЕДЕЛЧЕВА гр. д. №4502 по описа за 2017 година на ДРС, за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правна квалификация по чл.
422 от ГПК във вр. чл. 415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл. 92 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на „Т.Б.” ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „М.”, ж.к.”М. **”, ** С., сграда **, ЕИК **, представлявано
от ** О. Б. Ш., чрез упълномощения адвокат З.Ц. ***, със съдебен адрес:*** срещу
М.В.М., ЕГН **********,***.
В исковата молба ищцовата страна „Т.Б.“ ЕАД – гр. С., чрез пълномощника си адв. З.Ц. от САК,
твърди, че между М.В.М. и „Т.Б.“ ЕАД (с предишно
наименование „К. Б. М.“ ЕАД) са сключени следните договори за предоставяне на
услуги: заявление за пренасяне на номера в мобилната мрежа на Т.от
09.03.2015г. и договор за мобилни услуги №** от 09.03.2015г., съгласно който на
ответника е бил предоставен мобилен телефонен номер **. М.В. не е изпълнил свои
парични задължения към ищеца по цитирания договор, за което са издадени 3 бр.
фактури, касателно вземания за периода от м.V.2015г. до м.VІІІ.2015г., /ф. №**/18.05.2015г,
№**/18.06.2015г. и №**/18.08.2015г./, изискуемостта на вземанията по тези
фактури е настъпили 15 дни след издаването им.
Ответникътне не е заплатил на ищеца сумите по тези три
фактури.
Предвид гореизложеното, ищецът е подал
заявление пред ДРС по чл.410 от ГПК срещу ответника, по което е било образувано
ч. гр. д. №3785/2017г., като съдът е издал заповед за изпълнение
№2049/18.10.2017г. срещу длъжника М. В. М. за сумите от: „703.07 лв.,
представляващавземане за неплатена далекосъобщителна услуга, дължима по договор
за предоставяне на мобилни услуги №** от 09.03.2015г. и издадени фактури с №**/18.05.2015г,
№**/18.06.2015г. и №**/18.08.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 16.10.2017г. /датата на постъпване на заявлението по
чл.410 от ГПК в съда/ и 385.00 лв. – съдебно деловодни разноски общо, от които:
за държавна такса – 25.00 лв. и 360.00 лв. - адв. възнаграждение.
Ответникът е подал в законоустановения
срок по чл.414, ал.2 от ГПК възражение срещу издадената заповед по ч. гр. д.
№3785/2017г. и съдът с разпореждане, на осн. чл.415 от ГПК е указал на
заявителя да предяви иск срещу длъжника в едномесечен срок от получаване на
разпореждането.
В указания му срок заявителят /ищецът/
е подал настоящата искова молба срещу ответника.
Ищцовото дружество моли съдът да приеме
за установено в отношенията между страните, че в полза на ищцовото дружество
съществува изискуемо и неудовлетворено притезание спрямо М. В. М. в размер на
703.07 лв. – главница, произтичаща от вземане по сбора от три фактури с №**/18.05.2015г.
на обща стойност 15.04 лв. с ДДС, от която сума се претендират 10.00 лв., ф. №**/18.06.2015г.
на обща стойност 15.59 лв. с ДДС и ф. №**/18.08.2015г. на обща стойност 677.48
лв., ведно със законната лихва върху сумата от 703.07 лв., считано от
16.10.2017г. /датата на подаване на заявлението/ до окончателното изплащане на
задължението, както и сторените съдебни разноски в заповедното производство в
размер на 385.00 лв., а също и тези в настоящото.
Ищецът е направил доказателствени
искания, а именно: да бъде допусната и назначена ССчЕ, при оспорване от страна
на ответника.
Ищцовото дружество претендира и
сторените съдебни разноски както в настоящото установително производство, така
и в заповедното.
С разпореждане от 05.01.2018г. ДРС е
изпратил на ответника препис от исковата молба и от доказателствата към нея.
Разпореждането е било получено от особения представител на М. В. – адв. Т. Т.
на 22.03.2018г.
В законоустановения едномесечен срок от
получаването на съобщението ответникът е изпратил отговор на исковата молба,
като счита, че исковете са неоснователни и недоказани и следва да бъдат
отхвърлени. Оспорват се исковете изцяло по основание и размер. Изложените в
исковата молба обстоятелства били неверни. Оспорва се твърдението на ищеца, е
ответникът е подписал договора за мобилни услуги от 09.03.2015г., сочи се, че
подписът не е негов, поради и исковете спрямо него били недопустими, липсвала
пасивна процесуална легитимация. Настоява се за допускане на СГЕ и на ССчЕ.
Съдът,
след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, прие за
установено следното от фактическа страна:
Въз
основа на подадено от „Т.Б.“ ЕАД – гр. С. заявление по чл. 410 от ГПК е образувано ч. гр. д. №3785/2017 г. по описа
на ДРС (приложено в цялост към настоящото дело). По него е издадена Заповед №2049/18.10.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжникът М.В.М. да заплати на кредитора
„Т.Б.“ ЕАД – гр. С., сумите от: „703.07 лв., представляващавземане за неплатена
далекосъобщителна услуга, дължима по договор за предоставяне на мобилни услуги
№** от 09.03.2015г. и издадени фактури с №**/18.05.2015г, №**/18.06.2015г. и №**/18.08.2015г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.10.2017г. /датата на
постъпване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда/ и 385.00 лв. – съдебно
деловодни разноски общо, от които: за държавна такса – 25.00 лв. и 360.00 лв. -
адв. възнаграждение.
Длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК, в
което е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за
изпълнение.
Във връзка с постъпилото възражение против заповедта е
даден срок на заявителя да предяви искове за установяване на вземането си.
Настоящиата искова молба е предявена в изпълнение на
указанията на заповедния съд в законния срок по чл. 415 от ГПК.
На л. 5-7 от делото е приложено заверено копие на
Договор за мобилни услуги №** от 09.03.2015г., в който като
страни са посочени: М.В.М. – потребител, и „Т.Б.“ ЕАД – оператор. С договора е
уговорен от страните абонаментен план „Р. С.” за предоставяне на мобилни услуги
за предпочетен №**, със стандартен месечен абонамент в размер 39.99 лв.
месечно. Срокът на договора е 24 месеца.
На същата дата /09.03.2015г./ е подписано и заявление
за пренасяне на номера в мобилната мрежа на Т./л.8/.
Истинността на посочения договор е оспорена от ответника,
досежно автентичност на подписа на потребител, с твърдения, че това не е
неговия подпис.
За установяване
на горните твърдения по искане на ответника бе назначена СГЕ съ задача:
положените в графата „потребител” в Договор за мобилни услуги №** от 09.03.2015г. и в заявление за пренасяне на номера в
мобилната мрежа на Т.от 09.03.2015г., на ответника М.М. ли са? От приетото и
изслушано заключение /л.85-87/ се установява, че след направен анализ на
сравнителния материал, вкл. и ползвайки оригиналите на двата горепосочени
документ, вещото лице е категорично, че подписите са положени от М. В.. Съдът
кредитира заключението по СГЕ като пълно, обективно и неоспорено от страните.
В т.11 от договора от 09.03.2015г. е предвидено, че в
случай на прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от оператора на
потребителя с горепосочения мобилен номер през срока, посочен в т. 5 по вина
или инициатива на потребителя,
последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края
на този срок.
Ищцовата страна
в подкрепана изложените от нея обстоятелства е представила делото заверени
копия на всички документи, съхранявани в архива на „Т.Б.“ ЕАД и относими към процесното правоотношение,
както следва: Договор за мобилни
услуги №** от 09.03.2015г. и в заявление за пренасяне на номера в
мобилната мрежа на Т.от 09.03.2015г. и три броя фактури с №**/18.05.2015г., №**/18.06.2015г.
и №**/18.08.2015г.
Няма
спор по делото, че по време на действието на договора от
09.03.2015г. от ищцовото дружество са издадени процесните 3 бр. фактури, както
следва:
– фактура №**/18.05.2015г. /л.9/, издадена за отчетния период 18.04.2015 г. – 17.05.2015 г.,
включваща задължения на М. В. за ползван номер ** с месечна абонаментна такса
12.49 лв. и разговори с Т.0.04 лв., които са в краен размер на 12.53 лв. без
ДДС и 15.04 лв. с вкл. с ДДС, като общата сума начислена във фактурата е 15.04
лв., но след приспадане на 5.04 лв., надвнесено плащане за задължение от
предходен отчетен период, ищцовата страна претендира заплащане на
сумата 10.00 лв.;
– фактура №**/18.06.2015г.
/л.10/, издадена за отчетния
период 18.05.2015 г. – 17.06.2015 г., включваща
задължения на М. В. за ползван номер ** с месечна абонаментна такса 12.49 лв. и
такса за спиране на номер 0.50 лв., които са в краен размер на 12.99 лв. без
ДДС и 15.59 лв. с вкл. с ДДС, като общата сума начислена във фактурата е 15.59
лв. и
– фактура №**/18.08.2015г. 8л.11/, с която е
начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договор за услуги по вина на
потребителя в размер 677.48 лв., или общо сборът от сумите по трите фактури е в
размер на 703.07 лв. с ДДС.
Срокът за плащане по фактурите е 15 дни след издаването им, след изтичане
на този срок те стават изискуеми.
Няма спор по делото, че задълженията по посочените
фактури не са заплатени от ответника към датата на приключване на съдебното
дирене пред настоящата инстанция.
С оглед изясняване на делото от фактическа страна /както
и по искане и на двете страни/ бе допусната и изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице Е.Й. /**/, от което се установява, че
процесните три фактури са осчетоводени като вземания на М.М. по сметка 411 –
Клиенти и че към 16.10.2017г. задълженията му към ищеца са в размер на 703.07
лв., съответно и няма извършвани плащания от страна на ответника по тези
фактури /л.81-83/.
Съдът е приел заключението на вещото
лице, като обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
Предявените искове са положителни установителни, след
подадено от ответника възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, поради което ищецът има
правен интерес от предявяването им и предвид обстоятелството, че е спазен
срокът по чл. 415 от ГПК за депозирането им, то исковете са процесуяално допустими.
Разгледани по същество, съдът ги намира за основателни
по следните съображения:
Ищецът претендира да е носител на вземане, произтичащо
от Договор за мобилни услуги от 09.03.2015 г. и заявление за пренасяне на
номера в мрежата на Т.от 09.03.2015 г.
С доклада по делото в тежест на ищеца бе разпределено
да докаже качеството си на кредитор;
фактът, от който произтичат вземанията му, както по основание, така и по
размер, т.е. наличие на валидно сключен договор за мобилни услуги, по който са
издадени процесните три фактури; че кредиторът е изпълнил точно договорните си
задължения и че е предоставил на длъжника твърдените услуги; че договорът е
предсрочно прекратен поради виновно неизпълнение задълженията на потребителя
във връзка с претенцията за неустойка.
На ответника бе разпределена тежестта да докаже
правоизключващите, правопогасяващите и др. възражения против правата на ищеца.
В конкретния случай, основното възражение на ответника
бе, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение,
тъй като не е подписвал договора за мобилни услуги, следователно не се е
съгласил с условията му и не следва да бъдат насочвани исковете на ищеца спрямо
него, твърдейки, че липсвала пасивна процесуална легитимация.
Настоящият състав на съда приема, че е безспорно
установено в процеса, че ответникът е подписал договора за мобилни услуги от 09.03.2015
г. (както и заявлението за пренасяне на номера в мрежата на Т.от 09.03.2015г.)
и тъй като договорът съдържа всички съществени клаузи на договор за мобилни
услуги, сключен е в писмена форма и страните по него изрично са се съгласили с
клаузите му, то следва да се приеме, че със сключването му ответникът е страна
по договора и той е произвел правното си действие между сключилите го
/потребител и оператор/. С подписването на договора за мобилни услуги, М. В. се
е съгласил с условията на оператора и за изпълнението на който договор се е
задължил, то следва да се приеме, че със сключването му потребителят е валидно
обвързан от договора и носи отговорност за неизпълнение на неговите клаузи.
От представените и неоспорени по делото фактури от 18.05.2015
г. /л.9/ и от 18.06.2015 г. /л.10/, както и от анализа на записаните като
задължения, респективно плащания по посочените фактури може да се направи
извод, че за претендирания период от време по клиентския номер на ответника има
задължения за ползване на мобилни услуги, които са в общ размер 25.59 лв.
/10.00 лв. по фактурата от 18.05.2015г., която е на стойност 15.04 лв., но от
тях след приспадане на плащане от предходен период се претендира само сумата от
10.00 лв. и 15.59 лв. по фактурата от 18.06.2015г./ За тази обща сума от 25.59
лв. няма доказателство за извършено плащане към датата на приключване на
съдебното дирене пред настоящата инстанция, поради което и в този размер искът
за установяване съществуване на вземането на ищеца по отношение на ответника се
явява основателен и следва да бъде уважен.
Що се отнася до иска, с който се претендира
установяване съществуване на вземане за неустойка при предсрочно прекратяване
на договора по вина на потребителя в размер на 677.48 лв. по фактурата от
18.08.2015г. /л.11/, съдът приема, че този иск с пр. осн. чл.92 от ЗЗД е изцяло
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Ищцовата страна претендира
посочената неустойка във връзка с предсрочно прекратяване на договора по вина
на потребителя и в съответствие с клаузата в т.11 от договора, според която в случай на прекратяване
на ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя с
горепосочения мобилен номер, през срока на действие на договора, по вина или
инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта до края на срока на договора.
Съгласно разпоредбата на
чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съдът следва да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в
договора, дори и ответната страна да не е навела твърдения в тази връзка. Така,
изследвайки процесния договор за предоставяне на мобилни услуги от
09.03.2015г., съдът намира, че е налице нищожност на клаузата за неустойката на
основание чл.146, ал.2 от ЗЗП -неравноправна клауза.
Предвид създадената между
страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът притежава
качеството потребител по смисъла на §13, т.1
от ДП на ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието
"потребител", според който
текст, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На М. В. в качеството на физическо лице е предоставена мобилна услуга.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 19 точки
визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие.
Процесният договор е сключен
при предварително определени условия от едната страна – оператора /ищецът-кредитор
в настоящото производство/ клаузи на договора. Безспорно се установи, че
представеният от ”Т.Б.” ЕАД бланков договор не е бил предмет на предварително договаряне между двете страни.
Ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Не се установи
клаузата на договора, досежно неустойката при предсрочно прекратяване на
договора, да е била индивидуално договорена. Липсват твърдения, така и
доказателства от ищцовата страна в аргумент на това. Според чл. 146, ал.1 от
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и
в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на
ЗЗП/ ДВ бр.64/2007 г./Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на
чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик
твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт. В случая, с оглед
начина на попълване на договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител
на ищеца-търговец говори, че ответникът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по
отношение на клаузата за неустойка. Поради изложеното, съдът приема,
че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по т.
11 от договора, касаеща дължимата неустойка. В този
смисъл е и разпоредбата на чл.146 от ЗЗП, съгласно и която самата тежест на
доказване за индивидуално договаряне е в тежест на търговеца, каквито доказателства
по делото няма.
Следва само да се отбележи, че
неустойката в размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока
на договора, договаряна от доставчиците на услуги, вече трайно се приема за
нарушение по чл. 68г, ал.1 от ЗЗП от
КЗП и за
нелоялна търговска практика /Решение № 7586 от 04.12.2013 г. на АдмС – С.-гр.
по адм. д. № 6627/2013 г./.
В случая, самият начин на сключване на
договора поставя в изключително неблагоприятно положение потребителят спрямо
търговеца, което противоречи на добросъвестността.
На това основание, така предявеният иск
на ищеца с пр. основание чл.92 от ЗЗД, досежно търсения размер на начислена неустойка
по договора за мобилни услуги в размер на 677.48 лв. следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Отделно от
гореизложеното, съдът приема, че макар и в т.11 от договора да е предвидена
възможност за едностранно прекратяване на договора (респ. на предоставяните
услуги) от оператора в случай на неплащане от потребителя на дължими суми по индивидуалния договор, за да
бъде реализирана тази възможност и да бъдат претендирани последиците от нея – в
случая възникване на задължение за потребителя да заплати предвидената
неустойка, операторът е следвало да уведоми потребителя, че упражнява правото
си на едностранно прекратяване на договора. В конкретния случай няма
доказателства ищцовата страна да е упражнила това си право и до ответника да е
достигнало изявлението за прекратяване на договора. Няма отправена покана за
доброволно плащане. Освен поради неравноправност на клаузата за неустойка,
предявеният иск с пр. осн. чл.92 от ЗЗД е неоснователен и по изложената по-горе
причина, с оглед на това, съдът приема, същият за неоснователен и го отхвърля.
По разноските:
Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 12 от
ТР № 4/2013 от 18.06.2013 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съдът следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В заповедното производство от заявителя са направени
разноски за заплатена държавна такса – в размер 25.00 лв /л.9/. и за заплатено
адвокатско възнаграждение – в размер 360.00 лв. /л.5-8/, или общо 385.00 лв.
В исковото производство от ищцовата страна са
направени разноски за заплатена държавна
такса – в размер 25.00 лв. /л.21/, за възнаграждения на двете вещи лица по
двете експертизи – СГЕ и ССчЕ в размер на общо 400.00 лв. – л.73 /по 200.00 лв.
за всяко заключение/, за заплатено адвокатско
възнаграждение – в размер 360.00 лв. /л.17-18/ и 300.00 лв. – за
назначаване на особен представител на ответника /л.55/, или общо 1085.00 лв.
При това положение, съразмерно с уважената част на
иска ответникът дължи на ищцовата страна сумата 0.58 лв. – разноски за
заповедното производство.
За исковото производство, съразмерно с уважената част
от иска ответникът дължи на ищцовата страна сумата от 1.57 лв.
Водим от изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Т.Б.” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр С., район „М.”, ж.к.”М.**”, ** С., сграда **, ЕИК **, представлявано от ** О. Б. Ш. и М.В.М., ЕГН **********,*** НА „Т.Б.“ ЕАД СУМАТА 25.59 лв.
общо (двадесет и
пет лева и петдесет
и девет ст.), дължима за
потребени и незаплатени мобилни услуги по фактура №**/18.05.2015г. и фактура №**/18.06.2015г., издадени съгласно Договор
за мобилни услуги с №** от 09.03.2015г. за мобилен №**, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 16.10.2017 г. до окончателното изплащане на задължението,
за което вземане е издадена Заповед №2049/18.10.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. №3785/2017
г. по описа на Районен съд – Д., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с пр. осн. чл.92 от ЗЗД за
разликата от 677.48 лв.
над уважения размер от 25.59 лв. до пълния предявен размер от 703.07 лв., претендиран като неустойка за предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги
по фактура №**/18.08.2015г.
ОСЪЖДА М.В.М., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б.” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „М.”, ж.к.”М.**, ** С., сграда **, ЕИК **, представлявано от ** О. Б. Ш.,
сумата от 0.58 лв. /петдесет и осем
стотинки/ – разноски за заповедното производство по ч. гр. д. №3785/2017г.
по описа на ДРС, определени по съразмерност и сумата от 1.57 лв. /един лев и петдесет и седем стотинки/ – разноски в
настоящото исково производство по гр. д. №4502/2017 г. по описа на ДРС,
определени по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд – Д..
РАЙОНЕН СЪДИЯ: