РЕШЕНИЕ
№ 7832
гр. София, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20221110137107 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от И. К. В. срещу „****. Предявени са
искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен
между ищеца и ответника, и договор за гаранция, сключен между ищеца и „****.
С постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение от 03.11.2023 г.
производството по делото е оставено без движение в частта по предявения от И. В. иск
за прогласяване нищожност на Договор за гаранция (поръчителство), сключен с „****,
като на ищеца са дадени указания за посочване на надлежния ответник по тази искова
претенция. Поради неизпълнение на указанията в предоставения срок, с протоколно
определение, постановено в открито съдебно заседание на 06.02.2024 г., исковата
молба е върната в частта по предявения иск за прогласяване нищожността на договор
за гаранция, сключен между ищеца и „****, като производството по делото в тази му
част е прекратено.
В исковата молба се твърди, че на 16.03.2020 г. ищецът кандидатствал за кредит
в ответното дружество „**** и такъв му е бил отпуснат в размер от 800,00 лв. На
ищеца били предоставени Стандартен европейски формуляр /****/, Договор № ****,
сключен с процесното дружество, и Договор за гаранция (поръчителство), сключен с
1
„****. В **** вноската на ищеца била определена на 840,96 лв., платима еднократно,
от които 800,00 лв. - главница и 40,96 лв. - лихва.
Ищецът счита, че Договор № ****, сключен с „****, следвало да бъде прогласен
за нищожен, тъй като нарушавал императивни правни норми, накърнявал добрите
нрави и в него била използвана „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на
Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Твърди се, че в ****, представляващ
преддоговорна информация, кредитът бил описан като такъв без разход, но също така
била определена и лихва от 41,53 %, равняваща се на сумата от 40,96 лв., което според
ищеца представлявало заблуждаваща търговска практика. При подписване на договора
за потребителски кредит ищецът трябвало да подпише и договор за гаранция, по който
била дължима такса в размер на 336,00 лв., начислена към кредита. Според ищеца, това
представлявало разход по смисъла на ЗПК, а такъв в предоставения **** не бил
включен. На ищеца не било предоставено право на избор относно вида обезпечение, а
то било избрано от отвеника – договор за гаранция с трето лице („****). Това било
поставено като изискване, за да бъде сключен договорът. Твърди се, че погасителен
план като приложение към договора за потребителски кредит не бил представен.
Ищецът поддържа, че клаузата в договор за кредит, предвиждаща задължително
сключване на договор за поръчителство, протИ.речала на добрите нрави и на целите на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, защото ответникът се възползвал от
затрудненото финансово положение на ищеца. Според него, клаузата следвало да се
тълкува като неравноправна по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, защото условието
възнаграждението да се заплати на поръчителя, а не на кредитора, било нищожно, тъй
като внасяло неравноправие по кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143
ЗЗП.
Въз основа на изложеното ищецът отправя искане за прогласяване нищожността
на процесния договор за кредит.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника, като в срока
по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „****, с който предявеният иск се оспорва като
неоснователен. Според ответника, неоснователно е твърдението на ищеца, че
договорът за потребителски кредит бил нищожен, като излага подробни доводи в тази
връзка.
По реда на чл. 211 ГПК в срока за отговор на исковата молба ответникът е
предявил насрещни искове за осъждане на ищеца да заплати неизплатената главница
по договора за кредит в размер на 800,00 лв. и неизплатените лихви в размер 40,96 лв.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумите. Ищецът по насрещния иск поддържа, че
по сключения на 16.03.2020 г. Договор за потребителски кредит № **** на И. В. била
отпусната сумата от 800,00 лева, преведена му с платежно нареждане от 16.03.2020 г.
2
Кредитополучателят поел задължението да заплати възнаградителна лихва за ползване
на кредита в размер на 5,12 % на годишна база, при ГПР в размер на 49,93 %, като
общата сума, дължима по кредита, била 840,96 лв. Съгласно т. 2 от договора, кредитът
следвало да бъде изплатен в срок от 45 дни от сключването му, но към момента на
предявяването на насрещния иск ответникът по него не бил заплатил нито една от
вноска. Съгласно уточняваща молба от страна на ищеца по насрещния иск,
предоставената сума по процесния договор била 800,00 лв., а падежната дата на заема -
30.04.2020 г., като заемополучателят се задължил да върне заема с еднократно плащане
на падежната дата. Лихвата била в размер на 40,96 лв., като се дължала за периода от
усвояването на кредита до настъпване на падежната дата.
Исковата молба по насрещния иск и приложенията към нея са изпратени на
ответната страна и в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от
страна на И. К. В.. Той счита насрещния иск за допустим, но неоснователен. Посочва,
че лихвата била прекомерна, предвид краткосрочността на заема и ниската стойност на
сумата, като в случая не следвало да надвишава 20 %. Приложена е съдебна практика,
съгласно която протИ.речала на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва
била уговорена по обезпечено задължение – надвишаващата двукратния размер на
законната лихва. Ответникът оспорва договора за потребителски кредит като
нищожен, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предмет на делото са: 1/ установителни искове, съединени в условията на
евентуално съединяване, за прогласяване нищожност на договор за потребителски
кредит с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – поради наличие на неравноправни
клаузи, с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9,
т. 10 ЗПК – поради нарушаване на императивни правни норми, и с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави; 2/ насрещни
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 800,00 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № **** от 16.03.2020 г., сключен между И. К. В. и „****, ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от предявяването на иска до
окончателното изплащане, и на сумата от 40,96 лева, представляваща възнаградителна
лихва по договора за кредит, начислена за периода от 16.03.2020 г. от 30.04.2020 г.
За основателността на предявените искове за прогласяване нищожност на
3
процесния договор за кредит ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи сключването на договора със съдържание, идентично с описано
в исковата молба, и наличието на посочените в исковата молба основания за
нищожност. В тежест на ответника по тях е да докаже наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по договора за кредит, съответно –
наличието на валидно основание за заплащане на възнаграждение по това
правоотношение от ищеца в негова полза. По насрещните искове за заплащане на
главницата и възнаградителната лихва по процесния договор за кредит ищцовото
дружество следва да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение
между страните по договора за кредит и настъпването изискуемостта на процесните
вземания, а ответникът - заплащането на претендираните задължения.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 06.02.2024 г. о. с. з.,
са отделени като безспорни между страните следните обстоятелства: 1/ сключването на
Договор за потребителски кредит № **** от 16.03.2020 г. между И. К. В. и „**** за
сумата от 800,00 лева и възнаградителна лихва от 40,96 лв.; 2/ получаването от страна
на ищеца по имейл на Стандартен европейски формуляр, Договор № **** от
16.03.2020 г., сключен с процесното дружество, и Договор за гаранция
(поръчителство), сключен с „****; 3/ превеждането на заемната сума в размер на
800,00 лева от „**** на И. К. В. с платежно нареждане от 16.03.2020 г.; 4/ сключването
на Договор за гаранция (поръчителство) между И. К. В. и „**** с уговорено
възнаграждение в полза на „****.
В чл. 5 от процесния договор за кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от *** в полза на дружеството - кредитодател.
Посочено е също така, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. В т. 4.3
от преддоговорната информация, предоставена със Стандартен европейски формуляр,
е предвидено, че кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с
гарант (поръчител), предложен от кредитора, като това не е задължително условие за
сключването на договора за кредит. Посочено е още, че ако договорът за гаранция бъде
сключен с лице, предложено от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя
ще са в размер на 336,00 лева, които не се включват в ГПР по кредита, тъй като не
представляват общ разход по кредита по смисъла на § 1.1 от ЗПК, а допълнителна
услуга, непредставляваща задължително условие за отпускане на кредита.
В т. 5. 3. от Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „****
е посочено, че за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността
да бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитополучателят може да предложи едно
от следните обезпечения: (а) обезпечение, предоставено от гарант, във формата на
договор за поръчителство и одобрено от дружеството; (б) обезпечение, предоставено
4
въз основа на договор за поръчителство, от поръчител – предложено от
кредитоискателя и одобрено от дружеството физическо лице.
Представен е и договор за гаранция (поръчителство) от 16.03.2020 г., сключен
между И. К. В. и „****, по силата на който дружеството, в качеството му на гарант, се
е задължило да обезпечи изпълнението на задълженията на И. В. спрямо кредитора
"„**** по сключения договор за заем № ****/16.03.2020 г. Уговорено е между
страните, че за поетата гаранция И. В. дължи на „**** такса в размер на 336,00 лв.,
платима наведнъж в срок не по-късно от датата, посочена във фактура изпратена от
гаранта до клиента (вж. чл. 1.6 от договора за гаранция и чл. 5 от Общите условия към
договор за гаранция (поръчителство)).
Като съобрази изложеното, съдът намира, че спорни по делото са
обстоятелствата относно наличието на основания за нищожност на процесния договор
за кредит, съответно - дължимостта от страна на кредитополучателя на главницата и
възнаградителната лихва по договора.
Спрямо процесния договор за кредит приложение намират правилата на ЗПК и
на чл. 143 - чл. 147б ЗЗП, поради което на първо място следва да бъдат разгледани
твърденията за наличие в договора на неравноправни клаузи.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
5
размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 49,93 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция. Това възнаграждение следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Възнаграждението в полза на поръчителя, уговорено в процесния казус, безспорно
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и поради това следва
да бъде включено в ГПР по кредита. В договора за кредит (чл. 5) изрично е уговорено,
че кредитът ще бъде обезпечен от Ferratum Bank, тоест налице е изначално знание у
кредитора, че такъв договор ще бъде сключен. Следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че наименованията на двете дружества – „**** и „**** (към датата на
сключване на договора) са еднакви, което навежда на свързаност между тях, макар и
непряка (чрез пряко участие на едното дружество в другото). От извършена справка в
Търговския регистър се установява още, че едноличен собственик на капитала на „****
е „***“, което наименование е идентично със сегашното наименование „***“ на „****.
Видно е от клаузите по договора за кредит и за поръчителство, че дружеството –
поръчител представлява предварително одобрено и известно на кредитора дружество,
т. е. кредиторът е запознат с обстоятелствата, при които се сключват договорите за
поръчителство. Всички тези обстоятелства водят до извода, че на кредитодателя е
предварително известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за
възнаграждение, свързани с осигуряването на обезпечението. Това възнаграждение
безспорно е свързано с договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на
задълженията по него, поради което попада в легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Налага се изводът, че сключването на договора за поръчителство представлява
задължително условие, за да породи действие договорът за кредит и за да бъде
получена сумата по него, от което следва, че това възнаграждение трябва да бъде
включено в годишния процент на разходите по договора за кредит. Обстоятелството,
че на потребителя е предоставен избор вместо дружеството – гарант да посочи други
физически лица за поръчители е ирелевантно, тъй като значение в случая има какви са
последиците при избора на това известно и предварително одобрено от кредитора
дружество – гарант и свързаните с него разходи, които са възложени в тежест на
6
потребителя. Макар всеки един от договорите – този за кредит и този за предоставяне
на поръчителство – формално да представляват самостоятелни такива, двата договора
следва да се разглеждат общо, тъй като са неразривно свързани.
Предвид изложеното, съдът приема, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитодателя по договора за
потребителски кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде
включен в общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Размерът на
възнаграждението по договора за поръчителство (336,00 лв.) е равен на 42 % от
отпуснатата по кредита сума (800,00 лв.), от което следва, че действителният ГПР по
договора за кредит е значително по-висок от обявените в него 49,93 %, включващи
само възнаградителната лихва от 40,96 лв. Следователно договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира за основателен
предявения иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
процесния договор за кредит.
По насрещните осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на предявените насрещни искове е необходимо ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно договорно
правоотношение, по силата на което дружеството е предоставило на ответника заем в
размер на 800,00 лева, както на клауза, въз основа на която последният дължи
възнаградителна лихва в претендирания размер. При доказване на горните
обстоятелства, в тежест на ответника по насрещните искове е да докаже, че е погасил
претендираните вземания.
Безспорно между страните, че И. К. В. е усвоил изцяло заемната сума,
предоставена по силата на процесния договор за потребителски кредит. Доколкото
съдът достигна до извод за недействителност на договора за кредит, то съгласно чл. 23
ЗПК кредитополучателят дължи единствено чистата стойност на кредита, която в
7
настоящия случай е в размер на 800,00 лева, като лихва или други разходи по кредита
не се дължат.
По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде
уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при
положение че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла
на чл. 22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС (Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, Решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, Решение
№ 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, Трето отделение,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1070/2022 г., II т. о., ТК, и
др.). Съгласно възприетото от върховната съдебна инстанция, ако тази
недействителност се установи в производството по предявен на договорно основание
иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме,
че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането
на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би протИ.речало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
С определението по чл. 140 ГПК съдът е допуснал изготвянето на съдебно-
счетоводна експертиза, която да отговори на въпросите, поставени в подадената от И.
В. искова молба. Предвид незаплащане на определения депозит за възнаграждение на
вещото лице и невъзможност последното да осъществи контакт с кредитополучателя
(вж. л. 95 и л. 112), в о. с. з. на 06.02.2024 г. съдът е отменил определението, с което е
допуснато изготвянето на експертиза по делото. В тази връзка по отношение
наличието на плащания по кредита и с оглед липсата на експертно заключение за тези
обстоятелства следва да се приеме, че кредитополучателят не е извършвал плащания на
задължения по кредита. За да достигне до този извод, съдът съобрази релевираните от
страните фактически обстоятелства, в които нито кредитодателят, нито
кредитополучателят са изложили твърдения за извършени плащания по процесния
договор. Въз основа на изложеното, на основание чл. 23 ЗПК и чл. 162 ГПК, съдът
приема, че насрещният осъдителен иск за присъждане на главницата по кредита се
явява изцяло основателен до пълния предявен размер от 800,00 лева, а този за
заплащане на уговорената по процесния договор възнаградителна лихва - за изцяло
8
неоснователен, предвид установената в хода на производството нищожност на
договора.
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски имат и двете страни в производството.
На И. В. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 50,00 лева за платена
държавна такса по предявения от него и приет за основателен иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за кредит. Не се установява тази страна да е
сторила други разноски в хода на производството.
В полза на „**** следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 95,13 лева, съобразно уважената част от предявените от
дружеството насрещни осъдителни искове.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК, Договор за потребителски кредит № ****/16.03.2020 г., сключен между И. К.
В., ЕГН: **********, и „****, ЕИК: ***.
ОСЪЖДА И. К. В., ЕГН: **********, да заплати на „****, ЕИК: ***, на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 23 ЗПК, сумата от
800,00 лева, представляваща главница по прогласения за нищожен Договор за
потребителски кредит № ****/16.03.2020 г., сключен между И. К. В. и „****, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 12.01.2023 г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 95,13 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената
част от предявените от дружеството насрещни осъдителни искове.
ОТХВЪРЛЯ в цялост като неоснователен предявения от „****, ЕИК: ***,
срещу И. К. В., ЕГН: **********, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 40,96 лева, представляваща
възнаградителна лихва, начислена за периода от 16.03.2020 г. от 30.04.2020 г. по
прогласения за нищожен Договор за потребителски кредит № ****/16.03.2020 г.,
сключен между И. К. В. и „****.
9
ОСЪЖДА ****, ЕИК: ***, да заплати на И. К. В., ЕГН: **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50,00 лева, представляваща разноски за
държавна такса по предявения от И. К. В. иск за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит № ****/16.03.2020 г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10