РЕШЕНИЕ
№ 857
гр. Пловдив, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300500591 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК във вр. с чл. 127а,
ал.2 от СК.
Образувано е по подадена въззивна жалба на М. А.. Д., с ЕГН-
**********, против Решение № 260023/06.01.2022г. по гр.д.№ 14945/2020г.
по описа на Районен съд –Пловдив, V бр.с., с което е разрешено на детето А.
М. Д., с ЕГН- **********, да пътува зад граница с майка си Л. Д. П., с ЕГН-
**********, или с упълномощено от нея лице или с Т. С. С., с ЕГН-
**********, без да е необходимо за целта съгласието на бащата М. А. Д., с
ЕГН- **********, като напуска пределите на Република България и пътува до
Обединено Кралство Великобритания, Северна Ирландия, и държави членки
на ЕС, за период от три години , считано от влизане на решението в сила.
Моли да бъде обезсилено, респ. да бъде отменено изцяло като вместо това да
се постанови друго, с което да се отхвърли исковата претенция.
Въззиваемата страна А. М. Д., с ЕГН- **********, чрез майка и
законен представител Л. Д. П., с ЕГН- **********, и с пълномощник адв.
1
Т.Д., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна изцяло.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Л. Д. П., като майка и законен
представител на А. М. Д. е заведена искова молба, против М. А. Д., с която
прави искане за разрешаване на тяхното дете АНТ. М. Д. да пътува в
чужбина и по-конкретно – като бъде заместено съгласието на бащата.
Посочила е, че малко след раждането на детето страните са се разделили, като
детето е останало при майката и тя се е грижила за него, което е породило
силната емоционална връзка между тях. Впоследствие ищцата е започнала
обучение във В. и бащата е дал съгласието си детето да пътува до там.
Изтъкнала е, че на детето са му харесвали престоя и пътуването до там, тъй
като се е срещнало с нова култура, както и че са му харесали всички
обстоятелства относно английския начин на живот, тъй като са пътували
много и са посещавали много забележителности. Посочва се, че голямо
впечатление на детето са направили детските центрове, където придобило
нови знания. Поддържа, че в Англия имат отлични условия за живот и е
предявила настоящия иск през юни 2020 г., когато бащата е оттеглил
съгласието си относно пътуването на детето в чужбина. Претенцията е детето
да пътува без съгласието на бащата, придружавано от майката или от бабата
по майчина линия - Т. С. С., без ограничения на броя на пътуванията за
Обединено Кралство Великобритания, Северна Ирландия, и държави членки
на ЕС за период от 3 г., считано от влизане в сила на решението.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил Писмен отговор от М. А. Д.,
чрез адв. Е. Г. – Г., с който е оспорена нуждата на детето от пътувания.
Ответникът оспорва интереса на детето да ходи до Англия, тъй като то в
момента е записано в детска градина „Н***“. Посочва, че детето е със
суспектна диагноза от аутизъм, установена трудна адаптация при смяната на
обстановката. Посочва че има усложнена ситуация заради ковид-епидемията,
както и че през 2019 г. декември е пътувал до Англия и му е отказан достъп
до детето. По тези съображения моли за отхвърлянето на иска.
В хода на производството е приет Социален доклад с изх.№ ПР/Д-
2
РВ/375-001/09.11.2021г., според който към момента базовите потребности на
детето от дом, храна, облекло, медицинско обслужване, контакт с връстници,
се посрещат от майката, съгласно определените от РС-Пловдив привременни
мерки. По информация от бащата, А*** не е прекъснала контакта си с него и
с роднините по майчина и по бащина линия. Бащата е изразил мнение, че в
интерес на дъщеря му е да пътува извън Република България само по
конкретен, основателен и смислен повод. Той е категоричен, че детето е
български гражданин и трябва да се възпитава в тази насока.
В съдебно заседание на 26.04.2021г. са разпитани св.Т. С. /*** на
ищцата/ и св.С. Д. /*** на ответника/.
Районният съд с решението е уважил исковата претенция, като е
изложил основни съображения, че от събраните по делото гласни и писмени
доказателства грижите за отглеждане и възпитанието на детето са поети
изцяло от майката, като тя е осигурила необходимите условия за правилното
и пълноценно развитие на дъщеря си, като е обезпечила адекватно нуждите й.
По отношение на довода на ответника, че детето било стресирано след
посещението си във В., Районният съд налага правен извод, че това не е било
доказано. Досежно изтъкнатото от ответника, че оттеглил декларацията-
съгласие за пътуването на детето, защото ищцата едва ли не умишлено не му
дала достъп до детето във В. при негово посещение там, Районният съд
аргументира, това твърдение се явява потвърдено, още повече, че заявеното
желание на ищцата е детето да поддържа връзка с баща си, независимо от
нейното местоживеене. При спор между родителите и непостигнато съгласие
относно възможността детето им да пътува извън пределите на Република
България водещ следва да бъде интересът на детето, а в интерес на
малолетната А. М. Д. ще бъде тя да може да пътува с майката, с
упълномощено от нея лице и с бабата по майчина линия Т. С. С. до
Обединено Кралство Великобритания, Северна Ирландия, и държави членки
на ЕС. Мотивира, че възможността на детето да може да посещава други
държави, за да се разнообрази неговия светоглед, да се разшири и развива
знанието му за света, е от съществено значение за неговото правилно
психоемоционално развитие. Това е в интерес на детето не само, защото
основно право на всеки е да пътува извън пределите на страната си, но и тъй
като такива пътувания допринасят за разширяване културата, социалните
3
контакти и познанията на едно подрастващо дете. Неоправдано е детето да
бъде лишавано от тези пътувания, само заради липсващото съгласие на
единия родител, мотивиран в противопоставянето си не толкова от
рационални, колкото от очевидно чисто егоистични съображения,
продиктувани от обтягането на отношенията между родителите на детето
през последните няколко години. Правото на свободно придвижване, според
Конституцията на Република България, Конвенцията на ООН за защита
правата на детето и ЗБЛД подлежи само на ограничения, които са предписани
от закона и необходими за защита на националната сигурност, обществения
ред, общественото здраве или правата и свободите на други граждани, а в
случая, с оглед на събраните доказателства, липсват обстоятелства, налагащи
подобно ограничение. Относно преценката за какъв период следва да бъде
дадено разрешението за пътуване на детето Районният съд налага извод, че
това заместващо съгласие на бащата следва да бъде дадено от съда за период
три години, считано от влизане на решението в сила.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Първото основно възражение, направено с жалбата се отнася до
това, че неправилно Районният съд е достигнал до извод, че детето не било
стресирано от посещението си във В., както и че не са били кредитирани
показанията на св. С. Д., която е казала, че след това се е наложила детето да
бъде водено за преглед при невролог. На следващо място, се възразява, че
след като от събраните по делото доказателства се е установило, че майката
от много време живее в гр.В. и детето е при нея, то в такъв случай отпада
конкретната нужда съдът да се произнася по заместеното съгласие на бащата
детето да пътува до Обединеното Кралство Великобритания, Северна
Ирландия и държавите членки на ЕС. Също така не станало ясно защо
майката претендира за произнасяне от съда за срок от три години, а не друг
4
такъв.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
Съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/03.07.2017г. на ВКС по т.д.№
1/2016г., ОСГТК – Съдът може да разреши по реда на чл.127а от СК
пътуването на ненавършило пълнолетие дете в чужбина без съгласието на
единия родител само за пътувания в определен период от време и/или до
определени държави, респ. до държави, чийто кръг е определяем. В мотивната
част е разяснено, че интересът на детето при дадено разрешение от съда за
неограничено като период от време и място пътуване в чужбина, не е защитен
в достатъчна степен, защото не е извършена предварителна преценка на
мястото, условията и средата, при които детето ще пребивава в даден момент,
за да се прецени има ли конкретен и реален риск за детето. Освен това
текстът на чл.127а, ал.1 от СК сочи, че съдът се произнася само по отделен,
конкретно възникнал между родителите спор, но не може веднъж завинаги да
замени съгласието на родителя и да постанови неограничено по време и
територия пътуване.
В тази насока е и задължителната съдебна практика по чл.290 от
ГПК – обективирана с Решение № 697/01.11.2010г. на ВКС - IV г.о. по гр.д.№
1052/2010 г., Решение № 234/30.05.2012г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№
1580/2011г., Решение № 982/15.03.2010г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№
900/2009г., според която - съдът не може да издаде разрешение на
ненавършило пълнолетие дете да извършва пътувания в чужбина без
съгласието на единия родител неограничено във времето, тъй като не се
изключва възможността детето да бъде отведено в място, в което временно не
е препоръчително пътуване или да бъде предприето друго рисково пътуване,
независимо до кое място. Детето не следва родителя, на когото са възложени
за упражняване родителските права, само защото такива са неговите
намерения.
Предвид на горното, правилно е определен срок от три години,
който нито е прекалено малък като период и по този начин да създава пречка
за плануване на пътувания, нито е прекалено дълъг, с оглед на възрастта на
детето и променящите се потребности с времето. Правото на свободно
придвижване е регламентирано в Конституцията на Република България, а с
оглед на събраните доказателства – е в интерес на детето. Поради
5
нежеланието на бащата да даде съгласие за пътувания извън пределите на
страната и дезинтересирането му от детето, това съгласие по силата на
разпоредбата на чл.127а, ал.2 от СК следва да бъде заместено с решение на
съда.
Съдът е служебно задължен да следи за интересите на детето и в
настоящия си състав счита, че това разрешение няма да накърни интереса на
детето. На следващо място, съгл. чл.3 и чл. 10 от Конвенцията за защита на
правата на детето висшите интереси на детето са първостепенно съображение
във всички действия, отнасящи се до децата, а детето, чиито родители живеят
в различни държави има право да поддържа лични отношения и преки
контакти и с двамата си родители редовно, освен при изключителни
обстоятелства. По отношение на опасенията на бащата, че пътуванията до
В*** може да са евентуално с друга цел, а именно за постоянно пребиваване,
то същите са неоснователни, доколкото детето вече има постоянно
местоживеене в гр.В. Това обстоятелство не е спорно между страните, тъй
като се е изяснило, че майката Л. Д. П. живее там с новия си партньор, а
детето А. вече е записано и на детска градина. Разрешението е за пътувания
до Обединено Кралство Великобритания, Северна Ирландия, както и държави
членки на ЕС, тоест за държави с установен траен мир; гарантирано е
спазването на основните права на човека и има безопасност при придвижване.
Обжалваното решение се явява законосъобразно и подлежи на
потвърждаване изцяло.
Разноски.
Разноски са поискани своевременно от въззиваемата страна с
писмения отговор по въззивната жалба, но не се прилагат по делото писмени
доказателства в тази насока, поради което и съдът не се произнася за тях.
Обжалваемост.
Настоящото въззивно решение е по спор по чл.127а, ал.2 от СК и
не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280 ал.2 т.2 от ГПК /изм., ДВ,
бр.8/24.01.2017г./.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз.гр.с.
6
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 260023/06.01.2022г. по гр.д.№
14945/2020г. по описа на Районен съд –Пловдив, V бр.с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7